4. Светът

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят. Но да се замислим малко. Съществува ли "свят" изобщо, който след това трябва да става "мой" или нечий друг? Нали светът се появява, с "включването" на съзнанието, нали без съзнанието "светът" е само гъст, лепкав мрак, който се разсейва мълниеносно щом го озари светлината на съзнанието! Светът възниква за нас само чрез съзнанието, без участието на съзнанието светът би бил едно нищо, потънало в своята инертност и непроницаемост.

Разбира се, нещата си съществуват, вероятно, и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят – такъв, какъвто е той само в единство със съзнанието. Съзнанието не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите гримаси, защото един такъв възглед е пропуснал да отбележи решаващото обстоятелство: светът като свят – какъвто го имаме и го знаем – става само чрез съзнанието, те са едно неразделно единство. Грешката на този възглед е: ако махнем "огледалото" (съзнанието) светът в указания смисъл се сгромолясва без остатък. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е "светът" сам по себе си – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме и го имаме в своето съзнание, ако предположим че го има "без съзнанието" това, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, нашият свят, "светът, какъвто го знаем", "светът, какъвто ги виждаме" и пр. Другояче казано, картината, на света възниква с решаващото участие на съзнанието, то има основната роля за неговата поява. Изключването на съзнанието с неговата активност от процеса на съществуване на света води до изкривяване на реалното състояние, до лоша предубеденост и до поредица от погрешни заключения, които са особено неприятни в областта на философията. Защото една такава философия елиминира от своя анализ тъкмо онова, което иска да познае – и да разбере: съзнанието.

В този смисъл Е.Хусерл казва: "Светът и неговото свойство "във и за себе си" съществува независимо дали аз или ние имаме съзнание за него или не. Но достатъчно е веднъж този общ свят “да се появи” в съзнанието като “светът” и той вече е отнесен към субективното и самото му съществуване и начинът на съществуването му получават ново измерение – стават съвсем неразбираеми и “подвъпросни”. В това се състои трансцеденталният проблем; тази "поява", това “битие за нас” на света, което може да получи своя смисъл само субективно, какво е той?" (149) Затова за философията "светът сам по себе си", "светът като цяло" и пр. хипотетични светове на материализмите са съвсем безинтересни и безсмислени.

Всъщност още Дж. Бъркли по-определено показа, че наивно-материалистическата вяра в това, че съзнанието се определя от вещите, е абсолютно парадоксална и не издържа и най-лекия опит за философия, за осмисляне и разбиране. Прочутото негово "esse is percipi" както и разбирането му, че на човека вещите са дадени непосредствено само в съзнанието, подкопа тази наивна вяра и за първи път ясно формулира в съвременна форма трансцеденталния проблем, за който говори и Хусерл, и други философи.

Този трансцедентален проблем обаче съвсем не може да се проумее от материалистическата и позитивна нагласа спрямо света, която се свежда до следното. Съществувал "обективен" и “независим” от човека свят, който е един и единен, и този свят бивал отразяван от съзнанието. Ако се осмисли тази позиция, то неизбежно се констатират поне няколко противоречия. Първото е едно смесване на два аспекта – този че "светът изобщо съществува" и другия, че "светът съществува обективно". Вторият аспект касае това по какъв начин съществува този свят и това че бива да бъде смесвано с първия аспект, още по-малко пък "обективното" съществуване на света да се извежда на основата на това че той изобщо съществува. Впрочем, това последното не се поставя под съмнение от никой, включително и от Дж. Бъркли, но то няма отношение към същината на работата, която може да интересува философите. Свойството обективност, което искат да припишат на света – за да не стане така че той, вероятно, по някакъв начин да “изчезне” – в този смисъл е недомислица и с приемането му подобни философи само признават безсилието си да схващат. Защото “обективен” не е "независим" от субекта и сам по себе си съществуващ, а точно обратното. Това е така, защото обективност изобщо не може да се мисли безотносително към субективното и сама по себе си, тя се поражда само като резултат на отношението на субекта към света, превърнат от него в "обект" на неговото познание. Затова изобщо или сам по себе си светът не може да бъде нито обективен, нито пък субективен или някакъв друг; той става някакъв само в отношение към човека, който поглежда под един или друг ъгъл върху света, и то не върху "света като цяло" – друг любим безсмислен израз на материализма! – а само върху определен фрагмент или аспект на света. Следователно бягството на всеки материализъм от трансцеденталния проблем винаги го завежда в неизбродими тресавища, от които той не може да се измъкне и затова там предизвиква само съжаление; усилията му по-нататък са странни и смешни като на онзи барон, който искал да се измъкне от тресавището, дърпайки се сам за косите и на който се смеят от душа и децата. По тази причина аз няма да се занимавам повече с подобна немислеща позиция спрямо света, а ще се опитам да разбера какво е "свят" от позицията на философа.

"Нашето изчерпателно έποχή поставя, както казваме, света в скоби, изключва от предметното гюле света като просто наличен, представяйки на негово място така-и-така-преживения-възприетия-при-помнения-отсъдения-премисления-оценения-и-т.н. – свят като такъв, света, "поставен в скоби". Проявява се не светът или някаква част от него, а “смисълът на света”(149), казва Е. Хусерл. Именно този е светът, който може да интересува философията, а също и човека. Следователно за човека светът винаги е обективен, но това не означава независим, нито пък сам по себе си, а такъв, какъвто той е за субективното, за човека, встъпил в определени отношения към този свят. Впрочем, друг свят човекът няма и не може да има, друг свят човекът не познава. Нека да оставим на материалистите този "друг свят", те с един такъв "друг свят" имат стари сметки за уреждане.

И още нещо е съществено: "А трансцеденталният проблем обхваща – пише Е. Хусерл – целия свят и всички негови науки и ние се съмняваме в цялото. Светът “произлиза от нас”, както Декарт ни убеди да признаем, и в нас придобива привично влияние. Общият смисъл на света и определеният смисъл на неговите части е нещо, което ние съзнаваме в живота на нашето възприемане, на нашата представа, мислене, оценяване, и затова то е нещо "конституирано" в някакъв субективен генезис” (149). Всяко нещо, което иска да се нарече философия, тръгва от трансцеденталния проблем като от отправна точка, всяко разбиране на света затова се основава на него и изцяло зависи от него. Но това не е някакъв изключителен, “философски” свят, това е тъкмо човешкият свят. При това, за огромно изумление на "нашия" материализъм този свят не е един и единствен, съществуват множество различни светове в зависимост от човешките позиции, ориентации, нагласи и отношения, всяка от които конституира собствен свят, различен от другите. "Ние можем свободно, във фантазията, да варираме нашия актуален свят и да го превръщаме във всеки друг свят, който можем да си представим, но ние сме задължени да варираме и себе си заедно със света, а можем да варираме себе си само в границите, предписани ни от природата на субективността. Колкото и да променяме световете според собствената си представа, всеки от тях трябва да бъде свят, който ние можем да преживеем, да бъде доказан от очевидността на нашите теории и да бъде обитаван от нашата практика." (149) Така, по думите на Хусерл, най-накрая се стига до това човекът да застане "лице-в-лице" с "последната структура на съзнанието".

Моята задача тук не е да изследвам света като отделна тема, а света само като елемент, участващ в конституирането на духа, който – в определен смисъл – е точно такава "последна структура на съзнанието", на душата, прозряла себе си като проява на оживотворяващата всичко субстанция на духа.