Гледам и слушам Васил Найденов, певецът, говори по една телевизия, човекът с право се възмущава: имало по телевизиите някакви си "квоти" за чужда и българска музика, имало телевизии, в които, представяте ли си, българска музика било прието да не се излъчва изобщо (!), а ако се излъчвала, предполага се, ще е чалгарийка, а не сериозна, стойностна музика, и т.н. Говори тия неща Васил Найденов, обидно му е, щото човекът иска едно толкова естествено за музиканта нещо: музиката му да може да стигне до слушателя, до потребителя, до младите слушатели и потребители най-вече, щото ще дойде момент, в който младите изобщо няма да знаят кой е Васил Найденов, коя е (да допуснем) даже и Лили Иванова, а може и да дошъл този момент вече.
Стоя, слушам скръбния разказ на Васил Найденов, който, човекът, цял живот се е занимавал с музика, и при това е талантлив, и при това е истинска звезда, ала ето че има същите тия проблеми, които имам и аз, но като автор, като пишещ човек, като писател; и на мен болката ми е тази, все същата: книжарите не щат да разпространяват книги на български автори, щото били "непазарни", щото си били нямали "търсене", особено пък книги като моите, философски, психологически, сериозни книги, те най-вече били си "нямали" читатели, значи, нямали си били читатели, а как да имат, като книгите ми даже не стигат до евентуалните бъдещи читатели, щото не стигат до книжарниците?! И ето, и аз, и В.Найденов, си имаме едно толкова простичко желание: да не бъдем дискриминирани в собствената си страна, да имаме възможността нашият културен "продукт" да си намери своите "потребители", т.е. да не бъдем подлагани на такава една немилостива пазарна цензура, толкова ли много искаме?!
Представяте ли си, даже той, дето е толкова известен, се мъчи, страда и негодува заради този проблем, а пък аз, като автор, давате ли си сметка как ми е след като съм и неизвестен, и въпреки това съм направил същински чудеса, да, бих казал, дори да звучи грозно, направил съм чудеса от героизъм за да издам книгите си - и след като те вече са издадени, книгите ми си стоят в складове и борси, непипнати от ръка на читател, стоят, за да бъдат храна за мишките: нима не е обидно това, кажете вие?! Същото, което се отнася за книгите ми, може да бъде казано и за списание ИДЕИ, което група философи и психолози издаваме вече пета година: разпространителите на едро, книжарите и собствениците на павилионите за периодичен печат не го щат, щото то било "непазарно", сиреч, не било "жълто" или поне "жълтеещо се"!!!
Не само че е обидно, а е страшно: български автори да бъдат така жестоко задушавани в собствената им страна! Да, това е според мен страшно жестоко и съвсем несправедливо, вие както си искайте го възприемайте, аз го възприемам така и също вопия за това, ала кой ли ми обръща внимание, кой ли би се трогнал от проблема ми?!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар