Ох, налага ми се отново, и тази сутрин да пиша по един не съвсем приятен въпрос - от ония, свързаните с моята, така да се рече, "професия", именно образованието, преподаването на философия, писането, участието в дискусии, касаещи личностното израстване на младите и т.н.; няма начин, такава ми е била съдбата, всеки трябва да си носи бремето, да си "копае в градината", да си тегли ярема и пр. Не ми се ще да отлагам размислите си върху някои по-пресни впечатления, с които ме сблъсква животът; а за мен случващото се в реалния живот е главното, е истинското, е онова, което ме стимулира да се ровя, да търся, да се опитвам в крайна сметка да раждам някакви идеи за справяне със ситуацията, в която се намираме и т.н. Та ето какво ме вълнува тия дни, ще се постарая да го предам с пределната краткост, щото след около 30-40 минути трябва да ставам от компютъра и да тръгвам за работа.
В моите часове много се спори, на моменти съвсем разгорещено, дотолкова, че на моменти дискусиите ни приличат на най-типична нашенска караница; е, така изглеждат де, но може е да не са съвсем такива; както и да е. Не крия, че аз често, да не кажа постоянно правя нужното да подклаждам тия, да ги наречем, дискусии, въпреки че у нас, както е известно, съвсем не умеем прилично да разговаряме, камо ли пък да спорим, да дискутираме, да провеждаме дебати. Но както и да е и това. Та тия дни в един такъв момент една ученичка каза нещо, което силно ме впечатли, и ето, колкото повече размишлявам за него, толкова по-богат смисъл откривам. Ето за какво става дума.
В моите часове на учениците съм предложил като се подготвят, като четат темата, по която след това в часа ще водим обсъждане, да си правят в писмен вид т.н. изводи, именно, да фиксират всички ония най-важни, съществени моменти, като при това пишат изводите си изцяло със свои думи, както и доколкото са разбрали нещата; разбира се, установих при това, че на учениците им е много трудно това изискване, изобщо не са свикнали с такова нещо, именно да правят изводи, което пък, от своя страна, не може да означава друго, а именно, че не са свикнали да... мислят, да осмислят нещата, да вникват, да учат с разбиране, да постигат по свой начин смисъла и т.н. Нашите ученици обаче са свикнали (на това са научени от сгрешеното в основата си нашенско образование!) да преразказват написаното в учебниците (или казаното от учителите), при това да го разказват механично, папагалски, без да влагат нещо от себе си в своите разкази, т.е. свикнали са пасивно да възпроизвеждат разните му там уроци, текстове, "знания" и пр. Иначе казано, това означава: свикнали са да си тренират паметта, не ума, не, опази Боже, мисълта, разсъждението, търсенето на истината и прочие най-съществени неща, за които изобщо служи по идея училището, за какво друго да служи то?! На това основание, понеже е изцяло безсмислено по този начин (пасивно и механично, а дори и съвсем безлично!) да се възпроизвеждат разните му там "знания", и понеже повечето от учениците са осъзнали това безсмислие, те затова и не щат (с основание!) изобщо да учат, отказали са се от такъв извратен тип "учене", поради което са намерили изход в едно общоизвестно нещо: намерили са изход в преписването! Ето от тия неща трябва да изходим, за да разберем това, за което искам да ви информирам, та да осъзнаете по-пълно бедата, пред която сме изправени. Да, беда, съвсем съзнателно употребявам тази дума, въпреки че бих могъл да употребя и по-тежка, но по-точна дума, примерно думата катастрофа...
И ето в тази ситуация аз настоявам учениците ми да вършат едно съвсем непривично за тях дело: да правят изводи, да изразяват със свои думи степента, до която са успели да осмислят нещата, сиреч, да мислят. Да осмислят, да схващат, да търсят със свои сили смисъла. При това водя люта битка с нещо друго, с което учениците са свикнали, към което са привикнали: те са свикнали смисъла да ми се дава наготово, от учителя, да им се предлага консуматорски да усвояват някакъв "смлян", обезличностен, усреднен "смисъл", аз пък настоявам, че до смисъла те трябва да правят своите си крачки, да се ровят, да полагат усилия, да търсят, да преодоляват трудности, да излизат с чест от нелеката ситуация, в която нарочно съм ги поставил. Поставил съм ги в тази ситуация за тяхно добро, да, обаче това сякаш почти не се разбира, ето, в резултат за мнозина съм станал и крайно ненавистен, "лош", "опак човек", да не кажа направо странник, луд и пр. Знаете как у нас възприемат тия, дето са по-драстично различни, нали се сещате за какво намеквам?
Та ето, сега да си разкажа историята, случката, за която започнах да пиша това, щото както съм я подкарал може и никога да не стигна този момент. Та чете една ученичка своите изводи, чете ги някои нещица, преписани, разбира се, директно от учебното помагало (написано специално от мен за този предмет), аз даже в един момент си помислих, че, е, все пак сякаш е успяла да отрие някои по-съществени моменти, така ми прозвучаха, което пак не е малко, щото показва, че донякъде се е все пак ориентирала. Когато момичето свърши, рекох да я попитам нещичко, с надежда ако ми отговори, дай дам максималното количество точки (при мен учениците работят по една специална "точкова система", събират си точки, които след това превръщаме в оценки). Попитах я следното: може ли от това, което прочете, и което би следвало да са нейните изводи, да избере нещо най-значимо или важно и да опита да го каже със свои, с прости думи, така, както го е разбрала, с оглед да помогне и на съучениците си да го разберат. Момичето видимо се затрудни, направи опит, не се получи, не й се удаваше това, в един момент ми каза горе-долу следното:
- Е как така, господине, нали преди малко прочетох каквото трябваше?! Там беше вече казано каквото трябваше, какво повече от това искате?! Не мога да го кажа със свои думи, но нали беше вече казано както го пише в помагалото?
Аз й казах, че ме интересува да разбера доколко е осмислила това, което прочете. И тя отвърна:
- Е, никак не съм го осмислила! Аз прочетох това не за нещо друго, а за да изкарам някакви точки. На мен не ми влиза в сметките да разбирам тия неща, за мен са важни точките, сиреч, оценката! Всичко друго изобщо е без значение.
Аз реагирах: как така, нима това е възможно?! Нима само точките ви вълнуват? А момичето ми каза:
- Разбира се! Доброутро, господине, вие това едва сега ли го разбирате?! Разбира се, че само точките, че само оценката ме интересува, какво друго да ме интересува?! Мен за какво ме пращат родителите на училище: ами за да имам добри оценки! Не за друго, а за оценките. А като завърша, никой няма да ме пита какво знам и какво разбирам, всички ще ми гледат оценките в дипломата, важното е какво там пише, а не нещо друго. Моля ви, какви са тия Ваши глупости: разбиране, да мислиш, да знаеш, осмисляш, да търсиш, не, това никой не го интересува. Нас ни интересуват само оценките! Вие изобщо на кой свят живеете, а, господине?!
Като чух това, се опитах да поспоря. Да опонирам. Да кажа, че истинското, значимото, ценното, важното е именно знанието, това доколко си привикнал да мислиш, да разбираш, придобил си тия безценни направо качества, а оценката е нещо странично, производно, не е най-същественото, че не бива да се залага на нея, тя е само последица, че ако знаеш, няма начин да нямаш и най-бляскави резултати? Оня, който е заложил на истинското, на същественото, именно качествата на своята личност, примерно, да стане мислещ, търсещ истината човек, умеещ да решава сложни задачи и да разнищва проблеми, такъв човек има огромно предимство пред останалите, нима не се съзнава това? Ето в този дух се опитах да защитя разбирането си, ала в един момент усетих, че повечето ученици ме възприемат сякаш съм станал нещо като... посмешище или направо като луд човек: тоя пък какви глупости приказва, тоя на кой свят живее, тоя пък на какъв ще ми се прави?! В един момент разбрах, че огромното мнозинството от учениците изцяло подкрепя гледната точка на тази ученичка, а аз в техните очи съм нещо като "чудовище" едва ли не, с крайно остарели, немодерни разбирания, че съм нещо като "динозавър", знам ли как точно изглеждам в очите им? И, респективно, бях обруган и осмян, това се случи в крайна сметка, появи се шум, никой вече не щеше да чува моите "уж умни приказки", щото всички си знаят добре каква е "истината": оценката е най-важното, не някакво си там знание, не някакви си там "мислеща личност", моля ви се, какви са тия глупости, които си позволява да приказва тоя, и при това да има претенцията, че е, видите ли, "учител"?! Ето докъде сме стигнали: такива като него да са ни учители, същинска лудница?!
Това е "инцидентът", за който исках да ви информирам. Той все за нещо говори, не знам как ви изглежда, но се почувствах длъжен да споделя с вас мъката си. Възприеман съм за някак абсурден човек, странник, луд и пр., щото държа на тия истински според мен неща, подлаган съм на осмиване, на подигравки даже, разбирате ли колко ми е тежко положението? Е, боря се всеки ден, опитвам се да подкопая, да подроня увереността на учениците, да ги подтикна да се усъмнят в това, което смятат за "безспорно", за "очевидно", за "същинско", за "съществено" и пр. От няколко дни разказвам това, което ми се случи в този клас, на всичките други класове, в които преподавам, и впечатлението ми е, че общо взето учениците са солидарни с ученичката, не с мен, с мен, ако има някои солидарни, те изпитват явно неудобство да покажат съпричастност към една толкова екстравагантна теория, нямаща значение за нашите родни български реалности, с реалностите на нашия български живот. Не мога да скрия, че в някои класове всички като един, с едно гърло, скочиха и викнаха срещу мен, щото аз съм бил, видите ли, човек с "изцяло погрешни" и "съвсем откъснати" от "реалностите на живота" разбирания и убеждения, т.е. бил съм, излиза, един крайно вреден за народа - в случая учещия народ, ученическия народ! - човек...
Това е. Исках още да пиша, ала вече нямам време, налага ми се да приключвам, главното сякаш успях да кажа. Пък друг път, ако се наложи, ще пофилософстваме още по тази случка, пък и по други подобни. Виждате ли как животът все пак е най-добрият учител, даже и за тия от нас, дето се зоват "учители"? Хайде, стига толкова, да спра дотук: желая ви хубав ден, малко е мъгливо зад прозореца, но какво да се прави, още е зима, но пък пролетта иде, и това се чувства - и то сякаш е най-главното! Да бъдем с пролетно настроение, та да успеем по-скоро да привикаме пролетта при нас, тук, при себе си, това също не е без значение, щото откога я чакаме вече тази така отдавна мечтана пролет?!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар