Истината ни прави свободни

сряда, 6 март 2013 г.

Диагноза: "умствен дефицит", малоумие

Ще ми се да кажа, да напиша нещичко по обозначената в заглавието тема. Наистина, напоследък ми прави впечатление степента на разпространение на този дефект, именно малоумието. Сякаш то е станало нещо като епидемия из нашите земи. Изобщо не се смущават разните му там самозвани "народни трибуни" да изявяват такъв един дефект, и то на всеобщо обозрение, пред медиите, и то се държат така самонадеяно, че сякаш е твърде престижно да си малоумен; а умниците, по-многоумните, в такава една обстановка, предполагам, се чувстват онеправдани, дискриминирани: щом е толкова престижно да си малоумен, тогава няма начин да не е непростим грях, че този "продукт", именно умът, опази Боже, го имаш даже в излишък!

Прочее, малоумието е израз на нещо още по-фатално: личностният дефицит, това, че като личност не струваш, че като личност си боклук. Има и нравствени качества, които са далеч по-важни от ума, но за нас, човеците, и умът, оказва се, не е нещо, което бихме могли да пренебрегваме. Да, но ето че у нас наистина малоумието не само че се разпространява в застрашителни мащаби, но и, което е най-ужасното, не се оценява като дефект, а едва ли не като предимство; ето, това е най-извратеното, срещу което възразявам.

Малоумникът няма как да осъзнае и да признае, че е малоумен, той, разбира се, бидейки малоумен, си живее с фантазията, че е едва ли не многоумен; в очите на малоумните пък малоумникът, сиреч, "родствената душа", изглежда безкрайно симпатичен, приятен, "свой", "наш", "от наш`те" и прочие. Малоумщините на малоумниците са нещо като балзам за ушите на малоумните, на себеподобните им, докато умната приказка на един що-годе умен човек им звучи скандално, непростимо обидно: "Тоа пък за какъв се мисли, той нас ще ни обижда ли, той да не е нещо повече от нас, та ще ни затруднява, изказвайки своите "празнословни" учени твърдения и съждения?!". Във възприятието на малоумника умните приказки на умния човек изглеждат... малоумни, а малоумниците на себеподобния му - съвсем "умни". Това, че не може да мисли малоумникът, ще крещящо не се справя със задачата на мисленето, се компенсира от колосална претенциозност; малоумните са надути като пуяци, по това най-лесно можете да ги разпознавате. Докато наистина умният човек е изпълнен със съмнения и е скромен. Нахалството, сиреч, върви ръка за ръка с малоумието, арогантността е необходима същностна черта на простаците, щото, всъщност, малоумниците са простаци, какво друго да бъдат?!

Малоумникът, получил медиен достъп, се орезилява колкото може, но само в очите на що-годе прилично умните, сиреч, мислещите хора. Иначе в очите на простаците, на малоумниците, рейтингът им, разбира се, неудържимо набира сила. Нация, в която малоумниците имат мнозинство, е най-лесната за манипулиране и управление нация. Нация, в която мислещите, разумните, небезразличните към истината хора са мнозинство, е нация, която практически е неподатлива нито за манипулации, нито за наивност. Ето че, излиза, когато ни натрапват постоянно разните му там малоумници, които да сеят проказата на малоумието сред душите на склонните към немислене, сиреч, към малоумие, то това съвсем не е безобиден или незначителен факт, напротив, то е израз на една твърде изгодна за дадени среди кампания по видиотяване на нацията; казах, малоумната нация, нацията, в която малоумниците и немислещите задават тон, е обезоръжена, е поставена на колене нация. Тъй че изобщо не са безобидни тия неща, за които сега пиша.

Примери да ви давам за да илюстрирам тезите си сякаш не е необходимо, щото всеки сам може да си открие такива в изобилие, но ето, ще ви дам все пак един такъв пример, колкото да не е без хич. Става един самонадеян и при това "революционно настроен" малоумник и почва да крещи, че "партиите са вредни", че "старите лица в политиката" трябвало да бъдат изгонени от нея, че "народът не ги искал повече", че ни били нужни "нови лица" и т.н., вие тия модерни приказки за малоумници вече ги знаете, те станаха доста популярни. Малоумността на тия приказки е крещящо очебийна: първо, никой не е упълномощавал малоумника да говори от името на народа, второ, близко до ума е, че без партии няма демокрация, т.е. същият този народ, ако се откаже от партиите, неизбежно ще се раздели и с възможността да влияе някак върху съдбините си (без партии неизбежно има диктатура, пък било то и диктатура на тълпата!), това, че някои лица били, представете си, "нови", съвсем не значи, че са "чисти", "добри", "кадърни" и пр., напротив, никаква гаранция няма за това, докато за "старите" поне вече знаем що представляват, те са се изявили и доказали, всеки кой колко струва, на това основание и вече можем да избираме, а за новите нищичко не знаем и можем да избираме само на основа на "юнашкото доверие"; прочее, нали и царо, и Боко, бяха все "нови лица", е, нали го пробвахме тоя номер, що постигнахме?! И така нататък, може още много да се говори и пише по тия въпроси, ала ето, че малоумникът изобщо не чувства такава една потребност да обсъжда, щото той си вярва на приказките на сродните му души. Питай го защо толкоз вярва, то не знае, ала си вярва.

Необмисленото е много прилепчиво за малоумниците, а мисленето е крайно неприятна работа за тях, ето, по това се познават също така малоумниците: отбягват смислените дебати, дискусиите, разговарянето. У нас затова толкова много се крещи; кресльовците, от които човек не може да се вреди да каже една приказка, са предимно малоумници. У нас затова и не може да се разговаря: да разговаряш с малоумник е крайно тежка и неблагодарна работа! Повярвайте ми, добре зная това: цял живот само това правя! Понеже съм философ, та тази, тъй да се рече, ми е мисията: да лекувам душите от малоумие, от скудоумие, от простащина. Имам най-тежка, неблагодарна работа, особено пък тук у нас, дето малоумието на на такава висока почит и уважение.

Ами да спирам дотук. Малоумието у нас се проявява във всички сфери на живота, не само в сферата на публичния, на политическия живот. То се проявява навсякъде, то е вездесъщо и многолико. Много често е добре маскирано зад пуешка грандомания с претенции за ученост. Щото чистото, откровено малоумие е опасно, лесно могат да те изловят, затуй малоумието си върви също така ръка за ръка с лъжливостта. У нас затова така много се лъже, аз неслучайно съм нарекъл нашата страна страна на лъжата. Тук, у нас, истината е крайно нежелана, е крайно подозрителна, направо неизгодна. Нещата са тежки, не са за подценяване. Битката, дето ни предстои да водим, та да се нормализираме и очовечим един ден, съвсем няма да е лека. Изобщо не са прости работите у нас, щото са изначално опорочени: училището у нас не подготвя мислещи хора, а подготвя тъкмо самонадеяни малоумници, папагали и пр., то съвсем не се справя със задачата си, нещо повече, даже и не си поставя тази същинска, най-отговорна негова задача. То е станало нещо като школа по затъпяване, не по изостряне на ума.

Тъй че нещата са изначално изпуснати и опорочени. Изобщо няма да е леко нещо да се промени. Затова на моменти ми иде съвсем да се отчая, ала в други моменти се улавям, че стискам зъби и продължавам обречените си борби. Стига толкоз. Какво да се оплаквам. Такава ми е била съдбата. Такава е и не само моята съдба, а и съдбата на всеки що-годе мислещ човек в нашата многострадална и непрокопсала родина... правете си сами извода защо не прокопсваме, коя е главната причина за това. Взе ли да ви просветва най-вече коя е тази най-главна причина?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ