Мина и отмина рожденият ми ден - и суетнята около негово честване. Получих много честитки и пожелания от изключително много хора, някои от тях дори съвсем не познавам; благодаря на всички още веднъж! Много ме трогнаха пожеланията на много хора, но ето едно, което е написано от дама, на която някога, преди доста години, съм преподавал философия; нейните думи сякаш най-силно ме развълнуваха:
Честит рожден ден!!! Бъдете здрав, никога не губете вяра, хъс и смелост (в преследване на истината), не спирайте да се усмихвате и останете този прекрасен човек, когото помня - и имам щастието да познавам!!! Наздраве!
Понеже съм учител, понеже работата ми е толкова тежка и неблагодарна, но също така и понеже в своята същина съдържа в себе си един толкова възвишен смисъл, такива думи, пък макар и рядко някой да ни ги казва, изключително силно стоплят сърцето - понеже обикновено около нас, учителите, вее едно хладно безразличие и дори недоверие. Живеем в едно бездуховно време, в което огромната част от хората е изпаднала в коварна безпътица; истинските стойности на нещата са подменени с фалшификати и кумири, на които мнозинството вярва, на които се е поддало да се кланя; лъжата триумфира повсеместно; комай всичко се възприема изопачено, в превратна светлина, кажи-речи съвсем наопаки. Мнозинството от хората презира онова, на което си заслужава да заложим, стига да искаме да спасим душите си, и се кланя ниско на всичко онова, което не заслужава особено внимание. Истински доброто, разумното, истински ценното, значимото, същностно прекрасното не се ценят, напротив, позволяват си да ги презират, докато в същото време огромни маси от хора са потънали в презряна злоба, в завист, в какви ли не суети, глупости, безумия, безплодни мании; нашето време е време на триумфиращ нихилизъм, в който "религия" на тълпите е НИЩОТО, да, съвсем претенциозното и самонадеяно, горделиво и кухо НИЩО.
Събуждам се тази сутрин съвсем рано и се сещам за една история, която не ми позволи повече да мигна: както обикновено е при мен става дума за един инцидент, всъщност за една история, за която вече съм писал преди време, но която още тлее, която не е намерила решението си. Става дума за един клас, който написа две жалби до директора с искане моя милост да бъде сменена като техен преподавател по философия. Защо се стигна до такъв момент е отделна голяма тема, сега за това не ми се пише отново, но е факт, че ето, мина повече от месец, да не кажа вече два месеца минаха, и реакция от страна на ръководството няма. Аз продължавам да се опитвам да водя часовете по философия в такава една тежка ситуация, като и двете страни очакваме да се намери някакъв изход. Тия дни нашумя една история около изгонването от едно училище на любимия учител на един клас, става дума за скандала "Харлем шейк" в Хуманитарната гимназия в Пловдив; аз писах доста по този случай и дадох гласност на много гледни точки към него, понеже силно ме вълнуват тия проблеми. А ето, аз самият, в случая, съм един силно ненавиждан от цял един клас учител, от който целият този клас иска да се отърве; мисля, че една съпоставка между тия два случая може да бъде крайно интересна и поучителна. Въпреки че си поставям огромно предизвикателство да се занимавам сега с разнищването на един такъв нелек казус; прочее, все още съвсем не се чувствам добре (аз от пет дена съм в отпуск по болест, не ходя на работа и имам много време за мислене), и въпреки че съм толкова изтощен, ще се опитам нещичко да кажа по така и така оформилия се казус.
Колегата Христо Данев (същият, който се прочу около скандала "Харлем шейк") е обичан от учениците си и даже от родителите на тия ученици, но беше уволнен от строгата и безкомпромисна директорка; моя милост пък е мразен от учениците си и дори, предполагам, от голяма част от родителите, също така, явно, не се ползвам с особеното благоразположение на администрацията, дето се казва, съм нещо като "трън в очите" на мнозина, да не кажа на всички, крайно дразнещ индивид съм. Говоря в случая за отношението на този специално клас към мен, щото, моля, все пак не си мислете, че съм чак такъв урод да не мога да се разбера с абсолютно никой - както прозвуча по-горе току-що написаното. Да бъде обичан един учител от учениците си, предполагам, е чудесно, макар че е доста съмнително как става така, че цял един клас (в класа, какъвто и да е той, има все пак различни ученици, т.е. възможни са най-различни реакции) съвсем единодушно почва да обича или да мрази един учител. Нормалното все пак е даден учител да се харесва на дадена категория ученици, на друга категория ученици да не се харесва чак толкова, на трета категория пък дори и изобщо да не се харесва. Единодушната любов, симпатия и отвращение към нещо са доста подозрителни - и в тях току-виж, има нещо нездраво. Говоря по принцип, чисто психологически погледнато. Ние, хората, сме различни и еднакви, слава Богу, не можем да бъдем: еднаквостта е нещо като раково образование за човешките общности. Тя е израз на болест, на израждане и е предвестник на техния колапс и разпад.
Ето, в случая, учителската колегия в гимназия "Соня Киркова шейк" (някои зевзеци кръстиха гимназията на името на вечната, на пожизнената й директорка, други пък я нарекоха направо Гимназия "Харлем шейк"!), та значи, учителите в тази гимназия до един застанаха (в нарочна петиция!) против обичания от учениците и уволнен от директорката учител, и също така, разбира се, изразиха пълната си подкрепа за действията на самата директорка! Аз писах вече, че този феномен заслужава крайно внимателно вникване, щото той много говори за отношенията в тази училищна общност. Преди време в моето училище също биде подписвана петиция (сред учителите) срещу моята скромна милост и също така в подкрепа на директорката, ала, за щастие, се оказа, че чак с такова единодушие петицията, доколкото ми е известно, не беше подписана. Но ето, в случая, имаме един клас, който силно се е привързал към своя учител и, от друга страна, имаме един друг клас, в едно друго училище, моето, нашето, който твърде единодушно се е почувствал разочарован от своя учител по философия, в случая, от моя милост - за да поиска от администрацията смяната му, замяната му с някой друг учител. За мен като изследовател на човешките отношения този казус, не крия, е крайно любопитен, а това, че съм, така да се каже, "замесен", че съм участник в реалната ситуация, е несъществена подробност, която, при това, може да има положително значение. Ето нещичко, което ще ви помогне да се ориентирате донякъде в случая.
Аз често, така да се каже, "разлайвам кучетата", защото, няма да скрия, съм необичаен учител, съм, така да се каже, учител с доста, да ги наречем така, щури идеи. Да оставим настрана това, че от много години, като философ, като търсещ истината и като пишещ човек, изследвам катастрофалната ситуация в българското образование и училище и търся начини за надмогването й, за промяната й към по-добро; написал съм и съм издал доста книги в тази посока, смея да заявя, че имам самочувствието на човек, който се бори за реформирането на ретгроградната и анахронична образователна система. Да оставим обаче това настрана. Аз постоянно експериментирам в преподаването на философия какви ли не и то съвсем нови неща, които съвсем не се вписват в оформилото се статукво, не се съчетават с оформилите се, с господстващите стереотипи и представи в тази сфера, поради което се ползвам със славата на нещо като "бяла врана" - или като черна овца. Моята базисна идея е, че българското образование се нуждае от осъвременяване, сиреч, от свобода; е, всички мои експерименти са все в тази посока, учениците ми да се чувстват свободни, да привикват към свободата, към нейните отговорности, към нейния позитивен и творчески смисъл за човека; разбира се, в наши условия и в очите на мнозина това нещо, свободата, е крайно опасно и дори, представете си, "вредно"; това нещо, именно свободата, като не се разбира, се възприема като "свободия", сиреч, като причина, като фактор за анархията, сиреч, на пълната безотговорност и на произвола. Аз, примерно, въведох в часовете си т.н. "точкова система", съобразно която учениците ми сами решават кога да се изявят, т.е. те имат свободата сами да решават кога да бъдат "изпитвани"; твърде интересни наблюдения имам около този експеримент, който в момента е на такъв етап: аз в общи линии завърших с него, каквото ме интересуваше, вече го разбрах, когато обаче предложих на класовете, в които преподавам, дали да се върнем към обичайната система (с оценки, с изпитване и преподаване), интересното е, че почти всички класове заявиха твърдо: не, искаме "точковата система"; и любопитното е, че го заявиха почти всички класове, и то при положение, че резултатите от тази т.н. "точкова система" съвсем не са бляскави, двойките са немалко, но ето, дори и двойкаджиите въпреки всичко предпочитат тази все пак доста свободолюбива система, което на мен ми говори много.
Да, но ето, че един клас, този, който подаде жалбата за моята смяна като техен преподавател по философия, твърдо заяви не само че не ще т.н. "точкова система", но и заяви, че не може да понася и да търпи даже и преподавателя, който си позволява такива волности: да им предлага да бъдат свободни, да ги изкушава с проклетата свобода, т.е. да ги поставя в ситуация сами да решават как и кога да се изявят и т.н. Представяте ли си какво значи това?! Значи ето какво: млади хора се опозоряват като заявяват, че категорично не искат свобода, отказват се от нея, вероятно смятайки, че свободата на тях лично съвсем не им е нужна - и изгодна! Заявяват това, обаче не се усещат ето за какво: ами че като правите това, чоджум, вие вече така или иначе вече се ползвате от свободата си, само дето използвате свободата си за да се... откажете от нея; проблемът обаче е, че щом си човек, от свободата си просто няма как да се отървеш или спасиш; най-много да я използваш тази свобода за собственото си опозоряване; което тия ученици и сториха, без да се усещат обаче какво всъщност правят! Това, както и да го погледнем, само по себе си е един прекрасен, многоречив резултат!
Даже администрацията, която има опит в тия мои иновации, през миналата година по същия начин ми бяха отнети не един, а цели четири класа (!), и то пак в що-годе аналогични ситуации, този път се смая от толкова чудатия феномен и явно не знае как да реагира, вероятно поучена от моята реакция по миналогодишните инциденти, когато, така да се каже, стана една "голяма", да не кажа дори "крайно опашата" история. Та това от една страна, но ето, че има и нещо друго, което е още по-куриозно, което се получи в този клас, а именно: стигна се дотам, че в този клас на моя милост като преподавател ми беше отнето правото да говоря, да си върша работата, т.е. се стигна до крайно прелюбопитна, несрещана от мен лично ситуация, при която аз в този клас просто не мога да взема думата; налага се да обясня по-ясно какво именно се случи.
И преди жалбите до директора, но и особено след тях, в тази клас се случваше ето какво. Влизам аз, повечето от учениците се преструват, че изобщо не ме забелязват, сякаш съм нещо като... безплътен призрак! Продължават си да си приказват по двойки-тройки, сякаш е още междучасие, даже ясно си личи, че с влизането ми шумът видимо се повишава, явно някои почват, за ознаменуване на влизането ми, да говорят на по-висок глас. За да взема думата, за да мога изобщо нещо да кажа ми се налага да моля, да апелирам за тишина, белким в един момент мнозинството от учениците благоволят да забележат преподавателя и с явно неудоволствие да престанат да разговарят помежду си, понеже натрапникът, ей-тоя там, учителят, видите ли, си позволява да им развали сладката приказка! Но даже и в този момент повечето от учениците, пък макар и мълчаливо, се старая да не забелязват преподавателя, да се държат така, сякаш пред тях не стои жив човек, а някаква... мебел, която, при това, представяте ли си, издава някакви там звуци! Разбира се, има групичка от най-нагли ученици, неколцина, които ще продължат да си приказват на инат през целия час, което неминуемо трови и без това невротичната, напрегнатата обстановка. С тия ученици аз си имам стари отношения, един от тях през миналата година даже си позволи да хвърли... пиратка по време на мой час, аз тогава заявих на ръководството, че този ученик (при това спортист, футболист, сиреч, принадлежащ към "по-специалните ученици"!) трябва да бъде отстранен от училище, но както и да е, това не стана, в резултат на което той, разбира се, си получи, дето се казва, едни много хубави... "рогца", понеже чувството за безнаказаност нали знаете докъде води?!
Та ето в една такава крайно изнервяща обстановка аз в един момент заявих в тази клас, че час по философия няма да се води докато класът сам не се постарае да създаде подходящите за това условия; аз, влизайки в час, започвах да чакам кога ще се случи това, да има що-годе нормални условия за учебен процес; е, често, да не кажа винаги, от класа никой нищичко не правеше и часът си минаваше ей-така, в дебнене, в чакане, в инат; тогава аз именно им заявих, че щом така се отнасят към мен, щом не могат да ме понасят, нека да напишат тогава жалба срещу мен, и, представяте ли си, учениците, така да се каже, скочиха в капана, хванаха се на въдицата, написаха жалбата, не една, ами дори две жалби написаха! Но е факт, че ето, за първи път в моята дългогодишна кариера на преподавател по философия се стигна до такъв един одиозен, направо немислим случай: един клас успя да ми отнеме... свободата - понеже направи така, че да не ме допуска да кажа какво мисля, направи така, че да няма никакви условия да изразявам своето разбиране, своята позиция, да се чува гласа ми, т.е. стигна се дотам да ми се налага да моля, да се унижавам - ако искам все пак нещичко да кажа и пр. Това наистина е феноменално, на мен това не ми се беше случвало до този момент! Но ето, и то се случи.
Аз не зная какво се е случило с класа по-нататък след написването на жалбите, разговарял ли е представител на администрацията с тях, каква е позицията на класния ръководител също не зная, но ето, мина доста време, работите не се променят, не вървят, нещо трябва да се измисли, нещо трябва да се направи. Но е факт, че понеже промяна в позитивна посока няма, то или изобщо не е разговаряно с тях, или пък, ако е разговаряно, при това са били допуснати такива грешки, че настроенията на учениците не само че не са били надмогнати, напротив, учениците сякаш са били насърчени още повече, и то по посока на засилване на негативизма към "дразнещия индивид", какъвто за тях се оказа моя милост.
Понеже много ме вълнува отработването на механизма на решаване на такива конфликтни ситуации (понеже, знайно е, много учители предпочитат да не дават гласност на случващите се инциденти, тъй като такава една гласност обикновено бива тълкувана в ущърб на самия учител: който не може да се справи сам, т.е. който е "лош" или "слаб" учител, такъв дава гласност на ежедневните конфликти, а пък "добрият учител" всичко сам решава, понася, търпи, стиска зъби и т.н.), то аз, с оглед на изследователските си цели, дадох пълна гласност на случая в поредица от доклади до директорката, пък и чрез публикации тук, в своя блог, и то не само по този случай, а и по други такива, случаи, които са се случили в други класове. Един вид, както се казва, ми се наложи да се пожертвам в името, тъй да се рече, на науката, в името на истината. Примерно, след написването на жалбите от класа, за който сега ви пиша, аз се постарах да разговарям въпреки всичко с този клас, общо взето се случи така, че класът гузно мълчеше, а пък аз говорих, казах каквото имах, но понеже не обичам да водя монологични разговори, престанах да опитвам да ги предразполагам към откритост, почнах да си водя часовете, отказвайки се обаче от всякакви иновации ("точкова система" и пр.) - доколкото това изобщо е възможно за мен, щото от моята собствена личност аз самият не мога да се абстрахирам, тя, личността ми, която е хем диалогична, хем свободолюбива, продължава да си стои, но това, както мога да оценя, най-вероятно е продължавало по-скоро още повече да дразни учениците, отколкото да ги подтиква да се изявят с най-доброто, с което личностите им разполагат.
Аз добре зная, че даже и в този клас има ученици, което вътрешно не споделят тази външна монолитност на класа в омразата му към мен; но тия ученици не могат, в създалата се ситуация, да изявят по-особената си позиция, по-особеното си отношение. В създалата се ситуация тяхното по-особено отношение няма да бъде изтълкувано и възприето адекватно. Ще бъде възприето като глупаво, недостойно, подлизурковско спрямо мен и т.н. Който е запознат що-годе с ефектите на т.н. "групова психология", предполагам, добре схваща за какво намеквам. Тъй че работите са наистина крайно интересни и поучителни; заслужава си да се мисли по тях, да се изследва случа, щото той много може да ни даде.
В своя семинар под надслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите" скоро ще поставя на анализ този случай; впрочем, ето, с този мой текст аз фактически въвеждам участниците в семинара в този случай, поставям го на вниманието им. Готов съм да изнеса семинара си в самия този клас, т.е. да поканя целия техен клас да участват в разнищването на казуса, който касае тях самите, мисля, че това е най-естественото. Разбира се, надявам се, и другите фактори, от които зависи разнищването на случая, примерно класен ръководител, психолог на училището, администрация и пр. също ще се включат в една такава дискусия. Аз добре зная, че ако отделните фактори, имащи отношение към случая, имат добрата воля случаят да се разнищи и реши, то самият казус не е кой знае колко сложен, напротив, твърде лесен за решаване е. Но когато отделните фактори, призвани да участват в решаването на казуса, не си изпълняват ролята, или страдат от разни там скрупули, т.е. позволяват си недопустими грешки, то със самото това казусът се усложнява до неимоверност; ето, примерно, двумесечното пълно мълчание на администрацията по случая след двете жалби на класа е пример за такава една грешка, която до неимоверност усложнява случая. Прочее, случаят още не е решен просто защото някои фактори явно не желаят да го решат. Защо ли с позволяват тоя лукс обаче?
Едва намерих сили да "допиша", така да се каже, този текст. Спирам дотук, въпреки че още много може да се напише. Наистина съм много слаб от това проклето вирусно заболяване, което ме изтощи: всички стави са ми се схванали и ме болят, не мога да се наведа да си вържа обувките, силно ме боли главата, като полегна от отмалялост за малко, след това се схващам така, че дълго време не мога да се раздвижа; принуждавам се в тази ситуация доколкото мога все да се движа, въпреки световъртежа, понеже така по-малко се схващам. Вече наближава десети ден, в който съм все в това състояние, а промяна няма, напротив, по-тежко става. На моменти малко ми раздобрява, но в други моменти сякаш ми става още по-тежко. Понеже не съм добре със сърцето, ме е страх тоя вирус и него да не развали съвсем, но ще видим, каквото е писано, ще се случи. След няколко часа пак ще ходя при лекаря си. Да видим какво ще каже. Тъй че спирам дотук. Ако горният текст се окаже, че не е довършен, причината за това е недоброто ми здравословно състояние. Ако имам сили след малко, като го прочета, да добавя липсващото, ще бъде завършен, ако нямам сили, имайте го предвид защо е така.
Хубав ден на всички желая! Дано не съм ви омръзнал съвсем, прочее, той кой ли пък чете тия мои опуси, кой ли пък се интересува от такива "дреболии" - какво било ставало в някакви там класове, училища, какво става с образованието и възпитанието на младите, глупости, ний тук решаваме световни проблеми, примерно за Стоичков и за конфликта му с оня негър, как се казваше, в предаването "Къртицата", а той ще ни занимава с разните му там неговите си дребнави грижи, айде де, нещастник неден!!!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар