Изразът "лице на протеста" е на път да стане нещо като професия и дори като титла; гледам вчера по телевизията неколцината "лица на протеста", пита ги журналистката туй-онуй, а отдолу пише, да речем, така: "Ангел Славчев - Чегеварата: лице на протеста", или "Дудю Дудев: лице на протеста" и пр. Човек може да си помисли, че официализирането на този израз е довело дотам, че туй нещо наистина се е превърнало в добър начин за препитание, в професия: ходиш по телевизиите, даваш интервюта, плащат ти какво да кажеш, изпълняваш дадени поръчки, после, в качеството си "лице на протеста" ставаш, да речем, член на "революционния граждански съвет" към еди-кое си министерство, там ставаш нещо като комисар или надзорник, и ето ти, същинска професия, и то доста доходна, си става туй "лице на протеста"!
Келепир има в тази работа, видите ли как некои се уредиха около тия протести?! А пък едно крехко момиченце дори щяло да става и депутат, то щяло да бъда, видите ли, "представителя" на "лицата на протеста" у Парламенто! Така се изрази умилително самата тя, но мен тук ме интересува ето този въпрос: как, аджеба, се става "лице на протеста"? Да, как се случи така, че точно тия бидоха наложени от услужливите медии за официални "лица на протеста", които вече в качеството им на такива биват приемани и от Президента, и от Премиера, от тях, предполагам, треперят държавните чиновници, сякаш са нещо като едновремешните болшевишки комисари. Та ми хрумна да поразсъждавам малко над ето този любопитен въпрос.
Значи тече си протеста, първия "съвсем спонтанен протест", идва за първи път некоя медия и почва да си търси некой, когото да оторизира и да провъзгласи за "лице на протеста". Не вервам съвсем случайно тоя Ангел Чегеварата или Янко Партизанина ей-така, съвсем случайно, ама наистина произволно да са се оказали таман пред камерите и по една чиста случайност да са дали първото си интервю; чини ми се, че те сами са се натикали пред тия камери, избутали са с лакти другите, по-наивните протестиращи и се се инсталирали пред камерата, като са изкрещели: снимай нази, ний ще бъдем оттук-нататък "лицето на протеста"! Значи са били по-оправни, един вид, по-нахакани, което е довело до това, че са се усетили предварително, че има доста келепирец в тази работа, именно да се самопровъзгласиш за "лице на протеста" и в един момент да станеш любимец на нашите така любвеобилни медии.
А може пък, знам ли, в медиите да е минал някакъв тайнствен списък, в който да е пишело: тоя, той и тоя да каните, за тях е решено да бъдат официалните "лица на протеста", тям сме гласували туй доверие, те са наши момчета, значи само тях ще каните, тях ще произведем в званието "народни трибуни"; да, тия назначени по този начин "лица на протеста" все едно са нещо като народни трибуни, ала понеже момчетата, явно, са скромни, предпочитат да се самонаричат "лица на протеста", а не директно "народни трибуни". Та значи и сега медиите имат цялата роля в провъзгласяването на тия "лица на протеста", досущ по същия начин, по който навремето, след "промените от 1989 г." единствената тогава национална телевизия (в която, както сега знаем, работеха все ченгета като Кеворкян и като Гарелов) ни пробута и наложи съответните "лидери на демокрацията", които, както сега знаем, се оказаха почти до последния все доверени лица на ДС, все ченгета, мерзавци и прочие. Ето, сега се повторя съвсем същото с провъзгласяването на тия "лица на протеста" от услужливите медии, които явно пак си получават отнейде заповеди кои лица да са "лица на протеста", а кои пък никога да не бъдат канени по телевизиите, щото са крайно неподходящи (един вид са в съответните забранителни списъци", както едно време си беше, т.е. у нас изобщо има ли някакви промени? Има, ама дръжки...).
Аз даже имам една друга догадка около механиката на провъзгласяването на тия "лица на протеста"; то и Иво Инджев спомена в едно предаване едно крайно неудобно нещо относно това, че "лице на протеста" става тъкмо оня, който се е качил на колата на "протестиращите", оборудвана с микрофони и високоговорители; каза това Иво Инджев и беше обруган, щото, видите ли, бил клеветил тия толкова алтруистично настроени и мили лица на протеста! (Абе, думата мили-ционер дали не иде от "мил", от "мили", явно щот са много мили, затуй за милиционери да са провъзгласени най-милите, а, какво ще кажете, как ви звучи тая теория за произхода на думата "милиция"?!) Но този, който урежда да има съвсем модерно оборудвана "кола на протеста", излиза, е един вид организаторът на тия "ама наистина съвсем спонтанни протести", а пък кой да се качи на тази кола, сиреч, кой да държи микрофона и да повтаря като папагал "лозунгите на протеста", които някой друг му ги е написал, това вече се решава от същинските кукловоди на протеста, ония, които са платили и поръчали организацията му, с оглед използването на протестиращия народ за постигането на някакви свои цели.
Тъй че, сами виждате, доста мътна и кървава става работата около така "случайното" и "съвсем спонтанно" определяне на тия "лица на протеста", които нищо чудно да са получили и съвсем хубави парички за изпълняването на тази роля, не вярвам да се занимават с тази работа ей-така, съвсем идеалистично, единствено заради хубавите очи на репортерките от телевизиите, които ще се избият да им вземат пустите интервюта; не, убеден съм, че има голям келепир в тази работа, да станеш "лице на протеста", което си личи и по самочувствието на тия "щастливци", на тия "избраници на случая" и дори, представяте ли си, на самата "съдба". Ех, върви им на някой, уредиха се за цял живот! Казвам това, щото ми хрумва следната крайно неудобна мисъл: ето, да речем, един Тренчев (и той, старият "борец за народни правдини") се размърда напоследък!) цял живот си се препитава от това, че навремето е бил избран за "пожизнен вожд на болгарския синдикализъм"; той нищо чудно и некой и друг милионец да е турил настрана през цялото това време, в което така прочувствено ни говореше по телевизиите за това колко жестоко страдат бедните; абе да станеш "защитник на бедните" и на "онеправданите" у нас си е доста доходен бизнес, хубава пари, явно, падат от тази работа, то затуй и синдикатите ни са станали същински мафии!
А ето, такива ни се оказват сега и "народните трибуни", "лицата на протеста". Аз лично, да ви кажа правичката, хич, ама хич не вярвам, че те са такива, за каквито се представят, хич и тям не им е чиста работата, личи си по очите им, дето пламтят и в тях ясно се забелязват очертанията и отраженията на пустите му финикийски знаци! Да, личи си, че изобщо не им е чиста работата, а напротив, че доста доходен бизнес е това, и момчетата, иначе, види се, са доста окумуш, хич не са и прости, и се възползват добре от новия си статус, а пък будалите нека да им се радват на думите, на призивите им за "справедливост", в полза на страдащите и унизени народни низини.
У нас излиза, че тия, дето най-прочувствено реват за страданията на народните низини, биват забелязвани от медиите и на тая основа наистина стават хора, уреждат се в живота, а пък на самите страдащи народни низини какво да кажем: майната им на тях, нека да си страдат, щом са все такива балъци! Но ний да не изпускаме далаверата от цялата тая работа; тъй ами, да не сме балъци като тях, айде де?!
П.П. Абе току-що турих точката и се сещам: ами че то самият Боко как стана народен трибун и "любимец на страдащия народ"? Ами по досущ същия начин стана, както и тия: с даване на прочувствени интервюта, с показване на мускули пред очарованите репортерки, чрез ставане на медийна звезда, и той именно по този начин в един момент се възвеличи дотам, че стана и абсолютен властелин на тоя народ - докато му дръпнаха килимчето, щото народът, май-май, взе да се просънва. Ами Волната птица Сидерова как стана народен трибун? Пак така, благодарение на една, после и на останалите телевизии, ето, този е механизмът. И Янето стана така народен любимец и закрилник на страдащите малоумни народни низини! Все така стават. Сфащате ли сега цялата работа каква е? А да видим, сфанахте ли и дали ще си направите съответните изводи, щото за изводите се иска вече мислене, а то явно съвсем не се удава на мнозина...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар