Истината ни прави свободни

сряда, 27 март 2013 г.

Изобщо не четете това: съдържа горчиви мисли около най-болезнени теми, при това снабдени с едно пищно проклятие по ваш адрес!

Болен съм. Пак съм болен и съм пак в болнични. През изминалата седмица едва издържах да ходя на работа, стискайки зъби и понасяйки болките; а ужасно ме болят ставите, чувствам се като разнищен, не мога да се свия, като седна, после не мога да стана, едва ставам, понасяйки силни болки; имам също и голямо главоболие, световъртеж, губя равновесие като ходя; много съм изнемощял; вчера се наложи да ида при лекаря си; каза ми, че било вирусно заболяването, даде ми рецепта за медикаменти и ми даде болнични за пет дена. От вчера насам пия лекарствата, обаче промяна нямам, даже сякаш болките и схващането ми се увеличиха; ще видим как ще я караме. Най-лошото е, че не мога да седя на компютъра, нямам сили, а и много ме болят очите; едва издържам по половин час пред монитора и след това се довличам да лежа на дивана; и книга не мога да чета, но поне мога да мисля: като не мърдам, почти нищо не ме боли и мога да мисля.

Теми за размисъл в това положение имам много. Замислям се дали да не взема, докато се излежавам на дивана, да почна да правя видеозаписи, изказвайки на глас размислите си: като не мога да ги запиша на ръка, поне да ги запиша по този начин. Работата е, че и при нас, философите, положението е все същото: като ти дойде някаква мисъл в съзнанието, ако не я фиксираш, ако не я въплътиш, ако не я изразиш и запишеш, тя, най-вероятно, никога повече няма да дойде, да се появи съвсем същата в душата ти; мислите ни са нещо много "хвъркато" и "летливо", като птичките, дето ти кацат на рамото: идат за миг и отлитат, ако не ги задържиш, край, свършено е, повече никога няма да се появят. Е, вероятно има хора, които си имат все едни и същи изтъркани мисли в главите, ала при мен не е така, общо взето все нови и нови мисли ми се появяват, мислите, които ме вълнуват, които си струват, са тъкмо такива, веднъж-завинаги появили се - и ако ги изпуснеш, край, изчезват в небитието. Поне един тефтер трябва да си държа до мен, до главата ми, та да дращя в него, та да записвам самата идея, същината на мислите, които ми се въртят в главата; та да е все пак що-годе продуктивно лежането ми на дивана през тази седмица, докато съм болен.

Е, имам си области, "тематични кръгове", за които мисля, в пределите на които се въртят мислите ми. Един такъв тематичен кръг е свързан най-вече, разбира се, с образованието на младите, с основната ми дейност, именно преподаването на философия. Интересно е, че през последните години, след като писах крайно много и написах (пък и публикувах) доста книги в тази област, тя за мен все още не е "изчерпана", напротив, силно ме вълнува и много ме занимава. Знаете, че започнах и ежеседмичен семинар да провеждам, и то под надслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите", правя и видеозаписи, слагам ги в блога си. Ето, тия дни, забелязвам, ми се върти една мисъл около тия проблеми: роди ми се идеята (не знам вам как тя ще прозвучи?) да почна да експериментирам обсъжданията в моите часове да почнат да се ръководят не от мен, а от... ученици, пък аз да се преобразя в нещо като... "ученик", или поне като "редови участник" в тия дискусии, но направляването на дискусиите, водещият на дискусиите да бъде ученик, или да бъдат двама-трима ученика, които са си поделят тази роля. Идеята ми е, че по този начин обсъждането да стане изцяло насочвано от самите ученици, т.е. свободата им да стане още по-голяма, понеже докато аз водя обсъжданията, питам, задавам въпроси, насочвам разговора, излиза, че пак основната роля е моята, а пък учениците (о)стават все подчинен елемент; а трябва те да са водещият елемент; няма обаче начин как да стане това ако учителят е все водещият, активният, "организиращият" и в крайна сметка доминиращият елемент. Иска ми се в обучението по философия да се засили в още по-голяма степен моментът на самообучение, т.е. обучаващите се, учещите, именно учениците, сами да организират тази своя дейност, те сами да търсят изход от възникващите проблеми, а да не се осланят на това, че учителят, като водещ, всички тия проблеми сам ще ги реши или ще предложи и наложи съответното решение. Разчита ли се на учителя, работите изначално са, така да се каже, изопачени и дори осквернени. Така мисля аз. Не бива нещата да се поставят на изначално неверна основа. Ако основата, на която се поставят, е изначално неверна, то не можем на тази основа да очакваме да покълне нещо принципно различно, ново, значимо, творческо. А нали цялата работа и идея е в тия обсъждания учениците, младите, да развиват своята личност, своя духовен и творчески потенциал?! Е, щом е така, трябва да се опитва нещата да се променят в корена си, в основата си, изначално, по принцип. Половинчатостите тук съвсем не могат да ни помогнат. А, за жалост, в нашето образование, пък и в българския живот изобщо, работите са ни все половинчати: нямаме смелостта, нямаме дързостта, нямаме свободата да бъдем истински докрай, нямаме смелостта и дързостта докрай да заложим на истинското. Поради това и постигаме почти нищо, постигаме и се задоволяваме само с трохи...

Пак свързана с тази основа за мен тема, именно как да се повишава качеството на образованието на младите и как училището да става все по-приятна тяхна среда, в която да развиват личностния си потенциал, е вече комай отзвучалата за медиите тема около скандала "Харлем шейк" в Хуманитарната гимназия в Пловдив. Дойде министърът, опита се да помири страните, ала те си останаха непримирими, за да не си създава главоболия, той се опита да остави всичко както си е, да не посяга да пипа зад повърхността, нищо че този случай в същината си показа нещо крайно обезпокоително: в българското училище, ето, дори и в такова "най-елитно", работите са съвсем нездрави, отношенията са съвсем опорочени и дори извратени, коварната административна система, на която държавата е заложила, е причината всичко да е в такова окайващо положение. И ето, сега всичко ще бъде оставено да си тлее както си е, тресавището, блатото ще бъде оставено на спокойствие да излъчва отровните си изпарения, нека младите да вегетират там, потопени в това убийствено за личността им блато, няма да ровим, за да не се... разсмърди прекалено! Всяко чудо за три дни, ето, да привършим тази тема, сензационният момент отмина, медиите вече нямат интерес, дойде моментът обаче да се постави истинското, сериозното, истински-сериозното, което прозира зад завесата, ала за него нямаме воля да се занимаваме. Аз обаче смятам, че тъкмо истински важното не бива да се остава без внимание, по случая с Хуманитарната гимназия трябва още много да се говори и анализира, за да се изявят ония пороци, които тровят обстановката; сиреч, нещата не бива да бъдат оставяни така, както им се иска на заинтересованите страни, особено на едната, свързаната с директорката и с нейната свита от подлизурковци (за жалост, носещи званието "учител"!). Нещо трябва да се прави в тази посока, проблемът е сериозен и има обществен, аз бих казал даже не просто граждански, а национален характер, понеже касае бъдещето на нацията ни - и не трябва да мълчим като... говеда, напротив, трябва още много да се говори, да се задават най-неудобните въпроси, медиите да не се оставят да угаждат на най-ретроградните консервативни сили, тъпчещи покълването на всичко ново, творческо, оригинално, личностно, свободолюбиво и пр. Щото това именно показа случаят "Харлем шейк": всичко ново и дори различно, всичко даже само необичайно, се приема за "скандално" от системата, като заплашващо я и трябва в корена си да бъде задушено и изкоренено; нали така излезе, нали тази тенденция почна да доминира и в този случай?! Ето, изгониха учителя Данев, не го щат вече, щото е смутител на спокойствието; "колективът" не го ще, а си иска... директорката, която явно, като квачка, пази под крилото си задушливите, отвратителните стари отношения на гниещата административна и обезличаваща младите система. Така обаче нещата не бива да бъдат оставени. Трябва нещо да се прави. В тази връзка вчера моя милост има сили да напише следното обръщение по този повод, което публикувах във Фейсбук; ето го и тук, да стои, да се знае, че съществува, белким някой се позамисли или поне малко трогне:

Скандалът с изгонването на учителя по английски език от Хуманитарната гимназия в Пловдив Христо Данев (по повод скандала, познат като "Харлем шейк") е повод да се постави по-общият проблем за това какво става в това училище, що за учители са тия, които се подписаха в подкрепа на репресия срещу свой колега, какво показва това, за какъв морал свидетелства, може ли хора с такъв морал изобщо да бъдат учители? - ето такива въпроси се налага да бъдат поставяни. Щото министърът отиде там, видя, че зад директорката другарката Соня Киркова "колективът" стои сплотен като... комунисти, атакуващи пълна с кашкавал мандра (!), изглежда се уплаши и не посмя да й поиска оставката, въпреки че се знае, че тя е основната пречка пред модернизирането на това училище, превърнало се в същинска червена крепост по време на нейното десетилетно авторитарно управление. Тая Соня Киркова пожизнена директорка на това училище ще бъде?!

Това написах там, във Фейсбук - с надежда да буня духовете, да не ги оставям на спокойствие, та белким пак да заспят, след моментното леко пробуждане, като в просъница. И ето, сега ми се ще да изведа по-общия въпрос от случая с Хуманитарната гимназия "Харлем шейк" в Пловдив: по-общият проблем е всъщност за това какво става в българското училище, каква е ситуацията сред българското учителство, щом са възможни такива унизителни феномени като този - да, наистина, що за учители са тия, които се подписаха в подкрепа на репресия срещу свой колега, какво показва това, за какъв морал свидетелства, може ли хора с такъв морал изобщо да бъдат учители?! И още много въпроси все от този род следва да бъдат поставени: примерно ето, виждате ли каква е ситуацията сред т.н. директорско съсловие у нас, със съзнанието и морала на т.н. "ръководен кадър" в българското училище, щото тази одиозна персона Соня Киркова, както се оказа, символизира в някакъв смисъл всичко онова най-вредно, което вирее в българските училища, и което трови отношенията в тях. Много важни въпроси следва да се поставят също така и във връзка с реакциите на родителите, на ония, които би следвало да са крайно заинтересувани от това какво се случва на децата им когато ги оставят в училище. Защото, простете, училището не е забавачница или кошара, място, където децата им просто да стоят под надзор за времето, в което родителите са на работа, не, съвсем не е това, училището по идея трябва да бъде нещо съвършено друго, но доколко българското училище изпълнява ролята и мисията си, и то не каква да е, а такава, която отговаря на най-съществените и то съвсем съвременни потребности както на самите млади хора, така и на страната - на която те са бъдещето. Даваме ли си какво бъдеще очаква тази наша страна и този наш народ щом позволяваме едно такова престъпно безхаберие спрямо една от най-значимите, направо съдбовни за бъдещето на нацията ни сфери на живота - образователната?! Ето че не трябва да се мълчи по случая, напротив, сега дойде времето, в което трябва вече на спокойствие да се поставят истинските, същинските, фатално необходимите въпроси. А не да се бяга от тях, понеже, видите ли, сме се били "изморили" от тях. Примерно, другарката Соня Киркова и нейният антураж, предполагам, в момента ликуват: ох, оставиха ни най-сетне на спокойствие, тоя медиен интерес пресекна, дайте да си продължим да си вегетираме в нашето уютно блато, излъчващо такива превъзходни отровни изпарения! Нали така си мислят тия, какво ще кажете? Аз смятам, че точно така си мислят, аз този човешки тип го познавам, така да се рече, отвътре, в дълбините на душата му знам какво става, затова така пиша.

За какви други теми и въпроси мисля докато си лежа болен на дивана в тия дни, в които съм в отпуск по болест, явно сега няма време да пиша, понеже здравата се изморих докато писах това: всичко ме боли, даже пръстите, с която удрям по клавиатурата, ме болят в ето този момент. Наистина нямам сили да продължа. Ще щрихирам само, за да не остане съвсем недовършен този текст: мисля също за списание ИДЕИ, за неговото бъдеще и за неговите хоризонти, ето, тия дни ще излезе новата му книжка, 11-та поред от създаването му; мисля и си мечтая за това да имам време и сили да седна някой ден и да довърша книгите си, с които душата ми, така да се каже, е "бременна", ала поради това, че имам много друга работа, все нямам време и сили да седна и да си свърша работата, да напиша тия книги; ужасно е човек да чувства това, душата му именно да е "бременна" с някаква идея, а да не може да я роди, да не му се осигуряват условия да роди идеята си; изглежда само жените, които са раждали, могат да ме разберат какво имам предвид, могат да разберат състоянието, в което се намирам, стоейки си ей-така, "бременен", и то не с едно бъдещо "отроче", а едновременно с няколко - понеже няколко книги съм замислил, започнал и ето, само дето нямам време и спокойствие да седна да си свърша работата, да родя това, което душата ми иска и копнее да роди.

За да съм в такова едно ужасно положение вина имат всички, даже и тия, които четат този блог. Ето, аз постоянно слагам разни реклами за да си купите списания или някои от книгите ми, а почти никой не си купува! Факт. Пълна мизерия! Ако повече хора си купуваха, щяха да отпаднат поне част от проблемите ми, примерно тия по осигуряването на средства за излизането на списание ИДЕИ, това именно са най-изтощителните мои терзания и проблеми. И съхранените по този начин сили щях да отдам за творческа работа. Ето, и сега главата ми пламти как да намеря средства за да отпечатам новия тираж. Дадох поръчката, а имам една-десета част от нужните за отпечатването му пари. Не знам изобщо какво да правя. Пълна безизходица...

Никой не се трогва и не помага: нали живеем в България, трябва да се държим така, че да убиваме всичко, що е кадърно, що иска нещо да направи, трябва да погубваме всяка една личност. Даже съвсем безсъзнателно този манталитет е в душите на всеки българин. И във вашата душа е, бъдете сигурни: ето, щом, четейки това, не дръзвате да си купите поне една книжка на сп. ИДЕИ или поне една моя книга, явно сте под властта на този стереотип и манталитет: да убиваме всичко, що мърда наоколо, такива сме ний, за жалост, българите! Какво да се прави, такава ни е ориста, такава ни е участта! Не съзнаваме колко грозно, колко тъпо, колко гнусно се държим! Изобщо не се трогваме заради това!

Ето, това е. Тази е истината. Нека да ви боли. Боли ли? Друг път ще ни боли! Ний имаме дебели кожи!

Спирам. Нямам сили повече... Бъдете здрави! Бъдете румени! Бъдете щастливи! Бъдете спокойни! Не се кахърете за нищо! Майната ви най-после...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ