1.А какво, собствено, е личността?

Постоянно говорим за личността, а не сме се и опитали да я дефинираме. Което създава излишни проблеми: всеки може да си разбира под личност каквото си иска, а това затруднява комуникацията. Време е да уточним представите си за личността, които са така разнообразни.

Ето какво е написано за личността в книгата “Животът на душата: психология” с автор Ангел Грънчаров, което е една добра предпоставка за размисъл и дискусия вече в по-определена посока:

Личността е лицето, самостоятелното, отделното човешко същество. Да бъдеш личност означава способност да проявяваш себе си смело, без заобикалки, без страх от своето лице и облик, а единствено със страх и нежелание да бъдеш без-личност, т.е. да “избледнееш” и да се превърнеш в задна страна на фасадата, която е противоположна на лицевата и следователно е в сянка, е просто фон.

Личност е оня, който отстоява своето лице и своята физиономия, а също умее да си слага подходяща и желана... маска пред другите – за да не издава истинското си лице.

Анализът на личността непрекъснато се сблъсква с тези две като че ли противоположни движения на смисъла: от една страна, да разкриваш лицето си, същността си, точно и безпогрешно и, от друга страна, да скриваш облика си и наличната си физиономия зад подходяща маска – защото другите едва ли заслужават да те видят в истинското ти лице и облик; а може би и защото не е нужно наивно да разкриваш пред тях това лице, което те не могат или няма да оценят по достойнство.

Личността има някакво лице, някакъв облик или някакви качества и същност, тя проявява лицето си и затова е личност. Но въпросът си стои: това “видимо” отвън лице съответства ли на действителния лик на човека? Нима всеки разкрива изцяло и напълно действителната си същност и я представя на всеобщо “обозрение” пред всички, пред другите – без нищичко да е скрил за себе си, без никакъв остатък?

Тук съвсем не става дума за лицемерието в истинския му смисъл, т.е. когато някой съвсем преднамерено представя пред другите коренно различно лице от това, което има, и значи лице-мери, т.е. старателно отмерва кое лице подхожда за пред другите, а кое трябва да бъде скрито и запазено за себе си. Изглежда, лицемерът прекалява с “меренето” и с “мярата”, но нима всеки човек не е изправен пред същата ситуация: какво и колко да скрие зад подходящата маска, която, щом е маска, представя различно от истинското лице – което искаме да имаме или искаме да показваме?

Може би е парадоксално, но без разбирането на лицемерието е невъзможно да бъде разбрана личността на човека. В това едва ли има нещо толкова странно: нали и фасадата на една най-обикновена къща подвежда, нали “вътрешността” на къщата не е изнесена на показ и не може да бъде разбрана по външния вид и на “лицето” й? Тогава защо искаме при човека явното, видимото лице да отразява напълно вътрешната същност, която да личи изцяло в него? И нищо да не бъде покрито, нищо да не бъде оставено извън обсега на общия “взор” и поглед на другите.

Наричаме лицемерие скриването на част от истинските качества на човека, неизнасянето им пред очите на всички; независимо от това, че и тук има “мерене” какво да скрия и какво да покажа: за да не се издам, за да не ми се смеят, за да не ме е срам после или пък защото няма да бъде разбрано и оценено по достойнство. Или пък защото другите не заслужават доверието да ме видят в истинския ми облик – откъде накъде да се “разголвам” пред тях, по-добре да се скрия зад маска и пр.

Тялото си крием зад дрехите, нима душата не трябва да бъде скрита зад особена “дреха”, която претенциозно наричаме “личност”? Ако е така, тогава защо всеки облечен не наричаме “лицемер”, т.е. отмерващ какво от тялото да скрие и какво да покаже (показваме без боязън главата, ръцете, части от краката си през лятото, но грижливо крием други части от тялото), а по отношение на същото, направено във връзка с душата, употребяваме тази зле звучаща дума?

Личността не е, разбира се, физическото лице на човека, тя е личното и “личащото” в нейните душевни качества, в проявите на индивида, които са “отпред” или са “изнесени” на фасадата и затова така “личат” и се виждат от другите, а също са “полирани” и “лъснати” – за да привличат, вероятно, погледите. Защото никой няма да изнесе и да изложи пред чужд поглед нещо, което “не е за пред хората”, не става за всеобщо разглеждане и следователно трябва да бъде оставено за себе си или за най-близките.

Личността е човекът, но не какъвто е той сам по себе си (или “за себе си”), а какъвто той е за нас, за другите, какъвто се представя пред нас. Следователно тази външна проява на вътрешната човешка същност в и чрез личността е основното в смисъла на понятието за личност, което тук се опитвам да разкрия.

Ако за “човешка същност” приема да смятам вътрешните, душевните качества на конкретния индивид – една безкрайно динамична и подвижна реалност – то изявяването на тази същност навън, проявяването й в отношенията с другите и със света е онова, което конституира сферата на личността и на личностното у човека. Ясно е, че между двете сфери – на вътрешно-душевното и външно-проявеното, личностното – няма и не може да има пълно покритие, а само съответствие в степен.

Всеки човек е личност, доколкото проявява себе си (заложените и развитите у себе си потенции и дарби) навън и ги реализира “на дело” като действителни възможности и способности. В този смисъл човек става, а не се ражда личност. Човешката реалност тъкмо затова е човешка, защото в пълна степен е човешко създание и творение, защото всеки сам непрекъснато създава себе си като човек – стига да е пожелал, да иска да е такъв или някакъв друг.

Човешкото у човека е синоним на дълбоката същност у него, именно на душевните качества, които правят човека човек. Но тази същност възниква в съществуването и живота, а не ни е дадена наготово – както е дадена на животните и на предметите. Затова и казах, че човекът е творецът на човешкото у себе си и на самия себе си; избирайки най-напред своето съществуване, от което пък следва, че става такъв, какъвто иска да бъде.

Ето защо първото условие на човешкото, човека и личността е свободата.

Дали пък, въз основа на казаното, някои за пръв път ще открият и осъзнаят, че най-важното, за което следва да се погрижат, е тъкмо тяхната личност?!

(Следва)