За да разбера до каква степен съм готов за истинския живот, трябва да си дам сметка най-напред за главното дело на човека в този живот – и на този свят. Ето какво може да се каже тук по принцип, което ще подпомогне и обогати разбирането.Преди да се впусне да покорява света човек трябва да овладее първо себе си, т.е. да постигне равновесие между своята душа и своето тяло. Жизнеността ни напира и в двата модуса, и в двете същности на човека – душата и тялото – всяко от които се стреми към надмощие, към налагане на самото себе си. Да станеш слуга на двама господари е възможно най-лошото слугуване. Човек трябва да отбягва и да преодолее тази опасност, да се справи с най-лошото; но, впрочем, и по-малко лошото съвсем не е добро, а именно да слугуваш всеотдайно само на един господар – независимо кой е той.
И тялото, и душата искат да бъдат господари на човека. Горко на човека, който е допуснал да стане слуга било на тялото си, било на душата, а в най-лошия случай – и на двете едновременно. Но не се ли е случило с много хора точно това: да са роби, не просто слуги. И то безразлично на кой, на тялото или на душата, а най-често и на двете заедно.
Затова внасянето на разбирателство между тялото и душата е главното дело на човека, искащ да разбере и да се наслади на живота. Критерият тук е един: всичко онова, което е израз на живот или служи на живота, трябва да бъде поощрявано и насърчавано, независимо дали е душевна или пък телесна проява. Онова пък, което пречи на живота или пък е израз на антижизнени склонности или тенденции било в тялото, било в душата, трябва да бъде надмогнато и победено от разумния човек.
Неразбиращият и затова необичащ живота човек смесва критериите. И затова непрекъснато внася объркване и дори суматоха в живота както на тялото, така и на душата си, т.е. в общия им живот. Такъв един човек се познава по озлобеността, явяваща се неизбежна проява на откъснатостта му от пиршеството на живота. Със сигурност това може да се установи в цялата му личност и душевност, а също и по поведението, по действията. Такъв човек не прави друго, освен да вреди както на себе си, така и на другите да живеят.
В същото време разбиращият живота човек по никакъв начин не може да скрие радостта, проявяваща се чрез всяко телесно и душевно движение. Радостта, която е непосредствен израз на любовта към живота, която е показателна за удовлетвореността му от него. И която е свидетелство за непобедимото му желание за живот, превърнало се в страст, в пълна отдаденост, ентусиазъм, могъщо влечение.
Привързаността към живота на живеещото не се нуждае от извеждане или обосноваване: целта на живота не може да е друга освен самият живот! Тази цел не може да е извън живота, а пряко се съотнася с естеството му. Затова който търси целта или целите на живота извън него, прави фатална грешка. Той допуска непростим абсурд, изпада в пълно безсмислие, пряко произлизащо от неразбиране, а значи и игнориране на самия живот – и на жизнения порив, оплодяващ всичко.Следователно главното дело на човека, на живия и искащия да живее човек, пряко произлиза от – или е потвърждение на – целта на живота, за която казахме, че не е друга, а самия живот. Другояче казано, с всичко онова, което правим, ние сме длъжни да отговаряме на могъщия призив на живота, а не да се откъсваме или противопоставяме на него – да му вредим, сиреч да се мъчим да го умъртвяваме. Да каже че живее има право само оня, който е постигнал пълнотата на живота, т.е. живее пълноценно.
Затова истината на този автентичен живот ни е жизнено необходима, затова без тази истина просто не може да се живее. А ако това все пак е станало, то следователно такъв човек прави всичко друго, но не живее. Когато някой ни каже, че главното дело на живота му било нещо друго, това означава, че пред нас е застанал един объркан и дори нещастен човек. Който се опитва най-много от всичко да скрие – дори и от себе си – своето нещастие.
Неразбирането на живота е корена на това най-основно нещастие, което може да ни сполети. Затова: никога не трябва да губя усета си естеството на самия живот, за това какво самият живот, вложен в мен, иска. Това е вечна предпоставка за разбирането на живота, на собствения живот. Тук опираме до отговора на коварния въпрос “Защо живея?”, който всеки си задава, не може да не си задава. И този отговор е твърде прост: заради живота живееш. Живееш заради това да си жив, да си живееш истински, пълноценно. Да разбираш, да се радваш, да обичаш живота си. А да се отнасяш към живота си фалшиво: животът няма друга цел освен самия себе си. Та аз самият не съм друго освен живот! Нещо повече: чрез мен самият живот разбира себе си, постига истината за самия себе си. Следователно аз не съм друго, а душа и дори дух на живота. Всеки човек е най-непосредствена и жива истина на самия живот. И на това какво може да ни сполети, ако сми си позволили лукса да изневерим на своя първичен жизнен порив.
Та нима когато стане дума за главното дело на живота и на човека нещо друго може да се отговори?!
А всички останали действия и дела, т.е. задачи на живия човек добиват своята ценност и своя смисъл само чрез съотнасянето им с главното дело на живия човек, за което стана дума. И само чрез причастността им към неговата истина. Всички, дори и най-прозаичните неща на живота добиват истинския си смисъл едва когато пряко отговарят, когато са пронизани от истината на живота.Имам предвид печеленето на пари, успехът, създаването на семейство, раждането на деца, правенето на любов, съхраняването на приятелствата, смисленото провеждане на свободното време, професионалната кариера, “пробиването” и устройването в социалния свят, също така и развлеченията, насладите, заниманията, радостта, веселието, доброто разположение на духа, а в края на краищата и така нареченото "изкуство на смисления живот", разумността и дори самата мъдрост, в които като че ли повечето хора сме все начинаещи и опитващи, а само малцина са напреднали.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар