Наистина, какво означава този така често произнасян израз – “търся себе си”? А и други такива, например "преследвам себе си", "опитвам се да се намеря" дори "намерих себе си". Как така едновременно (така или иначе) си себе си, също и трябва да бъдеш себе си, а преди това – за да бъдеш – трябва да си се “намерил”? Не е ли това проста стилистична форма на езика, претендираща за игривост, зад която обаче нищо не стои?Казах, че внасянето на разбирателство между тялото и душата е главното дело на човека, без което съвсем не може да се живее; а ако се живее, то това не е живот, а мъка, обърканост, страдание, нещастие, провал. Човекът открива, поражда и дори изобретява – защото живеем само веднъж – това разбирателство, а постепенно чрез него внася умиротвореност между същностните си сили или стихиите, от които е съставен, намалява и дори предотвратява враждата между тях. Стъпките в постигането на разбирателство между телесната и душевната сила, съставящи самия човек, са същевременно и стъпки в търсенето и постигането на този човек, т.е. на това, което наричаме “себе си”, “мен самия”. Какво е преди първата си стъпка в тази насока живият човек?
Нищо – или по-скоро абсолютна неовладяност, дивак или животно, “кълбо от змии”, сплетени и хапещи се една друга, непресекващ раздор, “дом, пълен с непризнати господари и високомерни слуги”, “царство на варварската сила”, "звяр" и дори "гора, пълна с хищници", "вакханалия на грубостта и безчовечността", "коктейл от сладко, солено, горчиво, люто и кисело, подсилен с прекомерни дози безвкусност", пълна какофония и т.н. От този хаос обаче може да произлезе всичко, нищото е полюса, от който се ражда всичко. Ние неуморно правим себе си от това нищо, от което може да се получи всичко, но все пак ще се появи едно определено "нещо" – този човек с всичко онова, което той е.
Пътешествието към самия себе си започва от нищото, от "никъде"-то, пътят, който ще ни изведе при нас самите, до конкретната неповторимост на отделната субективност, започва от пустиня, която един ден трябва да се превърне в райска градина – или пък просто ще си остане пустиня. Дали обаче не е вярно и това: че тръгваме в началото от райска градина (Едем на Светото Писание, т.е. всичко онова, което така щедрият Бог ни е дал!), която в края на краищата самоотвержено превръщаме в пустиня?
Гарантиран ли ни е успеха в това единствено пътешествие към себе си, в което и миг не преставаме да вървим? Ясно е, че не, вярно е, че така или иначе нещо в крайна сметка ще се получи, но тук не е важно това каквото и да е. Защото ние търсим себе си, а дали няма да се разминем някъде със самите себе си? Да се разминем и дори да не се познаем: тихо ще отминем, съдбовно ще се откажем от себе си, подмамени от нещо, което не е за нас, което не ни принадлежи, което по начало ни е чуждо и дори излишно?
В началото на пътя имам това тяло, а също и тази душа, преизпълнени с жажда за живот. И нищо друго – освен може би време, отреденото ми за живот време, а също – което някои съвсем не разбират – имам и свобода. Това е всичко, с този ресурс или с този багаж поемам по пътя, като поне посоката е ясна: себе си, мене, аз, моята истина, моето богатство.
Не трябва да бъркам посоката – това е главното. А останалото е да вървя неуморно и да не се отчайвам, по възможност да не се връщам назад, а също да не се въртя в кръг, да не тъпча на едно място. Умората не бива да ме спира, наранените от неравния, каменист път нозе уверено трябва да стъпват по нагорещената земя или по земята, вкаменена от лед или пък подвижна от влага. Отвреме-навреме спирам за отдих, поемам си въздух, храня се с каквото попадне (като хората на Стария Завет и с “манна небесна”!), движа се не толкова по земята, колкото в пространството, обитавано от мен самия, но също и носено навсякъде с мен, онова мое лично пространство, от което никога не мога да избягам. Казвам "искам да сменя обстановката", “да се разведря", "да почувствам нещо различно"... Но удава ли ми се това, след като навсякъде “нося” себе си с мене?
Дали пък животът ми не е даден точно за това: да намеря себе си, да реализираме мисията си, да пренеса без загуба дарения ми живот, да видя... Неапол (или Рим!), а след това да умра? Ще намери ли всеки своя "Град Божи" за да има за какво да умре? Не се ли появява усещането, абсурдното чувство, че съм използуван (от някой или от нещо) и затова съм "захвърлен" в този живот и на тази земя – за да диря себе си, т.е. онова, което така-или-иначе съм? И какво става в крайна сметка: успяват ли всички да намерят себе си?Провалът на един човек като че ли е в точно това: цял живот да се луташ без особен смисъл, т.е. да не намериш себе си. А също и да не разбираш какво собствено търсиш. Същото е когато е загубена вярната посока, кардиналния ориентир на цялото вървене – себе си, това, за което си роден и за което ти е даден животът. И в този последния случай личността е погубена – или изобщо не е намерена, което е все същото. Вярно е, че всички търсят, едни по-настървено, други без особено вдъхновение – но дали наистина само някои ще намерят?!
“Блажени търсещите – те ще намерят!”, “Блажени хлопащите – тям ще се отвори!”, “Блажени искащите – на тях ще се даде!” – съзирам ли великата мъдрост, вложена в тия толкова прости думи на Свещеното Писание?
Как мога да съм сигурен, че ще бъда сред тях, сред намерилите? Ето този въпрос ме гризе и не ме оставя и минута.
Първо, вероятно, трябва да не престават опитите ми да разбирам самия себе си, да съм наясно със своите способности или със същностните ми сили. Да разбирам себе си означава да разбирам тялото и душата си, и особено тяхното специфично отношение или връзка. От познанието на тези три "неща" следва всичко останало, и най-вече общата ни нагласа спрямо живота. Или съществуването, човешката екзистенция, която включва (“ек-“) излаз, прорив извън себе си чрез действието или делото – и на тази основа връщане към себе си с удвоена сила и прозрение.
Затова непроявяващият, неизявяващият себе си, останалият в собствената си черупка човек никога не може да бъде разбран – даже той самия не разбира себе си. Такъв си остава вечна тайна и загадка дори за самия себе си. Тази загадка обаче трябва да бъде разгадавана самоотвержено и всекидневно. И това става в акта, в действието, в делото.
Показвайки себе си най-вече на самия себе си (тук не става дума за добре известното “да се покажа пред другите!”) е пътя, по който вървя в своето саморазбиране. Не е вярно, че всеки непосредствено разбирал себе си, и то в пълнота, това е невъзможно. Ние притежаваме усет, усещане, чувство за себе си, но не за това става дума. Тук интересно е постигналото самото себе си разбиране, т.е. осъзнатостта.
Другояче казано, трябва да постигна тъкмо разбирането на самия себе си, което "спи" у мен самия. Това базисно разбиране е вътре във всеки един от нас поотделно, тъкмо то трябва да бъде пробудено, т.е. разбрано. Яснотата върху себе си е корен на всяка друга яснота, на всяко друго разбиране, тя е тъкмо "светлината", която всичко осветява, без която всичко е потънало в непрогледен мрак. Всъщност човекът, подобно на растението, е същество, стремящо се към повече светлина, не толкова "физическа", а светлина на разбирането, което неуморният дух подбужда у нас. Ако са спазени тези водещи изисквания, то успехът (или “намирането”!) няма да закъснее, тук настойчивостта решава всичко.
Така е, но за жалост мнозина са тези, които бързо се отчайват и отказват, понеже им липсва настойчивост в търсенето на най-значимото, на съдбовното. Тук непроницаемостта и неподатливостта е най-голяма и затова, усетили я, предпочитат да се заемат с всичко друго, но не с най-важното, с онова, от което зависи всичко останало. Във всичко, което правим или с което се заемаме, за решаването на всяка задача на живота ние разполагаме с едно решаващо условие, с един огромен ресурс – себе си, “човекът в мое лице”, човекът с цялата му свита. Но до същината на този човек едва ли ще стигнем щом тъкмо даденото сме превърнали в неизвестно? Нима може да се реши задача, в която всичко е неизвестно?
Работата обаче е в това да си изясним прецизно условията, които са ни дадени, и в нито един миг да не изпускаме нито едно от тях. В това са предпоставките за успешното решение и на най-трудна задача като тази; впрочем, по същия начин се решават и най-сложните математически задачи. Но ако сами забравяме и губим тъкмо дадеността, забравяме известното, то нима не се обричаме сами на неуспех и на провал?Опорните точки в нашите търсения неотклонно се свеждат до нещо първо – собствената телесно-душевна идентичност. Ориентирите ни също клонят към “координатната система”, вкоренена в нас самите. Енергията пък, която можем да изразходваме, черпим от един извор, съвпадащ с нас самите. А светът, с който си взаимодействаме, се крепи тъкмо на индивида в неговия неповторим лик! Но има ли задача от такъв вид, в която предпоставките и решението съвпадат, са едно и също нещо?! Впрочем, математиката никога няма да схване вихреното, омагьосаното движение на мисълта, за което тук става дума. Тя затова дори и в най-висшите си постижения си остава математика, а не философия, т.е. в истинския смисъл най-същностно човешко дело, свързано със самопостигането на човека от самия човек.
Живеейки, се опитваме да поставяме всяко нещо на неговото място, и особено себе си на изключителното, подобаващото място. Моите прозрения и достижения в това главно житейско дело в своя изчистен и сякаш “дестилиран" вид съставят тъкмо моята лична философия. В която съм вложил себе си: своята мисъл, своята душа, своя дух, своята проницателност, всичко.
Наистина, често чуваме да казват, че всеки човек си имал “своя философия”, но разбират ли какво по-точно казват? Обаче това, което има човекът като “всеки човек”, едва ли заслужава да бъде наречено философия. То е поредица от смътни, неясни или “смътно-ясни”, непрочистени разбирания, които – ако бъдат пронизани от целостта, давана ни от разбирането на самия себе си – един ден нищо чудно и да станат философия.
Това е така, тъй като нямаме толкова философии колкото са и живите човешки същества на тази земя – и никога не можем да имаме! Ние, бидейки уникални, и много си приличаме: сродяваме се благодарение на идеи, ценности, мисли. Това категорично показва, че огромното множество от нас не са достигнали до себе си, т.е. "не са се намерили". На такива хора тъкмо най-важното, успехът в търсенето на себе си, се е оказал недостижим. А това е предпоставка и за жизнен провал: нещо страшно, от което трябва да се пазя всеки ден, всеки час, всеки миг…
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар