Има и още нещо, което е твърде важно, на което следва да обърнем подобаващо внимание. Понеже то показва корена и на малодушието, и на слабостта, и на наивността. Ето за какво става дума.Тъй като личността е лицето на душата, а също и на човека, то неизбежно душевният живот – какъвто и да е той – налага своя отпечатък върху нея. И по тази причина личността като лице на душата строго и точно съответства на основата, от която израства: душевният свят на този конкретен човек.
В този смисъл думата безличност – ако изобщо нещо изразява – означава неспособност да изявиш себе си пред другите, или неразрешими трудности в адекватната изява на своите душевни качества и сили, или липсата на ясна тенденция в изявата на своя душевен живот – което свидетелства за неовладяност, неорганизираност и хаотичност на този последния. Липсата на лик, лице или облик, що се касае до проявеността на собствената душевност, е често срещана ситуация – толкова често, колкото са безизразните лица, с които се сблъскваме по улиците в своето всекидневие.
Това е така, макар физиономичната безизразност, която ни оставя абсолютно безразлични към подобни лица (и погледи), да се различава по-лесно от онази безизразност, която свързваме с душевността, явяваща се наистина по-неразличима, по-неуловима и скрита, по-замаскирана. Когато се смесва едната с другата безизразност – физическата с душевната безличност или обратно – това е свидетелство за отсъствието на психологическа прозорливост, необходима за различаването на душевното от телесно-физиономичното.
Ясно е, че между двете има съществено различие, но за да се схване то, е нужно да се обсъди по-общият въпрос за тяхното съотношение. Казано другояче, става дума за съответствието между двете лица: “истинското”, онова, което обикновено наричаме лице, физиономия и другото, това на душата, наречено от нас личност. Впрочем, кое от тях е истинско и кое е само фасада или лустро, е все още проблем.
Изводът е: самопознанието на собствената личност е ключ към овладяването на душевния живот, който стои в основата й. Малодушният е такъв тъкмо защото не намира сила да постави под свой контрол онова, което става в душата му. И който затова се самоизмъчва от настроения и състояния, носещи му толкова горест, болка и усещане за нещастие.
Оня пък, който се оставя душевният му живот, преценките му и пр. да бъдат безапелационно моделирани от външни на него самия фактори (от други хора или от самите обстоятелства), е станал податлив на внушения наивник. Често наивността е резултат на неупражняване на своята разсъдъчна (умствена) способност, т.е. тя е симптом на прогресиращо малоумие. Към този порок искащият да бъде личност трябва да е безпощаден. Справянето с него е едно: да се упражняваш в мислене, да разговаряш с мислещи хора, които могат да те заразят с разни мисли, да искаш да бъдеш мислещ.Който каквото иска, това и става. Това е огромното предимство на човека пред цялата природа. То, разбира се, се дължи на свободата.
Но слабият човек всъщност е несвободният човек. Който поеме твърдо и смело по пътищата на свободата, такъв ще постигне и щастие, и личностен просперитет, и всякакви богатства, и задоволство от живота.
Свободата ще ти даде всичко това. По-точно казано свободният го постига със собствените сили. Нищо в този живот не се дава наготово. Не се и надявай, няма да стане…
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар