Пророчеството на Имануел Кант за бъдещето на света и на Европа се сбъдна изцяло!

Дебютен ход: Опасни Левиатани

Автор: Строуб Талбот

Самоуверената Русия създаде опасения от нова Студена война с потушаването на протести у дома и демонстрацията на мускули навън. За да разберем тези тревожни тенденции обаче, трябва да забравим Карл Маркс и Ленин – със сигурност повечето руснаци вече са ги забравили.

Вместо това трябва да се върнем към английския философ от XVII в. Томас Хобс, който смята, че естественото състояние е “войната на всеки срещу всеки”; че сигурността на хората зависи от една силна, дори авторитарна държава; че успели държави са тези, които заемат “позицията на гладиатори: с насочени оръжия и поглед, фиксиран върху противника”. Това доста напомня рецептата, която руският министър-председател Владимир Путин следва през по-голямата част от последните 10 години с лозунгите си за “регулирана демокрация”, “вертикала на властта” и “диктатура на закона”, както и с отношението си към съседните страни като част от руската сфера на “привилегировани интереси”.

Нека съпоставим руската “хобсианска” версия с алтернативното разбиране за държавна политика и управление на Имануел Кант. Този титан на Просвещението прекарва по-голямата част от дългия си живот (1724 – 1804), преподавайки логика и метафизика в университета “Албертина” в източнопруския град Кьонигсберг. Кант е светският покровител на днешна Европа. В политичес­ките си текстове той защитава – и предвещава – вечен мир, основан на демократично държавно управление; “търговско сдружение” между народите (ранна версия на общия пазар в Европа); федерация на еднакво мислещите държави (подобна на ЕС); и дори съюз на републиките за защита, и ако е нужно, за борба срещу агресивни империи (предсказание за НАТО).

В наши дни сравнението между Хобс и Кант често е синоним на противопоставянето между реалисти и идеалисти. Кант обаче не прави предсказанията си мечтаейки. Той е напълно наясно с реалността на своето време, включително с насилието и разцеплението на Седемгодишната война. Пет от тези 7 години Източна Прусия е погълната от руския Левиатан. Градските съветници на Кьонигсберг е трябвало да се заклеват във вярност на Екатерина Велика. На пазарите и в магазините, покрай които Кант е минавал всеки ден, се търгувало в рубли.

Този епизод предсказва онова, което сполетява родния град на Кант два века по-късно. Според споразумението между Хари Труман, Йозеф Сталин и Уинстън Чърчил в Потсдам Кьонигсберг е предаден на Съветския съюз, германските му граждани са депортирани, а рублата отново става местна валута. Космополитното пристанище е откъснато от света и получава новото си име: Калининград.

Ако това име ви звучи познато, то е, защото наскоро отново влезе в новините. На 5 ноември 2008 г. руският президент Дмитрий Медведев заплаши да разположи в Калининград балистични ракети, насочени срещу Полша. Трудно можем да си представим развой на събитията, който по-ярко да демонстрира как Русия отново заема позата на гладиатор, като насочва оръжие и заплашителен поглед към въображаеми врагове. Въпреки че има много неща, от които Русия може да се притеснява, включително разрушителните последици от глобалната рецесия, тя няма поводи за тревога от съседна Европа. ЕС се превърна от регион, преживяващ по една голяма война на всяко поколение от XVII век насам, в зона на демократичен мир.

Медведев заплаши и Барак Обама още на първия ден след избора му за американски президент. След 8-те години на евроскептицизъм при Джордж Буш днес САЩ имат президент, ангажиран с трансатлантическо координиране на стратегия спрямо Русия. В основата на тази стратегия е руснаците постепенно да се убедят, че техният постмарксистки, постсъветски, хобсиански експеримент всъщност не е реалистичен: да се гледа на геополитиката като на игра с нулев резултат просто не е полезно за Русия в една ера на взаимозависимост, глобални предизвикателства и транснационално управление. Ако искаме да го преживеем, трябва да превърнем XXI век в епоха, която всички страни, в това число и Русия, възприемат като неподходяща за гладиатори и Левиатани – ера, която ще се отплати на държавите, споделящи ангажимент към прозрачността, сътрудничеството и взаимната полза. Търсенето на общи решения за общи проблеми, включително световната икономическа криза и климатичните промени, предполага международна система, базирана на правила и съгласие, към която Русия трябва да се приспособи, ако иска да се възползва от облагите й.

Едно нещо от иначе дискредитирания светоглед на Ленин все още е валидно. Той обича да повтаря, че и историята, и бъдещето могат да се сведат до две местоимения – кой кого, т.е. кой над кого ще надделее. Ако Русия иска бъдещето й да е по-добро от миналото, тогава Кант трябва да надделее над Хобс.

Строуб Талбот, бивш американски заместник държавен секретар, е председател на Brookings Institution