Преамбюл

Въпросът за независимостта стои по особено драматичен начин във всяко историческо време. Особено що се отнася до неголемите държави. Той в различните епохи има и различни акценти – ако преди е бил предимно въпрос на монархически суверенитет, в модерната епоха става елемент от националния суверенитет, а в глобалната епоха – във въпрос за вмъкване в система от глобални зависимости, осигуряващи по-голяма независимост.

Геополитическите фактори в процеса на установяване на национална независимост не са загубили своето значение, макар днес тяхната роля да се преосмисля. Взаимодействието им с икономическите и цивилизационните фактори, с които неотменно са свързани, ги прави актуални и днес. В продължение на столетия главните геополитически задачи на държавите са били преди всичко свързани с разширението на тяхната територия и увеличението на населението им, с придобиването на повече суровини и природни богатства, с разширяването на тяхното влияние върху други държави и територии, със запазване на търговския или икономически монопол при производството на определени стоки.

Налагането на своятата религия, държавно устройство, култура, церемониал, бит и пр. е вече елемент от цивилизационна зависимост, която придава на геополитическия фактор всъщност реално съдържание. Геополитическото въздействие върху други държави се основава и на определени географски предимства – по-големи територия, население, икономическа или военна сила, по-високо равнище в културното развитие. Виждаме, че тези фактори не действат самостоятелно, а в хармония един с друг, но във взаимна връзка и зависимост.

В крайна сметка комплексът от икономически, цивилизационни и геополитически фактори формира в най-голяма степен националната съдба, особеното стечение на обстоятелства, които моделират по един или друг начин историята на всеки един народ.

Въпросът за независимостта на една държава има две страни – формална и фактическа. Формално България става независима преди 100 години – на 22.09.1908 г. Но не така стои въпросът с нейната фактическа независимост. При всеки случай получаването на независимост е един дълъг процес, в който има много аспекти и зависимости...

От Възраждането борбата за независимост на българския народ се разгаря в няколко основни сфери. Първа започва борбата за духовна, църковна независимост от Цариградската (гръцка) патриаршия. Тя е свързана с процесите на национално самоосъзнаване, че ние не сме някакви неопределени „славяни” или „православни роби”, а самостоятелен народ, при това с велика и дълговечна история. (Вж. Цветков, Пл., Славяни ли са българите, С. 2001) Духовното освобождение е едновременно и признаване на народа като самостоятелна политическа единица, което е предпоставка за създаване на организацията на неговото политическо освобождение от оковите на османо-ислямското потисничество.

Постигнато през 1878 г. „Освобождение” обаче е непълно и противоречиво. Освободени са само една трета от българските земи. Формално България е васално трибутарно княжество под сюзерититета на султана, но фактически то е много по-малко зависимо от Османската империя, отколкото от своята „Освободителка” – Руската империя. В този смисъл борбата за независимост придобива двояк израз – като стремеж към премахване на формалния васалитет (който пречи на страната да бъде равноправен субект в международните отношения) и към постигане на фактическа независимост - икономическа и политическа от Великите сили и най-вече от Русия. (Вж. Маринов, Димитър, Стефан Стамболов и новейшата ви история, Раковски, Кр., Русия на изток, с.183-189)