За достойнството на Християнството и недостойнствата на християните (Николай Бердяев)

За достойнството на Християнството и недостойнствата на християните

Николай Бердяев

I

Бокачо разказва за един евреин, когото приятелят му християнин искал да накара да приеме християнството. Евреинът бил склонен да се кръсти, но преди да вземе крайното си решение, пожелал да отиде В Рим и там да види папата и кардиналите, да види живота на хората, които стоят начело на Църквата. Християнинът се уплашил, че всичките му усилия ще отидат напразно, тъй като евреинът, естествено, ще откаже да приеме християнството, след като види безобразията, които се вършат в Рим. Евреинът отишъл и видял лицемерието, разпуснатостта, разврата, алчността, користолюбието, които царели тогава в папския двор и сред римското духовенство. Но резултатът от това изпитание бил съвсем неочакван. Когато евреинът се върнал и приятелят му се престрашил да го попита за впечатленията му от Рим, отговорът бил твърде изненадващ и мъдър: щом християнската вяра е издържала всички тези безобразия и мерзости, които той е видял в Рим, щом въпреки всичко това тя е укрепнала и се е разпространила, значи това е истинската вяра. И евреинът приел християнството.

Независимо от това, какво е имал предвид Бокачо, в този разказ ни се посочва верният път за апология на християнството.

Най-силното възражение срещу християнството са самите християни. Те съблазняват онези, които искат да приемат християнската вяра. В наши дни с този аргумент се злоупотребява много. За християнството съдят по християните на нашия маловерен век, век на широко разпространено неверие. По-рано за християнството съдели преди всичко по неговата вечна истина, по неговото учение, по неговите завети. Нашият век обаче е твърде погълнат от човека и човешкото. Със себе си лошите християни са засенчили християнството. Лошите дела на християните, извращаването на християнството, техните насилия впечатляват повече, отколкото самото християнство, повече ангажират вниманието, отколкото християнската велика истина. И за самото християнство мнозина от нашия век започват да съдят според християните - християни само външно, неистинни, изродени. Християнството е религия на любовта, но за него се съди по любовта и омразата на християните. Християнството е религия на свободата, но за него се съди по насилията, които християните са вършили в историята. Християните са тези, които компрометират християнството и съблазняват слабите.

Често се посочва обстоятелството, че представителите на други религии - будисти, мохамедани, евреи - са по-добри от християните, по-добре изпълняват заветите на своите религии. Посочват се и съвсем невярващи хора - атеисти и материалисти, които понякога са по-добри от християните, по-големи идеалисти в живота, по-жертвоготовни. Но цялото недостойнство, цялата низост на мнозина християни се състои тъкмо в това, че те не изпълняват християнските заповеди, изменят ги и ги извращават. За низостта на християните се съди по висотата на християнството, по несъответствието им спрямо тази висота. Но как може да се осъжда християнството заради недостойнството на християните, след като самите християни подлежат на съд за това, че не отговарят на достойнството на християнството. Ако последователите на други религии често са по-добри от християните, ако те по-добре изпълняват заветите на своята религия, това става, защото нивото на другите религии е по-лесно постижимо в сравнение с изключителната висота на християнството. По-лесно е да бъде човек мохамеданин, отколкото християнин. И ако християнинът бъде като мохамеданина, когото му дават за пример, той ще бъде твърде лош християнин, който не може да изпълни заветите на Христа. Най-трудно е да се осъществи в живота религията на любовта, но от това самата религия на любовта не губи своята висота и истинност. Християнството не е виновно за това, че неговата правда не се изпълнява и не се осъществява в живота.

Христос не е виновен, че заветите Му се потъпкват. Евреите, предани на своята вяра, обичат да казват, че огромното предимство на еврейската религия е В изпьлнимостта на нейните завети: еврейската религия е по-подходяща за човешката природа, по-лесно осъществима, по-добре отговаря на целите на земния живот и изисква по-малко жертви. Християнството е най-трудната религия, най-неосъществимата, най-силно противодействащата на човешката природа и изисква непосилни жертви. Затова представителите на еврейската религия смятат християнството за религия мечтателна, непригодна за живота и поради това вредна.

Нерядко нравственото достойнство на хората се оценява според вярата и идеала им. Когато материалистът, верен на своя мироглед, е добър човек, предан на идеята си, способен на жертви за нея, той вече прави впечатление и го сочат за пример. Но за християнина е неизказано по-трудно да стои на висотата на своята вяра, на своя идеал: той трябва да обича враговете си, да носи кръста си, да се бори неуморно със съблазните на света - неща, които не е длъжен да прави нито евреинът, нито мохамеданинът, нито материалистът. Християнството направлява нашия живот по линията на най-голямото съпротивление. Животът на християнина е саморазпъване.

II

Често се твърди, че християнството не е могло да се осъществи в историческия живот, и това се посочва като аргумент против него. Не само християните, казват, компрометирали християнството, компрометирала го и историята на християнството, историята на Църквата. И наистина, четенето на книгите по история на Църквата може да бъде твърде съблазнително за маловерните, защото тези книги описват борба на човешки страсти и интереси в християнския свят, извращаване и изопачаване на християнската правда в съзнанието на грешното човечество. Те често представят историята на църковния живот както историята на държавите, на дипломатическите отношения, на войните и т.н. външната, явна история на църковния живот лесно се описва и може да се предаде в достъпна на всички форма. А вътрешният, духовният живот на Църквата, обръщането на хората към Бога, достигането до святост не са явни неща и трудно се представят. Те остават като че ли скрити зад външната история. Хората по-лесно забелязват лошото, отколкото доброто, виждайки предимно външната страна на живота, а не вътрешната. Лесно е да се узнае външният живот на хората - каква търговия или политика водят, какъв семеен или обществен живот имат. Но замисляме ли се за това - как хората се молят на Бога, какъв е техният вътрешен живот, тяхната духовна борба с грешната им природа, какво е отношението им към Бога? Често ние не знаем почти нищо за това и даже не подозираме за съществуването на духовен живот у хората, с които се срещаме. Или знаем това само за близките си, които обичаме и към които сме особено внимателни. Във външния живот, открит за всички, лесно съзираме действието на греховните страсти. А какви борби на духа, полети към Бога, мъчителни усилия да се осъществи Христовата правда се крият зад този външен живот, ние не знаем или не искаме да знаем. Заповядано ни е да не осъждаме ближните си, но постоянно ги осъждаме по външните им дела, по израза на лицата, без да вникваме във вътрешния им живот. За историята на християнското човечество не бива да се съди по външните дела, по човешките грехове и страсти, които изопачават образа на християнството. Винаги трябва да помним какво е трябвало да преодоляват християнските народи в своята история, с какъв мъчителен труд е трябвало да побеждават своята стара греховна природа, своето вековно езичество, своето древно варварство, своите полузверски инстинкти. Християнството трябвало да преодолява материята, която оказвала страшна съпротива на християнския дух. Трябвало да се възпитават в религията на любовта онези, които били изпълнени с инстинкти на насилие и жестокост. Христос е дошъл, за да спаси болните, не здравите, грешниците, не праведниците, а човешкият род е бил болен и грешен род. Христовата Църква съвсем не е била призвана за външно организиране на живота и за външна, насилствена победа над злото. Тя разчита на вътрешното, духовно прераждане, на взаимодействието на човешката свобода и божествената благодат. Християнството по своята същност не може насилствено да унищожи злото в човешката природа. То признава свободата на човека.

Социалистите-материалисти много обичат да говорят, че християнството не се е реализирало, че то не е осъществило Царството Божие на земята. Ето вече близо 2000 години, откакто в света е дошъл Изкупителят и Спасителят на света, а злото продължава да съществува и дори се е увеличило. Светът се гърчи в мъки, страданията в живота не са намалели ни най-малко от това, че спасението се е извършило. Социалистите-материалисти обещават да осъществят без Бога и без Христа онова, което християнството не е могло да осъществи - братството между хората, правдата в обществения живот, мира, Царството Божие на земята (и невярващите в Бога понякога обичат да употребяват израза „Царството Божие на земята"!). Единственият опит за реализация на материалистическия социализъм, който ние знаем - руският опит - не потвърждава тази претенция. Обещанието на материалистическия социализъм да осъществи правдата на земята, да премахне злото и страданието предполага осъществяване не чрез човешката свобода, а чрез насилието върху нея, по пътя на външната, принудителна социална организация, която трябва да направи невъзможно външното зло, по пътя на социалната принуда на хората към добродетел, към добро, към правда. Тук именно е и огромната разлика между него и християнството. Тъй нареченият „неуспех на християнството в историята" е свързан с човешката свобода, със съпротивата на човешката свобода срещу Христовата свобода, със съпротивата на злата воля, която християнската религия смята за невъзможно външно да насилва и да принуждава към добро. Не иска, защото самата християнска правда предполага свобода и очаква вътрешна, духовна победа над злото. Държавата може външно и насилствено да слага граници за проявата на златa воля и е длъжна да прави това, но по този път не се побеждават вътрешното зло и грехът. Такъв въпрос не съществува за материалистическия социализъм, за него не съществува самият въпрос за зло и грях, за вътрешен духовен живот. За него съществува само въпросът за страданието и социалната неправда, за външната, социалната организация на живота.

Бог не иска да насилва, не иска външно тържество на правдата, Той иска човекът да бъде свободен. За това може да се каже, че Бог търпи злото и не го унищожава насилствено, а го използва за целите на доброто. Христовата правда не може да се осъществи насилствено. Комунизмът иска да наложи своята правда по пътя на насилието, отрича свободата на духа, защото отрича духа, и затова му е по-лесно да „осъществи" тази правда. Ето защо аргументът срещу християнството, почиващ върху „неуспеха на християнството в историята", е несъстоятелен. До Царството Божие не се стига чрез принуда, то не може да се осъществи без духовно прераждане, което винаги предполага свобода на духа. Християнството е религия на кръста, то винаги вижда смисъла на страданията. Христос ни приканва да вземем кръста си и да го носим, да носим тегобата и бремето на грешния свят. Осъществяването на Царството Божие на земята, земно щастие и земна правда без кръст и страдания е лъжа за християнското съзнание - една от онези съблазни, които Христос е отхвърлил в пустинята. Християнството не обещава непременно да се осъществи и да тържествува на земята. Христос дори се съмнява дали ще намери вяра, когато дойде на края на времената, и предрича крайно обедняване в света откъм любов. Λ. Н. Толс той смяташе, че Христовите заповеди могат да се осъществяват лесно, че за това е достатъчно само да се осъзнае тяхната истинност. Но това бе грешката на неговото твърде разсъдъчно съзнание, за което бяха скрити и тайната на свободата, и тайната на благодатта. Това бе оптимизъм, противоречащ на дълбоката сериозност и трагичност на живота.

Апостол Павел казва: „Защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене." (Римл. 7:19, 20) ТоВа е свидетелството на най-великия сред християните, който ни разкрива дълбочината на човешкото сърце. Оттук виждаме, че „неуспехът на християнството" е човешки неуспех, а не Божи.

III

Християнското човечество е извършило в историята си тройна измяна към християнството. Отначало то извращавало Христовото учение и го осъществявало зле, после съвсем отпаднало от него и най-накрая, което е било и най-голямата низост, започнало да проклина християнството за злините, които само вършело в християнската история. Когато критикуват християнството, имайки предвид грешките и пороците на християнското човечество, хората критикуват извращаването и неизпълнението на Христовата истина от човека. За тези именно човешки грехове, пороци и извращения те са и отпаднали от християнството. Човекът извращава християнството и същият този човек въстава срещу извращението - и срещу самото християнство. В думите на Христос, в Неговите завети, в Свещеното Писание и Свещеното Предание, в учението на Църквата, в живота на светиите няма да намерите нищо от онова, срещу което въстават критиците на християнството. Трябва да се съпоставят идеален принцип с идеален принцип, реален факт с реален факт. И комунизмът може да бъде защитаван с аргумента, че на практика той е зле осъществен и извратен, също както и християнството. Комунистите проливат кръв, насилват, лъжат, за да осъществят своите цели. За да осъществят своите цели, и християните са проливали много кръв, насилвали са и са лъгали. Да се приравняват обаче на това основание християнството и комунизмът би било очевидна грешка. В Евангелието, в заветите на Христос, в учението на Църквата, в образите на светците, т.е. в съвършената реализация на християнството ще намерите благата вест за идването на Царството Божие, повик към любов, към кротост, към саможертва, към служене на ближния, към сърдечна чистота. Там няма да откpueтe повик към насилие, към злоба, към отмъщение, към омраза, към корист. У Маркс, вдъхновителя на комунизма, обаче в самата негова теория, в неговата идеология ще видите призиви за насилие, за злобна омраза на една класа към друга, за отмъщение, за користна борба за интересите и нито помен от любов, саможертва, кротост, духовна чистота. Християните в историята са и насилвали, и отмъщавали, и проявявали корист. И нерядко са се прикривали зад името на Христос, но никога в тези случаи те не са изпълнявали заветите на Христос.

Противниците на християнството обичат да посочват случаи, когато християните са прибягвали до кървави насилия, за да защитят и разпространят християнската вяра. Този факт сам по себе си е безспорен, но той доказва само това, че християните са били изпълнени със страсти, че природата им не е била просветена, че със своята греховност те са изопачавали най-правото и свято дело и че не са схващали духа на своята вяра. Когато Петър, в желанието си да защити Иису- са, извадил меча си и като ударил слугата на първосвещеника, отсякъл ухото му, Иисус му казал: „Прибери ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат." (Мат. 26:51, 52)

Божествената истина на християнството се възприема от хората, пречупва се в греховната природа на човека, в неговото ограничено съзнание. Християнското откровение и християнският религиозен живот, както впрочем и всяко откровение и всеки религиозен живот, предполагат не само битието на Бога, но и битието на човека. И ето - човекът, макар и да се просвещава от светлината на благодатта, която идва от Бога, възприема самата Божия светлина съобразно устройството на своето духовно око, поставя на божественото откровение границите на своята природа, на своето съзнание. Бог се е откривал на еврейския народ и това се описва в Библията. Но гневът, ревността, яростта, отмъщението, които проявява Бог-Яхве в Библията, не са свойства на Бога, взети от Неговата вътрешна природа, а само образ на Бога, пречупен в съзнанието на еврейския народ, начин за възприемане на Бога от народа, комуто са били тъй присъщи гневът, яростта, ревността, отмъщението. Християнската истина не само се Възприемала от хората ограничено, но се и извращавала. Извращавало се от хората и учението за Бога. Когато нерядко си представяли като източен деспот, абсолютен монарх; и учението за изкуплението, което си предоставяли като решение на съдебен процес. Възбуден от обидения и прогневен Бог срещу човека за нарушаване на волята Му. Подобно извратено, човешко ограничено схващане за християнските догма- ти довеждало до отпадане от християнството. Извращавало се и самото понятие за Църквата. Последната се схващала външно, отъждествявала се с йерархията, с обредите, с греховете на обикновените християни; в нея се виждали преди всичко външността, учреждението. По-дълбокото и вътрешно разбиране за Църквата като духовна организация, като мистично тяло Христово (определение на св. апостол Павел) оставало на втори план, достъпно само за малцина. Литургията, тайнството се възприемали като външен обред и към тях се отнасяли като към обред. Дълбокият тайнствен смисъл на литургията оставал скрит за външно-християните. И затова те лесно напускали Църквата, съблазнявайки се от пороците на духовенството, от недостатъците на духовните учреждения, твърде много напомнящи държавните учреждения, от външното отношение на обикновените християни към вярата, от лицемерното благочестие.

Винаги трябва да се помни, че в Църквата има и божествена, и човешка страна, че животът в Църквата е богочовешки живот, взаимодействие между божественото и човешкото. Божествената основа на Църквата е вечна и непогрешима, свята и чиста: тя не може да се изопачава, и портите адови няма да и надделеят. Божествената страна на Църквата е Сам Христос - Главата на Църквата, евангелското нравствено учение, основните начала на нашата вяра и църковните догмати, тайнствата, действието на благодатта на светия Дух в Църквата. Човешката страна пък е погрешима и изменчива. В нея може да има извращения, болести, упадък, охлаждане, както може да има и творчески импулс, развитие, обогатяване, възраждане. Греховете на хората, на църковната йерархия не са грехоВе на С1ъркВаша, Взета В нейната божествена същност, и ни най-малко не намаляват светостта на самата Църква. Християнството се противопоставя на грешната човешка природа, желае нейното просвещаване и преобразяване, а човешката природа се противопоставя на християнството, мъчи се да го изопачи. Води се постоянна борба между божественото и човешкото, при което ту божественото просвещава човешкото, ту човешкото извращава божественото. Християнството въздига човека, поставя го в центъра на света. Синът Божий станал човек, приел човешки образ и с това осветил човешката природа. Християнството сочи на човека върховната цел на живота, говори за високия произход на човека и за високото му назначение. Но християнството, за разлика от многото други учения, не ласкае човешката природа в нейното греховно, паднало състояние. То изисква от човека героично самопреодоляване.

Човешката природа, поразена от първородния грях, е с намалена вместимост. Тя трудно вмества божествената истина на християнството, трудно разбира богочовешката правда, възвестена с идването на Христа-Богочовека. Христос учи да обичаме Бога и да обичаме ближния, човека. Любовта към Бога и любовта към човека, към живото човешко същество, са свързани помежду си неразделно. Чрез Бога, чрез Единия Отец ние обичаме ближните - нашите братя и чрез любовта към братята, към ближните ни се открива и любовта към Бога. „Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас." (1 Йоан 4:12) Христос бил Син Божи и Син човешки. Той ни е открил и съвършеното съединение между Бога и човека, открил ни е човечността на Бога и божествеността на човека. Но природният човек трудно Възприема тази пълнота на Богочовешката любов. Той възприема Истината на части. Ту се връща към Бога и се отвръща от човека, готов е да обича Бога, но към човека се отнася с нелюбов, с равнодушие, с жестокост - както е било в средните векове. Ту пък се възвръща към човека, готов е да го обича и да му служи, но пък се отвръща от Бога и враждува срещу самата идея за Бога като вредна за доброто на хората - както е в по- ново Време, при хуманизма, при хуманистичния социализъм. И разкъсали богочовешката истина, откъснали любовта към човека от любовта към Бога, хората нападат християнството, обвиняват го за онова, за което сами са виновни.

IV

Нетърпимостта, фанатизмът и жестокостта, нерядко проявявани от християните в историята, са били последица от неспособността на човешката природа да вмести в себе си пълнотата на християнската истина за любовта и свободата. Човекът усвоил само част от тази истина и си останал с нея, а пълнотата на истината, пълнотата на светлината се оказали достъпни само за малцина. Човек е способен да изопачава всичко, дори най-възвишената истина, и да я използва като оръдие за страстите си. Дори апостолите, когато били около Самия Божествен Учител, в лъчите на светлината, излъчвана от Неговата Личност, и те понякога изопачавали християнството, разбирайки Христовата истина твърде страстно, твърде по човешки, привнасяйки доста често ограничеността на своя еврейски мироглед. Когато се напада християнството от средните векове, когато се укорява християнската вяра за кладите на Инквизицията, за насилията над съвестта, за фанатизма и нетърпимостта, за жестокото отношение към човека, то в този случай въпросът се поставя съвсем неточно. Нападките срещу средновековното християнство, основани върху констатираните несъмнени факти, макар понякога и пресилени, съвсем не са нападки срещу християнството, а срещу средновековните християни. И в края на краищата в тези случаи хората сами себе си осъждат. На средновековния католицизъм бил присъщ лъжливият теократически принцип, според който Църквата се смятала за твърде сходна с държавата и на папите се приписвала властта над света. Но не католическата църква е виновна за средновековните жестокости и нетърпимост, а варварската природа на човека. Средновековният свят е бил варварски свят, изпълнен с жестоки и корави инстинкти. Църквата се стараела да организиpa този Варварски свят, склонен към анархия, да смекчи неговата жестокост, да го християнизира, но тоВа и се удавало отчасти, тъй като съпротивата на непросветената човешка природа била твърде голяма. Средновековният свят формално се смятал за християнски, но всъщност бил полухристиянски-полуезически. За това, разбира се, не може да се вини християнството, което не е могло насилствено да направи света християнски. Самите хора в църковната йерархия били грешни и привнасяли в живота на Църквата човешки страсти, били властолюбиви и нерядко извращавали Христовата истина. Но и затова пак не самата Христова истина била виновна - това е било грях на християните, а не на християнството. Божествената основа на Църквата оставала непокътната, неизвратена от хората - и ги просвещавала. Евангелският глас на Христос звучал с предишната си чистота. Без Църквата, без християнството варварският и жесток средновековен свят би се задушил от кръв, духовната култура би загинала окончателно. Античната гръко-римска култура в най-върховните си постижения била запазена от Църквата и предадена на новото време! Единствените учени, философи, културни хора в средните векове били монасите. Благодаренце на християнството се оформил и типът на рицаря, в който били смекчени и облагородени варварството и грубостта. Но дори природното варварство на средновековния човек понякога стои по-високо от механичността на съвременния цивилизован човек.

Такава е истината и за Римската църква, въпреки че от православна гледна точка в самата организация на римокатолицизма и в богословското му учение били привнесени грешки и извращения. Що се отнася до Православната църква, тя няма нищо общо с инквизицията, с насилието в областта на вярата и съвестта, с фанатизма. Насилията у нас са идвали най-вече от държавната власт и историческият грях на Православната църква (откъм човешката й страна) е бил нейното твърде голямо подчинение на тази власт. Човешки грехове и слабости е имало и в Католическата, и в Православната църква. Но недостатъците на християнството в света са били винаги недостатъци на християнските, човешки недостатъци, а не Божи; неуспехът на християнството бивал човешки неуспех, а не Божи. Ако вие не осъществявате правдата, виновни сте вие, а не самата правда.

Хората се стремят към свобода и не искат да бъдат принуждавани към добро. А за последиците от безкрайната свобода, дадена им от Бога, те обвиняват пак Бога. Но кой е виновен за това, че човешкият живот е пълен със зло? Християнството ли? Христос ли? Христос никога не е учил на онова, за което критикуват, хулят и отхвърлят християнството. Ако хората следваха учението на Христос, не би имало за какво да се отрича християнството. Херберт Уелс представя един диалог между хората и Бога. Хората се оплакват на Бога, че животът е пълен със зло и страдания, войни, насилия и пр., че е непоносим. Бог им отговаря: „Щом това не ви харесва, не го правете!" Този убедителен по своята простота разговор е твърде поучителен. Християнството съществува в света при страшната съпротива на силите на злото. Не само човешкото, но и свръхчовешкото зло се съпротивлява. Срещу Христос и Неговата Църква въстават силите на ада и тези адски сили действат не само извън Църквата и християнството, но и вътре в тях, за да разлагат Църквата и извращават християнството. Мерзостта на запустението е на свято място, но от това християнството не става по-малко свято.

Напротив, ако имаха духовно прозрение, хората навярно биха видели, че извращавайки християнството, изменяйки му и проклинайки го за онова зло, за което то не е виновно, те разпъват Христа. Христос вечно пролива кръвта си за греховете на света, за греховете на ония, които Го отхвърлят и разпъват. За истината не бива да се съди по хората, и то по най-лошите от тях. Трябва да се вгледаме право в лицето на Истината и да видим струящата от нея светлина. В човешките отношения за Истината трябва да се съди по добрите, а не по лошите. За християнството трябва да съдим по апостолите и мъчениците, подвижниците и светците, а не по огромната маса полухристияни-полуезичници, които вършат всичко, за да изопачат образа на християнството в света.

Две големи изпитания са били пратени на християнското човечество в света - изпитанието чрез гонение и изпитанието чрез тържество. Първото изпитание - чрез гонение, християните издържали и дали образци на мъченици и герои. Издържали го в самото начало на християнството, когато били подложени на гонения от страна на Римската империя. Издържат го и в наши дни, когато в Русия комунистическата власт подлага на гонение християните. Много по-трудно е обаче да се издържи изпитанието чрез тържество. Когато император Константин се преклонил пред кръста (313 г.) и християнството станало господстваща, държавна религия (382 г.), тогава започнал и дългият период на изпитание чрез тържество. Но това изпитание християните издържали не така добре, както изпитанието чрез гонение. От гоними християните нерядко сами ставали гонители, съблазнявали се от царството на този свят, от господството над света. Тук именно християните привнесли онези изопачения на християнството, които станали предмет на обвинения срещу него. И пак не християнството е виновно за това, че хората не са съумели да извлекат радост от неговото тържество в света, че това тържество се превърнало в изопачаване на самия образ на християнството. Христос наново бил разпънат от хора, които се смятали за Негови слуги на земята, но които не могли да схванат духа на християнството.

V

Нашите съвременници, вече много далече от християнството, често мислят, че християнската Църква трябва да се състои от съвършени хора, от светии, и я осъждат за това, че в нея има грешни, несъвършени, лоши християни. Това е най- използваният аргумент срещу християнството. Но тук липсва разбиране за същността на Църквата. Тя съществува преди всичко и тъкмо за грешниците, за несъвършените, за погиващите. Църквата винаги снизхожда в грешния свят и действа сред стихиите на света, сред потъналите в греха. Църквата е небесна по своя произход и вечна в основата си, но тя действа на земята и във времето. Тя не стои във висините, далече от гърчещия се в мъки грешен свят. Тя трябва да помогне преди всичко на този свят, да го спаси за вечния живот, да го издигне към небето. Същността на християнството е в съединението на вечността и времето, на небето и земята, на божественото и човешкото, а не в отделянето от времето, от земята, от човешкото. Временното, човешкото трябва не да се отрича и отхвърля, а да се просветлява и преобразява. В първите векове на християнството имало една секта, т.нар. монтанисти, които твърдели, че Църквата се състои изключително от съвършени и светци, и искали да се изключат от нея всички грешни и несъвършени. За монтанистите Църквата е била общество от хора, получили особените дарове на Светия Дух. По такъв начин по-голямата част от грешното християнско човечество оставало извън Църквата. Истинното църковно съзнание осъдило монтанизма и утвърдило схващането за Църквата като общност от спасяващи се грешници. Светиите са ограда и опора на Църквата, без тя да се състои изключително от тях. На нея принадлежи спасяващото се от греховете човечество във всичките му степени на съвършенство. Църквата на земята е църква воюваща, бореща се със злото и греха и още не прославена. Сам Христос ходел сред митарите и грешниците, заради което го осъждали фарисеите, а Църквата Христова трябва да прилича на Христос. Тя не може да бъде само с чистите и съвършените, тя трябва да бъде най-вече със загиващите. Християнството, което би признавало само чистите и съвършените, би било фарисейско християнство. Състраданието, снизхождението, милосърдието към ближните, отрупани с грехове и несъвършенства, е дело на християнската любов, изискване на християнското съвършенство. Да се осъжда християнството за оная земна кал, която е полепнала по Църквата в нейния исторически ход, е фарисейство. А едва ли и тия, които осъждат, са тъй чисти и съвършени.

Монтанизмът е пример за фалшив максимализъм в християнството. Но подобен максимализъм има нехристиянска природа, проява е на духовна гордост, на недостиг на любов, на лъжлив морализъм. Лъжата на максимализма се състои В тоВа, че поставяме максимални изисквания не към себе си, а към другите. Осъждаме другите за това, че не проявяват максимална чистота, съвършенство, святост, а сами не се наемаме да осъществим тази максимална чистота, съвършенство, святост. Онези, които наистина са достигнали максимално съвършенство и святост, обикновено не осъждат другите. Светите старци са твърде снизходителни към хората. Човек трябва да поставя максимални изисквания преди всичко към себе си, а не към останалите. Да се поставят максимални изисквания към другите е обикновено лицемерие и фарисейство. Християнството е религия на любовта и като такава то обединява суровостта, строгостта, максималните изисквания (преди всичко към себе си), със снизхождението, милосърдието, мекотата (в отношението към ближните). Онези пък, които осъждат християнството въз основа на греховете на християните, дори и не се опитват сами да осъществят неговите върховни изисквания. За нашите съвременници това осъждане е само повод да изразят враждата си към християнството и оправдание за тяхната измяна спрямо него. Те се прикриват зад фалшив морализъм.

В това отношение християнството твърде много се отличава от толстоизма, който е нереален морализъм. Лев Толстой радикално и жестоко критикува т.нар. историческо християнство и критиката му често е справедлива. Той твърди, че християнството се е изповядвало само като отвлечено учение, без да се осъществява в живота, без да се изпълняват заветите на Христос. За самия Толстой християнството се изчерпва с нравственото учение на Христос, с Неговите заповеди, а тайнствената, мистичната страна на християнството му е противна и неразбираема. Той мисли, че всичко зависи от истинското съзнание и че лесно може да се осъществи онова, което вече е осъзнато. Ако се осъзнае истинният закон на живота, законът на стопанина на живота, т.е. на Бога, то само заради това той вече лесно ще може да се приложи. Л. Толстой не признава свободата на човека и не чувства злото, заложено дълбоко в човешката душа. За него злото винаги е последица от измамно съзнаване, погрешно разбиране на живота. Той вижда извора на злото в съзнанието, а не във волята, не в свободата. И затова за победата над злото той не чувства нужда от Божията помощ, от благодатта. Необходимо е само да се промени съзнанието. За Л. Толстой Иисус Христос не е Изкупител и Спасител, а само велик учител на живота, възвестител на жизнените правила, на нравствените заповеди. И Л. Толстой смята, че човек лесно може да осъществи християнството в живота, че по-лесно, по-изгодно и по-умно е да се живее по закона на Любовта, отколкото по закона на Омразата, по който светът живее днес. Той казва, че Христос учил да не се вършат глупости. Християнството не се осъществило в живота, Христовите заповеди не се изпълнили, понеже за това пречело лъжливото богословско учение, насочило всичкото си внимание в самия Христос, очакващо всичко изключително от изкуплението, извършено от Него, и от Божията благодат. И Л. Толстой грубо се нахвърля върху църковното християнство. Той е прав, когато иска сериозно отношение към християнството, когато зове към осъществяване на Христовите заповеди в живота, но страшно се заблуждава, когато мисли, че е лесно да се стори това, че е достатъчно само нашето съзнание и че това може да стане без Христос - Спасителя, без благодатта на Светия Дух. Л. Толстой изисква от хората максимализъм при осъществяване на Божиите заповеди и сам изпада в лъжлив морален максимализъм. Самият той не можеше така лесно да осъществи в живота си учението, което изповядваше. Той не можа да стори това до края на живота си и затова едва преди самата си смърт напусна своето семейство и стана странник, но само за няколко дни.

Учението на Л. Толстой и неговият жизнен път са твърде поучителни. Толстой осъждаше християнството и смяташе за истинско само своето собствено християнство. Той обвиняваше по-голямата част от хората в безнравственост заради това, че не се отказват от собствеността си, че не работят физически труд, че ядат месо, пушат и пр. Но той не беше в състояние да осъществи нравствения максимализъм в живота си. Любовта за него се бе превърнала в безблагодатен закон u В извор за осъждане. Л. Толстой бе особено критичен и каза много Верни неща за греховете на християнския свят, за греховете на християните. Той справедливо изобличаваше не християнския характер на културата и на обществото. Но зад християните той не виждаше самото християнство, пропускаше го заради греховете, несъвършенствата и извращенията на християните. Гордостта на неговия разум му попречи да стане вътрешно християнин. Той не прие в себе си Христа. Христос си остана за него само външен учител на живота. Л. Толстой бе гениален човек и усилено търсеше Божията правда. Но огромното мнозинство от хора, необладаващи нито неговия гений, нито жаждата му за Божията Правда, осъждат с християните и самото християнство, без да се стремят да осъществят в живота каквото и да е съвършенство, без да страдат от въпроса за смисъла и оправданието на живота.

VI

Погрешна е мисълта, че е лесно да се осъществят Христовите завети и че християнството не е истинска религия, защото християните лошо са осъществили заветите на религията си. Не по-малко грешно е и да се мисли, че не бива да се опитваме да осъществим християнството във всичката пълнота на живота, че не бива да се стремим към съвършенството на Небесния Отец, към (Царството Божие. Целият живот на християнина трябва да стои под този знак: търсете първо царството на Бога и всичко останало ще ви се предаде. Не бива да се парализира волята към съвършенство, към Божията правда, към Царството Божие на това основание, че човешката природа е греховна и че все едно съвършенството е непостижимо на земята. Човек трябва да осъществява Божията правда, независимо от това, ще се осъществи ли тя в пълнота в живота. Нека малцина на земята да осъществяват правдата Христова, нека човек я осъществи поне за един час в живота си, но нека тя се осъществява. Ако постоянните укори на хората, че християните не осъществяват християнството в живота преминаващи в отричане на самото християнство са лицемерие, то не по-малко лицемерие е и отказът да се осъществява Христовата правда въз основа на това, че все едно тя е неосъществима. Истинският път е тъкмо в усилието да се осъществи Христовата правда, в търсенето на царството Божие, като не се осъждат другите хора ближните.

Християнството е встъпило в съвсем нова епоха, когато вече човек не ще може да се отнася външно към вярата си и да се ограничава с обрядно благочестие, когато християните ще трябва по-сериозно да се отнасят към осъществяването на своето християнство във всичката пълнота на живота, ще трябва да осъществяват вярата си чрез своята личност, живот, вярност към Христа и към Неговия завет - любовта, противопоставяща се на злобата на света. В нашата Православна Църква днес се извършва подборът на най-добрите, най- искрените, най-пламенните, най-жертвоготовните, най-верните на Христа и отпадането на онези, които са били само външно, по традиция православни, без да са разбирали смисъла на вярата си и онова, което тя ги задължава. Би могло да се каже, че отминава времето, когато се смесваше християнството с езичеството и настъпва време на много по-чисто християнство. Християнството губеше много от това, че бе господстваща, държавна религия, и Църквата се съблазняваше от меча на Кесаря, към който прибягваше за насилие над ония, чиято вяра се различаваше от господстващата. Затова, в съзнанието на мнозина християнството бе престанало да бъде религия на Кръста, с него се свързваше образът на гонителя, а не на гонения. Християнството се приемаше от мнозина като освещаване на езическия бит без истинно просветляване и преобразуване. Но сега настъпват времената, когато християнството наново става гонено, и затова от християните се изисква повече героизъм и жертвена любов, повече целеустременост и съзнателност при изповядването на вярата. Настъпват времена, когато християните ще престанат да бъдат съблазън по пътя към християнството.

VII

Християнската Вяра ни зове да търсим преди Всичко Царството Божие и Божественото съвършенство. Но на християнската вяра са чужди мечтателността и утопизмът, псевдомаксимализмът. Християнството е реалистично и светите отци винаги са призовавали към духовна трезвост. Християнското съзнание вижда всички трудности, които лежат по пътя на съвършения живот. То знае, че в Царството Божие се влиза с усилие. Християнството ни зове винаги да вървим от вътрешното към външното, а не от външното към вътрешното. По никакви външни, насилствени пътища не може да се достига съвършен живот - личен или обществен. Необходимо е вътрешно, духовно прераждане. А това последното е дело на свободата и благодатта и в никакъв случай не на необходимостта и принудата. Съвършени християни и съвършени християнски общества не може да се създават по никакъв принудителен начин. Необходима е действителна, реална промяна в душите на хората и в душите на народите. От това, че хората се наричат християни, от това, че даже изповядват християнската вяра, не следва още, че те са достигнали съвършен живот. Осъществяването на християнското съвършенство в живота е безкрайна и трудна задача. Само малцина подвижници се изкачват до върха на съвършения християнски живот. Отхвърлянето на християнството заради несъвършенството и лошите качества на християните е всъщност незнание и неразбиране на първородния грях. За онези, които съзнават този грях, е ясно, че недостойнството на християните може само да потвърди, а не да опровергае достойнството на християнството. То е религия на изкуплението и спасението от греха. Християнството възвестява истината за това, че светът в зло лежи и че човекът е грешен. Различните други учения смятат, че може да се достигне съвършен живот без действителна, реална победа над злото. Християнството обаче не смята така. То се стреми към реална, духовна победа над злото, духовно прераждане и възраждане. То е по-радикално от другите учения и изискванията му са по-големи.

Най-отрицателната черта на християнството в историята е било това, че твърде много неща и много хора са носели външни християнски етикети и знаци, но всъщност не са били реално християнски. Няма нищо по-отвратително от лъжата, притворството и лицемерието. Тъкмо това предизвиква протест и отхвърляне. Държавата се наричаше християнска и носеше символите и знаците на християнството, но не беше реално християнска. Същото би могло да се каже и за християнския бит, за християнската наука и изкуство, за християнското стопанство и право, за цялата християнска култура. Всичко се наричаше християнско, но реалното преобразуване и просветление не отговаряше на това име. С християнството се оправдаваше дори експлоатацията на човека от човека в социалния живот, защитаваха се богатите и силните на този свят. Старият езически човек, в когото бушуваха греховните страсти, живееше в християнския свят и бе призван за християнско преустройване на живота. Църквата му въздействаше вътрешно, но не можеше насилствено да победи неговата стара греховна природа. Това е вътрешен, таен процес. Царството Божие идва скрито. В християнския свят се напластиха много лицемерие и лъжа, много условност и реторика. Това не можеше да не възбуди протест. Протестът срещу християнството и отпадането от християнството нерядко биваха само искрено желание всичко външно да подхожда на вътрешното. Ако вътре няма християнство, то нека и отвън да няма такова. Ако държавата, обществото, културата вътрешно не са християнски, то нека те не се и наричат християнски, нека не се преструват и нека не лъжат. Този протест имаше и добрата си страна - нелюбов към лъжата, любов към правдата. Но заедно с правдивостта и искреността, с протеста срещу лъжата и лицемерието изпъква и нова лъжа, ново лицемерие. Въз основа на това, че хората и обществото са били нереално, недействително, притворно, лицемерно и външно християнски, започнаха да твърдят, че самото християнство е неправда и лъжа и започнаха да смятат злото у хората за зло в самото християнство. И при това положение, разбира се, започнаха да смятат, че стоят на по-голяма висота, че са по-съвършени и изповядват по-истинен мироглед. Вместо християнското лицемерие се яви лицемерие противохристиянско. Противниците на християнството мислят, че са по-добри от християните, че са по-просветени и по-добре знаят истината. А всъщност те са съблазнили се от света хора, които са се отрекли от истината, поразени повече от човешките изопачения на Истината, отколкото от самата Истина. Те са по-лоши от християните, понеже са изгубили чувството за грях. Ницше яростно атакуваше християнството, защото виждаше само изродените, външните християни, а не виждаше и не разбираше самото християнство.

Християнският свят изживява криза, която го разтърсва до самите му първооснови. Човешката душа жадува да проникне в дълбините на самия живот, жадува да узнае най-същественото и нужното, иска да живее в истината и правдата. В наши дни под влиянието на всички преживени сътресения хората преди всичко желаят с нищо неприкрита и неизопачена правда. Човекът е изморен от лъжата, от условностите, от външните знаци и форми, сменили истинната реалност на живота. И човешката душа би желала да види християнската Истина без посредничеството на лъжата, привнесена от християните, би желала да се приобщи към Самия Христос. Заради християните хората забравиха Христос, престанаха да Го виждат. Християнското възраждане ще бъде преди всичко обръщане към Христа, към самата Христова Истина, освободена от човешките изопачения и приспособявания. Съзнанието за непреодолимостта на първородния грях не трябва да потиска в човека съзнанието за отговорността му към Христовото дело в света, а трябва да мобилизира енергията за служене на това дело.

Реалното осъществяване на християнството, на Христовата Правда и Христовите завети изглежда понякога непосилна, безнадеждна задача. Но самото християнство ни учи, че само с човешки сили то не може да се осъществи в живота. Невъзможното за човека е възможно за Бога. Вярващият в Христа знае, че не е сам, че Сам Христос е с него; че е повикан да осъществява в живота Христовата правда заедно с Христа, своя Спасител.