Едно много по-важно обстоятелство, което следва да се изясни е стиковането между цивилизационните и геополитическите фактори. То се отнася до най-същностните черти на формиране на различни цивилизационни посоки на развитие в Западната и Източната Римска империя след варварските нашествия. Известно е, че по редица политически, военни, демографски, географски и не на последно място икономически причини Западната Римска империя е унищожена, а Източната успява да просъществува още 1000 години.
Обаче завоюването на Западната Римска империя води до формиране на една нова, уникална обществена структура, която по-късно става основата за зараждане на ново и уникално обществено отношение - западния феодализъм. А. Гуревич отбелязва, че нито древните германски завоеватели, нито завоюваното от тях римско общество не биха могли да родят средновековния феодализъм - той възниква от техния синтез (Вж. Гуревич, А., Проблемы генезиса феодализма в Западной Европе. М., 1970, с. 152-153).
Този синтез би бил невъзможен без завоюването на умиращата антична цивилизация от германските варвари. Синтезът между архаика и античност всъщност оплодява западнохристиянската цивилизация. За това са спомогнали също римското право, християнската църква, развитата бюрократична държава и появата на основния базисен институт на западноевропейския феодализъм - селската териториална община (Вж. по-подробно Кацарски, Иван, Големият път през лабиринтите на историята. С., 1989, Наука и изкуство, с. 124 и сл., а също и по-новото му изследване: Власт, неравенство и стратификация в прединдустриалните общества, С. 2007).
В Източната Римска империя (Византия) динамиката на историческите и цивилизационно-формиращи процеси е друга. Към 7 век античният град като специфична социална организация престава да съществува във Византия. Многобройните нашествия на „варварите” не само не унищожават империята, но и допринасят за нейното приспособяване и обновление, различаващо се от феодалното развитие на Западна (Латинска) Европа. И по-късното нахлуване на българите не води до ликвидиране на разлагащата се (и обновяваща се) антична социалност, характерна за Византия.
С други думи ако на Запад се е получил Романо-германски синтез, който става основа за по-висока цивилизационна динамика на западните общества - нещо, което се разбира към 12 век, когато те изпреварват Византия по параметрите на своето социално-икономическо развитие, тук, на Балканите, не се осъществява българо-византийски синтез. Може би и затова налагането на православието в България става не в резултат на органичен синтез, а като наложено "отвън" и "отгоре".
При един българо-византийски синтез геополитическото пространство на Българо-Византия би нараснало като мощна империя от Алпите и Италия до Персия и Северна Африка. Едва нашествието на османските турци води до осъществяване на подобен цивилизационен синтез, при който православната цивилизация намира своята универсална същност в рамките на една друговерска империя. Едва тогава архаичната социалност окончателно установява господство над по-висшия социум на Византия. (Тoynbee, А., A Study of History, Vol. IV, p. 68).
В православното общество двете велики империи, Византия и България не успяват да установят универсална православна държава, въпреки амбициите на владетелите им. (Николова, В. Православната цивилизация., С. 1981. с. 103).
Според Арнолд Тойнби, цар Симеон Велики е пленен от византийската идея за постигане на "елинистична универсална държава". Този негов стремеж и съответно негова политика, насочена към покоряване на Константинополската империя никак не са случайни - напротив, при наличните конкретни геополитически и военно-стратегически обстоятелства неговите действия изглеждат неизбежни. (Тoynbee, А. Vol. IV, p. 68).
Не е било възможно в рамките на източно-православната цивилизация да съществуват две империи, еднакво обладани от идеята за самостоятелност и доминация. "Симеон подписва смъртната присъда на своето царство, на империята, която желаеше и на обществото, в което бяха обединени". Грешката на Симеон е не в това, че се стреми да постигне Imperium Redivivum, а в това, че не преоценява своите ограничени възможности да я постигне и с това след непрекъснатите войни се отслабва силно държавата. Но същото се случва и с Византия, в която след Василий II Българоубиец, макар да завоюва България, започва упадък. (Тоуnвее, А., Study of History. Vol. IV, p. 383)
Логическо следствие от приетия цезаропапизъм е необходимостта от тоталното обединяване на целия православно-християнски свят под една светска и духовна власт. (С оглед на интересуващата ни тема, това е изключително важно, тъй като шест века по-късно същото "желание" се появява и в Руското царство).
Следователно геополитическия стремеж на цар Симеон I към столицата на Византия е напълно логичен (макар и неоправдан с оглед на неговия стратегически провал да превземе империята). Неговият неуспех е не само геополитически, но и цивилизационен. При това внимателният анализ разкрива, че той е бил неизбежен. А неуспехът да се постигне нов цивилизационен синтез всъщност предопределя падането на България под византийска власт 90 години след смъртта на Симеон...
Обаче завоюването на Западната Римска империя води до формиране на една нова, уникална обществена структура, която по-късно става основата за зараждане на ново и уникално обществено отношение - западния феодализъм. А. Гуревич отбелязва, че нито древните германски завоеватели, нито завоюваното от тях римско общество не биха могли да родят средновековния феодализъм - той възниква от техния синтез (Вж. Гуревич, А., Проблемы генезиса феодализма в Западной Европе. М., 1970, с. 152-153).
Този синтез би бил невъзможен без завоюването на умиращата антична цивилизация от германските варвари. Синтезът между архаика и античност всъщност оплодява западнохристиянската цивилизация. За това са спомогнали също римското право, християнската църква, развитата бюрократична държава и появата на основния базисен институт на западноевропейския феодализъм - селската териториална община (Вж. по-подробно Кацарски, Иван, Големият път през лабиринтите на историята. С., 1989, Наука и изкуство, с. 124 и сл., а също и по-новото му изследване: Власт, неравенство и стратификация в прединдустриалните общества, С. 2007).
В Източната Римска империя (Византия) динамиката на историческите и цивилизационно-формиращи процеси е друга. Към 7 век античният град като специфична социална организация престава да съществува във Византия. Многобройните нашествия на „варварите” не само не унищожават империята, но и допринасят за нейното приспособяване и обновление, различаващо се от феодалното развитие на Западна (Латинска) Европа. И по-късното нахлуване на българите не води до ликвидиране на разлагащата се (и обновяваща се) антична социалност, характерна за Византия.
С други думи ако на Запад се е получил Романо-германски синтез, който става основа за по-висока цивилизационна динамика на западните общества - нещо, което се разбира към 12 век, когато те изпреварват Византия по параметрите на своето социално-икономическо развитие, тук, на Балканите, не се осъществява българо-византийски синтез. Може би и затова налагането на православието в България става не в резултат на органичен синтез, а като наложено "отвън" и "отгоре".
При един българо-византийски синтез геополитическото пространство на Българо-Византия би нараснало като мощна империя от Алпите и Италия до Персия и Северна Африка. Едва нашествието на османските турци води до осъществяване на подобен цивилизационен синтез, при който православната цивилизация намира своята универсална същност в рамките на една друговерска империя. Едва тогава архаичната социалност окончателно установява господство над по-висшия социум на Византия. (Тoynbee, А., A Study of History, Vol. IV, p. 68).
В православното общество двете велики империи, Византия и България не успяват да установят универсална православна държава, въпреки амбициите на владетелите им. (Николова, В. Православната цивилизация., С. 1981. с. 103).
Според Арнолд Тойнби, цар Симеон Велики е пленен от византийската идея за постигане на "елинистична универсална държава". Този негов стремеж и съответно негова политика, насочена към покоряване на Константинополската империя никак не са случайни - напротив, при наличните конкретни геополитически и военно-стратегически обстоятелства неговите действия изглеждат неизбежни. (Тoynbee, А. Vol. IV, p. 68).
Не е било възможно в рамките на източно-православната цивилизация да съществуват две империи, еднакво обладани от идеята за самостоятелност и доминация. "Симеон подписва смъртната присъда на своето царство, на империята, която желаеше и на обществото, в което бяха обединени". Грешката на Симеон е не в това, че се стреми да постигне Imperium Redivivum, а в това, че не преоценява своите ограничени възможности да я постигне и с това след непрекъснатите войни се отслабва силно държавата. Но същото се случва и с Византия, в която след Василий II Българоубиец, макар да завоюва България, започва упадък. (Тоуnвее, А., Study of History. Vol. IV, p. 383)
Логическо следствие от приетия цезаропапизъм е необходимостта от тоталното обединяване на целия православно-християнски свят под една светска и духовна власт. (С оглед на интересуващата ни тема, това е изключително важно, тъй като шест века по-късно същото "желание" се появява и в Руското царство).
Следователно геополитическия стремеж на цар Симеон I към столицата на Византия е напълно логичен (макар и неоправдан с оглед на неговия стратегически провал да превземе империята). Неговият неуспех е не само геополитически, но и цивилизационен. При това внимателният анализ разкрива, че той е бил неизбежен. А неуспехът да се постигне нов цивилизационен синтез всъщност предопределя падането на България под византийска власт 90 години след смъртта на Симеон...
Няма коментари:
Публикуване на коментар