За освободителните мисии на Русия на Балканите е писано достатъчно много. Едва ли има друг народ, който да е осеял с толкова паметници в прослава на своите освободители страната си. Това обаче не бива да ни пречи да видим и негативите от постигнатото по този начин освобождение. (Вж. Време е да видим Русия освободи ли ни? България и интригите на Русия, Стремежите на руската дипломация, борбата и против обединението на българския народ, Руската политика спрямо българския народ. Фототипно издание, С. Глобус 91; Авантюрите на руския царизъм в България, Варна 1991; , Лилов, И., „Освободителните” мисии на Русия в и около България, С.2004)
Първо. Това "освобождение" е външно, тази "свобода" е октроирана. Русия се бори не за освобождението на православните братя-славяни, както ни внушават от десетилетия добре подготвени и обслужващи интересите на Москва "историци" и "политолози", а за да си осигури геополитически плацдарм за превземането на Цариград и контрол над Проливите. Последното, което Русия би желала е да се постигне една обединена, независима и силна България в своите естествени етнически, исторически и геополитически граници. Защото тогава по-трудно би я контролирала.
Също както Британската империя като велика сила осигурява своето господство на "континента" чрез доктрината за "равновесие на силите" (постигнат чрез стратегията „разделяй и владей”), така и Русия като велика сила се стреми към постигане на едно уравновесяване между България, Сърбия и Румъния, които, разбира се, смята за своя "естествена придобивка". Още на Берлинския конгрес Русия подтиква Сърбия да иска Македония, "за да не отидат австрийците в Солун".
Второ. Българите са „освободени” преди още да са станали вътрешно духовно свободни хора. За това пише Стоян Михайловски – „човек може да обладава пълна вънкашна свобода, получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти” (Михайловски, Стоян. Политически и философско-религиозни размишления. С. Кама 1999, с. 121).
Трето. Освобождава ни държава, която държи в робство собствения си народ. Когато пристигнали в България обикновените руски бойци се дивели от какво освобождават своите братя – българите имат собствени общини, църкви, училища, живеят в собствени къщи (а не в землянки), имат своя собственост – поземлени имоти, добитък, а някои занаятчийски и дори промишлени предприятия. За всичко това руските селяни могат само да мечтаят – та доскоро те са били продавани като добитък от своите господари помешчиците.
„... Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”... та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…” (Достоевски, Феодор, Писма, Съч. т.13)
Е, имало е защо да гледаме накриво натрапените ни „освободители”!
Първо. Това "освобождение" е външно, тази "свобода" е октроирана. Русия се бори не за освобождението на православните братя-славяни, както ни внушават от десетилетия добре подготвени и обслужващи интересите на Москва "историци" и "политолози", а за да си осигури геополитически плацдарм за превземането на Цариград и контрол над Проливите. Последното, което Русия би желала е да се постигне една обединена, независима и силна България в своите естествени етнически, исторически и геополитически граници. Защото тогава по-трудно би я контролирала.
Също както Британската империя като велика сила осигурява своето господство на "континента" чрез доктрината за "равновесие на силите" (постигнат чрез стратегията „разделяй и владей”), така и Русия като велика сила се стреми към постигане на едно уравновесяване между България, Сърбия и Румъния, които, разбира се, смята за своя "естествена придобивка". Още на Берлинския конгрес Русия подтиква Сърбия да иска Македония, "за да не отидат австрийците в Солун".
Второ. Българите са „освободени” преди още да са станали вътрешно духовно свободни хора. За това пише Стоян Михайловски – „човек може да обладава пълна вънкашна свобода, получена в подарък, например като вънкашната свобода на българите, и да таи в душата си най-грозни робски инстинкти” (Михайловски, Стоян. Политически и философско-религиозни размишления. С. Кама 1999, с. 121).
Трето. Освобождава ни държава, която държи в робство собствения си народ. Когато пристигнали в България обикновените руски бойци се дивели от какво освобождават своите братя – българите имат собствени общини, църкви, училища, живеят в собствени къщи (а не в землянки), имат своя собственост – поземлени имоти, добитък, а някои занаятчийски и дори промишлени предприятия. За всичко това руските селяни могат само да мечтаят – та доскоро те са били продавани като добитък от своите господари помешчиците.
„... Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”... та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…” (Достоевски, Феодор, Писма, Съч. т.13)
Е, имало е защо да гледаме накриво натрапените ни „освободители”!
Няма коментари:
Публикуване на коментар