Истината ни прави свободни

петък, 18 февруари 2011 г.

Сан-Стефанският мит и ”русофилското суеверие”

Сан-Стефанският мит и до днес омагьосва сърцата на наивните българи, които смятат, че „Велика Сан-Стефанска България” е била волята на "Освободителката".

Нека разгледаме този мит само от геополитическа гледна точка. Първото, което се набива на очи, са неестествените раздути граници на автономното княжество. Обикновено се смята, че на Сан Стефано се препотвърждават българските етнически граници, начертани преди това от посланиците на Великите сили на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. Това би било чудесно, стига да беше верно! Смята се и (колкото и това да е парадоксално и наивно), че Русия ни била освободила, за да създаде „Велика България” в нейните „естествени граници”. Чудесно, но не отговаря на историческата истина!

Разбира се, за Русия „Сан Стефано” е блъф за вътрешно-руско и най-вече за българско ползване. Не можеше Александър Втори да въодушеви своя народ за войната с Турция като разкрие истинската цел на Империята – завземането на Цариград и контрола над Проливите – не – „той облече действителната задача на войната в идеологически одежди – освобождението на жестоко потиснатия православно-славянски народ” (Михалчев, Димитър, цит.съч., с.269).

Руската дипломация умело създава един прекрасен мит, за да формира т.нар. „русофилско суеверие” у простия български народ, което и досега омагьосва много патриотарски и крайно националистически настроени българи. Какви обаче са историческите факти?

Русия се договаря с Австрия още през юли 1876 г., че “в случай на сръбска победа двете държави да не оказват съдействие за образуването на голяма славянска (не българска!!!) държава”(!).

След провала на Цариградската посланическа конференция на 15 януари 1877 г. в Будапеща е подписна тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия. Съгласно тази конвенция Австро-Унгария се задължава да запази неутралитет в руско-турския конфликт. В замяна на това Австро-Унгария получава право да окупира Босна и Херцеговина, а Русия си възвръща Южна Бесарабия, която съгласно Парижкият мир 1856 г. е предадена на Румъния. По-нататък, вече в писмен вид се потвърждават условията от Райхщад - Русия се задължава да не създава голяма славянска държава на Балканите. Границите на бъдещото автономно княжество са фиксирани между Дунав, Черно море и Стара планина. Но дори и това не се изпълнява - Северна Добруджа е предадена първо на Русия, а след това на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия.

Руска карта от 1878 г. на „Българското княжество, Сърбия и Черна гора и „руска Добруджа”(!!!). Ясно се вижда, че България, Сърбия, Черна гора и Русия са с (почти) еднакъв цвят. (Източник)

До сключването на Берлинския договор Русия изобщо не разглежда България като политически субект в международните отношения. За нея това е окупирана в резултат от войната отвъддунавска („задунайская”) територия. По правило Русия първо „освобождава”, а после присъединява завоюваните територии и народи под една или друга форма към империята – такава е съдбата на Крим, Украйна, Полша, Грузия, Армения Финландия, Кавказ, Средна Азия.

В руските дипломатически документи от онова време „отвъддунавската територия” никъде не се нарича България (!).

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ