Публикуваният вчера текст със заглавие Националната история, живот и съдба е функция на съзнанието на съответния народ, с който развих по-нататък своето разбиране в започналата дискусия, посветена на търсенето на автентичния смисъл на националната ни история, предизвика, както и можеше да се очаква, любопитна реплика от моя уважаван опонент; на която се наложи да отговоря; ето по-долу можете да прочетете и двата коментара:Дискусията за националната съдба е необятна тема. В моите постинги исках само бегло да маркирам някои моменти.
На първо място пледирам за принципно по-балансиран подход към историята и политиката. Крайностите от рода на наивен патриотизъм до пълен национален нихилизъм следва да се отхвърлят.
Второ, „националното съзнание”, „характер” или „психология” имат връзка с историческата съдба на народите, но те, разбира се, далеч не са единствената детерминанта. Тук, както Вие сам признавате, се намесват ред други фактори, много от които вероятно са по-важни от националния характер. Вашата позиция доста наподобява икономическия детерминизъм на Маркс, само че при Вас решаващият фактор не е икономиката, а психологията. Според мен е груба грешка историята и политиката да се свеждат до психология, но тук нямам възможност да аргументирам това схващане. При случай ще опитам да изложа някои мисли по темата.
Трето, не може да се каже, че българите са чак толкова уникални в своя характер и история, както се струва или може би им иска на някои. Между другото в Западна Европа дискусии за националния характер днес се смятат едва ли не за нарушение на добрия тон.
Четвърто, мисля, че много неща в историята на човечеството като цяло и в българската история в частност трябва да бъдат преосмислени. Учебникарските клишета трябва максимално бързо да се забравят. Сериозният историк Пламен Цветков има например книга за митовете в българската история, а и за „Мегамитовете в световната история”, развенчаващи редица митове, дълбоко вкоренени в българската и световната историческа памет.
Дотук е становището на моя опомент; по-надолу следва моята реплика:
Две-три неща само искам да Ви кажа във връзка с новия Ви коментар:
1.) Ако Вие преценявате и внушавате на читателите, че моята позиция е израз на "краен национален нихилизъм", явно изобщо не сте се успял да разберете какво изобщо и всъщност твърдя. Критичната и самокритичната позиция спрямо собствената история не е непременно израз на нихилизъм; идеята ми е: е като осъзнаем недъзите и "кривиците" си като народ, дали своя отпечатък върху националната ни съдба, да се помъчим да се поправим, да опитаме да станем по-добри, да стъпим на верния път. Това изобщо не е моя идея, тя е идея на Апостола на българската свобода В.Левски; в следването на една такава реалистична идея ако има някакъв "нихилизъм", тогава вземете речника и по-внимателно прочетете и осмислете що е това нихилизъм.
2.)Предложението Ви да бъдем по-балансирани в тълкуването на смисъла на събитията може да се разбере и като настояване да се оставим да бъдем вечна жертва на еклектиката и на безпринципността. Става дума за философия на българската история, в която не могат да се съчетават несъчетаеми неща с оглед постигането на някаква пълнота и "балансираност". Не може, примерно, руснаците хем да са наште "освободители", но в същото време, както се знае, да са и нашите нови поробители; не върви и двете разбирания да бъдат допускани като равностойни само и само, сакън, да не изменим на "балансираността". Ако в съзнанието ни мине мисълта, че руският робовладелчески империализъм, противно на собствените си убеждения и цели, е изиграл "освободителна роля" в българската история, то в такъв случай нещо явно се е повредило в разсъдъка ни. Не може да е хем правилна идеята да се освободим сами (на Левски), хем също така да е правилно и очакването да седим и да чакаме "братята-ивановци" да ни освободят без да си мръднем и пръста; или едното, или другото е верно, двете заедно някак не вървят. И тук изобщо не става дума за крайност, а за принципност, реалистичност и разумност.
3.) Разбира се, отминавам - сякаш не съм го забележил - подхвърлянето, че моят подход бил родствен на икономическия детерминизъм на Маркс; понеже ми е отправено тъкмо от анализатор, който не престава да твърди, че географски и предимно икономически са решаващите детерминанти на българската национална съдба. Но има нещо наистина важно и сериозно: ако един народ не е достигнал потребното ниво в своето умствено развитие та да осъзнае простата истина, че неговата собствена съдба е преди всичко производна на него самия, т.е. че нацията проецира самата себе си в своя живот, история и съдба, то такъв народ, както може без усилие да се разбере, е народ-фаталист, е народ, който изобщо не е достигнал до идеята за свобода, според която твоя живот и съдба няма как да не е еманация на твоята същност и душа. Такива народи се намират на едно досъзнателно, именно митологично развитие на съзнанието си; явно и нашият народ е на такова едно ниско културно и духовно ниво ако Вашата теза е вярната. От друга страна да ми се приписва че съм бил "сторонник" на някакъв плосък "психологически детерминизъм" е голямо насилие над истината, над реалността. Дори и да се използват термини, взети от психологията, като "характер", "душа", "манталитет" и прочие, това съвсем не означава, че историческия процес се психологизира; на съвсем формални основание се крепи едно такова твърдение. И Вие това сам прекрасно го знаете.
4.) Ето, аз казвам така: ако народът с всичко, което му принадлежи, и най-вече онова, което е истински съществено у него - а именно дух, ценности, ниво и степен на осъзнаване на идеята за свобода, също така съвкупност от изповядваните от мнозинството на нацията ценности, също така и като същност на националния дух, прмерно, такива качества като воля, вяра, съзнание, памет, въображение и пр., и то именно преобладаващи за съответния исторически период - ако аз твърдя, че именно тази национална тоталност или сплав от най-същественото за народа, е главната детерминанта на собственото му развитие, живот и съдба, на собствената му история, та значи ако аз твърдя всичко това, ако това е моята главна мисъл, то, позволете да запитам, къде именно съзряхте тоя "психологизъм", който така великодушно ми приписвате?! По-добре да се бяхте сетили да ме обвините в "идеализъм", както правеха едно време идеологическите цербери на комунизма, заради които и не можех в ерата на комунизма и малко след нея да защитя дисертацията си. Прочее, аз наистина съм идеалист във философските си разбирания и убеждения, и, ако сте забелязали, също така съм "най-зъл враг" на материализма, на атеизма, на географско-икономическия детерминизъм, на нихилизма, на комунизма. Тъй че сам си правете извод доколко са верни и непредубедени Вашите обвинения спрямо един подход, на когото пиписвате недъзи, които той просто няма как да има, понеже същината му е съвсем друга в сравнение с това както Вие лично си представяте.
5.) Дали са "толкова уникални" или не са българите е въпрос, по който може да се поразсъждава. Аз лично смятам, че независимо, че в същината на всеки един народ има както универсални, общочовешки характеристики, то онова, което може да даде значимо отражение върху неговата история, живот, съдба, са тъкмо специфичните, присъщите само нему, качества, които не можем да отречем, че съществуват, щото тъкмо те правят онова, което е нацията като такава, като различимо въз основата на спецификата му човешко образование. Ако всички народи и нации по света не съдържаха в същината си нищо уникално, което именно да им задава тяхната специфика и национална самобитност, именно особен дух, съзнание, характер и прочие, то тогава човечеството като цяло би се разпаднало на една аморфна и безлика човешка маса, би се превърнало в един еластичен "матрьял", от който скулптури-самозванци, именно вождовете, ще могат да си правят каквото им скимне.
Една такава теория, според която единствено "общочовешкото" ("интернационалното", "пролетарското", "класовото") е съществено, докато национално-уникалното няма никакво значение, прокарваха комунистите; е да, те скоро след това набързо се преобразиха в най-яростни националисти, щото те без тоталности от рода на нация, класа, партия, маса и пр. не могат да съществуват; за тях тоталностите са важни, а не "единичностите", не личностите, не индивидите. А народът като такъв е "голям индивид", "голяма личност", съставена от много личности и индивиди, всеки от които си има свои лични особености, но също така твърде съществено е онова, което формира връзката, духовната опора, дълбоките корени на националната съдба в душата на народа и пр., които именно го правят народ - народ именно като цялост, а не като нещо аморфно и пластично, от което може да се прави каквото ни скимне. Да спра засега дотук, защото темата наистина си заслужава по-внимателно вникване и обсъждане.
6.)Подкрепям тезата, че митовете в историографията и във философията на човешката история трябва да се демистифицират, а обобщаващите, схематизиращите, генерализиращите и унифициращите клишета да се отхвърлят като вредни, като излишни. А пък живата и динамична човешка реалност, която съставя реалния исторически процес, да започнем да я мислим най-напред като човешка, защото се видя, че залагането на тоталностите и "обективностите" в историческата методология води до пораждането единствено на схеми и общи приказки, но не до долавяне на същината на живия исторически процес. Което именно е главната цел на една автентична методология, която не се мъчи да произвежда омайващи съзнанията митически чудовища и страшилища, а се движи плътно до истината, държи се о реалното.
Реалното в живия исторически процес е човешкото, е човешкия фактор, който именно е движещия "мотор" на човешката, а също така и на националната история; нацията като такава, е движещото начало на националната съдба и живот - какво толкова има да се чудим около тази така проста теза?! И аз, признавам си, не преставам да се чудя как изобщо е възможно в наше време една толкова проста истина да не може да се осъзнае и "приеме"?
Но така е: догмите на "романтично-героизиращата", т.е. на митологизиращата историческа методология, които още и то безразделно господстват в българската митологична "историография", произвеждаща и крепяща единствено разните му там "вдъхновяващи" митове, замъгляват трезвия поглед и, подобно на вериги, я сковават, пречейки на движението й към свободното и непредубедено, автентично научно историческо изследване, което се вдъхновява единствено от истината, не от нещо друго.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар