За личностите в живота ми - с любов!

Поредицата от есета под условното заглавие Преживяното в ерата на комунизма, която обявих, че съм я приключил - и която предстои да бъде издадена като самостоятелна книга - тия дни я подлагам на литературна (редакторска) обработка; при това установих, че се налага да я допълня с още една история, та текстът да получи цялостност, завършеност. Ето, тая сутрин сядам да напиша новото есе, на което засега все още не съм измислил дори и името.

При писането на една такава поредица винаги може да стане така, че човек отново и отново да се връща към преживяното и да разказва нови и нови истории; няма как всички да бъде окончателно разказано и завършено. Но моята цел беше да разкажа главното, същественото за оня период от историята на България и на моя роден край, пък и за моята лична история. А не всичко; аз не съм историк, аз съм психолог и философ. Затова моята оптика, от която гледам на миналото, е съвсем друга: за мен е важен и съществен тъкмо оня човешки и личностен пласт в разказа за миналото, без които съвсем не може да се постигне неговия смисъл. Смисълът за мен е важен, а не голата фактология, събитията като такива и сами по себе си. Тоест, за да се постигне тоя смисъл, трябва подобаваща нагласа, при която истински значимото бива подложено на основателно, задълбочено тълкуване.

Прочее, есетата ми в тази поредица са просто провокация, покана да се опитаме ние, българите, по-задълбочено, сиреч, истински да вникнем в точния смисъл на онова, което се случи с нас в годините на комунистическия режим, прочут най-вече с ненавистта си към свободата - и към личността, към личностното като такова. А аз залагам тъкмо на това последното. Това, че личността, около чиито живот се върти всичко в тия есета, е моята личност, е подробност, която не е съществена; просто през моите очи бива погледнато върху общото ни минало, от което моят живот е една частица. Но личността, повтарям, не е несъществена, напротив, тя е най-същественото; личностното пък е градивото на социалното, на общото. Както и да е, да пристъпя сега към писането на това свое есе, за което обявявам, че наистина ще бъде последно от поредицата за преживяното при комунизма.

Аз зарязах разказа си около някои свои училищни преживелици и също така до ония мои преживелици, отпечатали се в паметта ми, които касаят нашето родно здравеопазване в ерата на комунизма. Защо я наричам "ера" ли? Ами защото в онова време ни изглеждаше, че комунизмът сякаш ще бъде вечен; в пълна безнадеждност пребивавахме; внушаваха ни другарите, че била започнала нова ера от историята на човечеството, а пък комунизмът бил нийният "венец". Комунистите още тогава бяха разработили своята версия за "края на историята", според която историята завършва с глобалното господство на комунизма; слава Богу, че тая теория на комунистите, както и останалите им теории, се оказа съвсем неоснователна. Но името "ера" го запазвам, щото то носи така потребния ми иронично-подигравателен и в някакъв смисъл отмъстителен нюанс. И така, да продължа нататък с някои знакови за живота ми тогава събития.

В 70-те години на миналия век тече моето решаващо оформяне като личност; аз съм тогава ученик в прогимназията и гимназията на родното ми градче Долна баня. В 1979 г. ще завърша гимназията, ще се дипломирам, ще кандидатствам за студент по философия в СУ "Св.Кл.Охридски", ше бъда приет, а пък после ще вляза в казармата за две годинки; преживелиците си от казармения живот ги описах в една друга поредица от есета, която носи заглавието Там горе, под звездите, която вече издадох като книжка. Ето че сега, с това мое есе, ще трябва, така да се каже, да свържа двете поредици, да прокарам нещо като мост между тях.

Тия дни попаднах на един текст - откъс от нова, сега подготвяна книга за Долна баня; редакцията ù е мое дело - който много ме трогна; публикувах го под заглавието Привързаността на Димчо Дебелянов към Долна баня. Оказва се, че големият български поет не просто е идвал в Долна баня, но и дълго е живял в нея покрай родния си брат, долнобанчанин. Нещо повече, оказа се, че един друг голям поет, именно Николай Лилиев, пък е работил в канцеларията на дърводелската фабрика на братя Сребърникови в Долна баня. Ето вкратце фактите за Лилиев:

През 1907 - март месец - постъпва като чиновник в дъскорезната работилница в с. Долна баня. Купува и чете много книги от български, руски, немски и френски автори. Получава някои от най-авторитетните европейски литературни списания. През лятото в Долна баня се запознава с Димчо Дебелянов. Дружбата между двамата е много сърдечна и е от особено значение за по-нататъшното развитие на Димчо Дебелянов като поет.

Тъй че Долна баня е мястото, където се срещат двамата големи поети. А ето нещичко, касаещо това как Д.Дебелянов се е чувствал в Долна баня; информацията ми даде един мой интернетен приятел:

Дебелянов е бил в Долна баня много пъти, едно лято с някаква „чудно красива госпожица М.”, която „стана предмет на всеобщи възторзи и на горчива завист у жените на „хайлайфа” в селото.” Цитира се и една баба от Самоков, която била казала: „Лебо си изгубих, нужен ми е. Тражим си го, не можем да си го намерим”, което безкрайно развеселило Дебелянов и той го повтарял. Димчо обичал да се разхожда по шосето за Самоков, вкл. през нощта, къпел се в реката и т.н.

Голяма част от спомените са на Мария Дебелянова-Григорова, сестра на Димчо. Тя казва, че в Долна баня имала снаха Мика. Предполагам, че познавате повечето хора и фамилии в Долна баня, така че сигурно можете да установите коя е била Мика. Споменава се и село Марица, което навремето се е наричало Махала и било „вълшебно кътче, сгушено на пътя между Долна баня и Радуил. Димчо скиташе из околностите – не можеше да се нарадва на хубостта им” и т.н.

Няма да скрия, тия открития относно привързаността на Д.Дебелянов за мен се оказаха изключително трогателни; много се развълнувах като си представих, че по моите така обичани места в околностите на родното ми градче, където премина детството и младостта ми, преди толкова години се е разхождал един голям български поет - и душата му е изпитвала същите възторзи, защото природната красота там наистина е омайваща, великолепна даже. Ето, в ония години, та и досега, мое любимо занимание през всеки сезон, но особено много през пролетта и лятото, беше да се разхождам, да бродя из тия сякаш девствени природни места в поречието на р.Марица. Пътят пък между Долна баня и с.Марица (някога наричано Махала), част от пътя за Чамкория и Самоков, пък съм го изминавал много пъти пеша освен всичко друго и защото родната ми майка е от това село, много пъти сме ходили на гости там, и сме се връщали пеша; наистина омайваща природна хубост съм намирал и намирам там. За тия мои трепети свидетелстват ето тези снимки, направени от мен с телефона ми през наскоро изминалото лято: Река Марица - такава, каквато тече край родния ми град Долна баня. Наистина в онова време, съвсем млад, аз бях станал голям особняк: никой друг не ми трябваше, аз самият си бял напълно достатъчен, и за мен беше същински празник на духа да се запилея сред природната пустош и да се отдам на съзерцанията и на копнежите си. Сега установих, че подобни трепети по същите тия места са изпитвали и Д.Дебелянов, и Н.Лилиев, и мнозина други личности от голям мащаб. Защото природата около Долна баня е нещо като раят, такъв, какъвто той е бил малко след сътворението; ето такива силни онтологични възторзи обземаха душата ми в ония години, и това, както преценявам сега, е оказало най-голямо влияние, сложило е дълбок отпечатък върху личността ми.

Защото наистина с две неща разполагаме ние, човеците, в нашия все пак толкова вълнуващ свят: природата и... социумът. Какъв беше или изглеждаше социумът в моите очи в ерата на комунизма - за това вече писах. Един отвратителен, отблъскващ, насилнически свят, настръхнал срещу най-святото за мен самия: човечността, душевността, духът с неговите атрибути, именно истината, доброто, красотата. В същото време другият, природният свят, беше нещо като обител или убежище на всичко онова, което социалният свят не приемаше; природата за мен беше същинска обител на всичко най-възвишено, на красотата, на величавостта, на хармонията, на истински, бих си позволил да кажа дори на субстанциално значимото и доброто за човека. Когато външният социален свят е така враждебен на човечността, когато той е така отблъскващ, студен, сив, безизразен, тогава склонните към романтика натури се отдават изцяло на природното, което наистина се превръща в нещо като оазис сред социалната пустиня на комунизма, в която бяхме натикани. Аз в ония години сякаш се отвратих изцяло от "масовия продукт" на комунизма, именно от колективистичния тип на т.н. "нов човек", комуната с нищо не ме привличаше, в резултат се отчуждих от нея и с цялата си душа се потопих в така милото за мен природно битие. Станах "краен индивидуалист", аз самият за себе си бях предостатъчна компания, признавам, още тогава усетих сладостта на тая свобода да останеш насаме със собствената си мисъл и душа и сам на себе си да си компания, което е придпоставка на философската нагласа към нещата и към самия себе си. Тогава на дело разбрах нещо, което по-късно прочетох в книгите на Шопенхауер: че човек е истински свободен само когато е сам, че "който не обича самотата, такъв не обича и свободата"; а пък опияняващото чувство на абсолютна, на автентична свобода, в пределите на вътрешния, на душевния живот в едно пълно единение с природата, за мен стана оная ос, около която по-нататък се завъртя целият ми съзнателен живот. Аз в ония години, особено когато вече бях гимназист, т.е. в решаващия за оформянето на човешката личност период, нямах друго, по-силно удоволствие от това да се запилея с книга под ръка нейде в околностите на Долна баня, било покрай река Марица, било около най-драгото, най-трепетното за мен място, именно около параклиса "Света Петка", сгушен в подножието на възвишенията от северната страна на градчето, наричани "Градището" (някога, в древни времена, там е имало град, останките на който са погълнати от Майката Природа), било да тръгна на изморително пътуване по шосето за почивната станция на Долна баня, която е разположена в полите на Рила планина, там пък природата е опияняваща подобно на това както е опияняващо старото и хубаво вино! Накъдето ти видят очите да се запилееш в околностите на Долна баня все е трепенно и вълнуващо преживяване, навсякъде е красиво, блеснало от хубостта и свежестта на девствената природа! Ето тия безкрайно ценни мигове, които моята юношеска душа преживя донасита в ония години, останаха в дълбините на душата ми като нещо най-свидно, което винаги ще свързвам с родния край; то така, прочее, вероятно е с всеки човек на тази наша земя.

А другото ми любимо занимание беше да се ровя в книгите на малката книжарничка и да си купувам каквото ми хареса, а най-често - каквото ми падне. Аз тогава, като отличник в гимназията, вземах малка стипендия, мисля че е била някъде 20-30 лева, не помня точна; цялата я давах предимно за книги и тетрадки; обичах също така да описвам преживелиците си в хубави тетрадки, като винаги пишех, както се е писало в древността, с писалка, с мастило, а в къщи дори и с перодръжка! Оттогава датира и любовта ми към писменото слово, която няма да ме остави докато съм жив. Другото ми любимо място в Долна баня, разбира се, беше читалището, именно библиотеката. Четях с наслада, и то все по-сериозни, дълбоки текстове; тогава посегнах и към книгите на Платон и се заразих с преклонение към неговата мисъл, което ще трае докато съм жив. И "Феноменология на духа" на Хегел четох, взаимствайки я от читалищната библиотека; тогава се оформи моя пиетет към сериозното, трудно четиво, криещо в себе си огромен, постижим с концентрация смисъл. Днес на същата тая библиотека съм подарил всички свои отпечатани книги, чието число вече наближава 20, ако не броим книжките на сп. ИДЕИ. На това му се казва "кръговрат на живота", всичко се връща там, откъдето е започнало, поради което на мен ми се иска и да умря в Долна баня, ама знае ли се дали ще имам възможността да доживея до пенсия и на старини да изпитам същите ония възторзи, които душата ми изпита когато бях дете, когато бях юноша и младеж. По-прекрасна смърт едва ли мога да си пожелая: в прегръдките на родния край, на родната земя, да се върнеш в бащината и в майчината къща и там да умреш, а пък преди това поне малко да имаш шанса да се наслаждаваш на омайната природа, която фактически ме откърми като личност.

Разбира се, хората от моя род оказаха също така решаващо влияние върху оформането ми като личност и душевност; аз за тия хора почнах да пиша в един момент, обещах да пиша за всички, а пък после сякаш забравих, не изпълних обещанието си. Много може да се пише за тия личности с богата индивидуалност и душевност, но може би отделно ще трябва да пиша по едно есе за всеки, за всяка от тия личности: за вуйчо Ангел, Бог да го прости, за леля Стоименка, една велика с антична осанка жена, Бог да я прости, за други хора от моя род, които съм обичал и пред които съм се прекланял - и ще се прекланям докато съм жив. Тия личности ме поразиха още тогава с умението си да запазят жива своята човечност, и то в един, повтарям, твърде и крайно враждебен на човечността свят: светът на комуната. Те са запазили себе си във вечна опозиция на разлагащото влияние на комуната; сред моите роднини няма партийно-комсомолски подлизурковци, лакеи на комунизма, няма даже и един партиен член, което е особена гордост за мен; аз самият не станах партиен член, нищо че съм завършил философия, нищо че съм работил в "идеологическа катедра"; инстинктивно даже самите комунисти ме надушваха, че не съм от "тяхното тесто" и затова до ден днешен не могат да ме понасят, на което аз отговарям със същата инстинктивна антипатия; моя милост с комунистите се понася толкова, колкото се понася котката с кучето; извратено е куче и котка да се обичат, това е.

А сега, няма как, се налага да кажа няколко думи за моите учители. Интересното е, че в онова време учителството, въпреки че беше подложено на мощната експанзия на толкова отвратителния комунистически манталитет, бе успяло, по незнайни начини, да опази в себе си образа и дори характера на старата българска интелигенция. Това бяха учители с излъчването на горди личности, личности с богата душевност и дори аристократичност; това днес сякаш го няма; не мога да обясня защо е така, но явно деградацията е голяма и комунизмът все пак успя да нанесе своите поражения, най-грозните ефекти от които се чувстват едва сега. Обяснявам си аристократизма на моите учители от гимназията в Долна баня с това, че всъщност тогава не е било минало чак толкова много време от настаняването на комунизма из българските предели, поради което отровата му не е могла да проникне в сърцевината на духа на тия рицари на духовността, каквито по начало са учителите.

В последно време, прочее, долавям усещането, че аз всъщност сякаш прекалено много време съм живял, нищо че съм "само" на 52 години, нищо че съм роден в далечната 1959 година. Като се замисля, излиза, че съм се родил когато от началото на комунистическата тирания са минали едва някакви си там 15 години. Тия дни, занимавайки се с редакцията на книгата на Г.Гаджанов за Долна баня, в която има приложени много снимки на стари долнобанци, установих с ужас, че всичките тия хора са ми познати по лице, в спомена ми, пък било и от ранното ми детство, а пък когато в един момент разбрах, че познавам по лице дори човек, който е бил герой от Балканската война (!), установих, че наистина и аз вече съм много стар - и много преживял. А че трябва дълго живелите да разказват опита и мъдростта си на младите - в това съм абсолютно убеден. Но да се върна на описанието на образа на моите учители, който се е съхранил в паметта ми. Ще се наложи да спомена и доста имена; нека това да се тълкува като знак на признателност към тях; предварително се извинявам, ако някой изпусна. За всеки мой учител искам да кажа поне една добра дума, в едно изречение даже.

В началното училище мой учител беше един мъж, Рангел Първанов се наричаше, още помня името му; още помня как хубаво стискаше с два пръста ушите ми когато ме наказваше; помня, че миришеше на хубав тютюн, пушач е бил; строг, но и добродушен; нему, на тоя човек дължа много; поклон, нищо че, спомням си, имаше табиета да ме подценява в оценките; на всички пише 6, на мен - 5; както и да е; заслужил съм си го бил.

В средния курс, до 8-ми клас, си спомням много свои учители. За Ангел Илиев, Бог да го прости, вече писах, но ще напомня и тук; учител по български и литуратура; той пък биеше най-хубавите шамари: удари те с едната ръка, и докато усетиш, те подпре и от другата страна с другата си ръка; много държеше за пустата му граматика, но заради него досега пиша съвсем без грешки; спомням си, че с него изпитвахме взаимен респект; беше партиен секретар, но живееше в махалата; личност от голям мащаб беше, поклон!

По руски език имаше една учителка, Маркова се казваше; доста намръщена, тя пък имаше обичай да скубе по косата; и ни е удряла по главата, щото, ако не знаете, децата в тоя период, от 5-8 клас, са много лоши и подли; горките днешни учители, които не могат да ги ударят, не могат да ги накажат истински; явно биват тероризирани от децата, а това не бива да бъде допускано; както и да е; аз пък от тая строга учителка Маркова възлюбих руския език и когато след години станах студент в Русия, установих, че благодарение на нейните уроци проговорих и прописах на руски за броени дни, и то съвсем сносно; е, падежите не научих, но аз съм си такъв, мразя педантизма; поклон и пред "другарката Маркова". Пропуснах да кажа, че към всички учители тогава трябваше да се обръщаме с "другарко" и "другарю"; той ти шибва един як шамар, та сополите ти ще изхвърчат, а ти мило го наричаш "другарю"; другарите, прочее, имам предвид комунистите, умееха яко да бият.

По биология и по география ми преподаваше Владимир Анчин; слабичък, дребен човек с очила с дебели лещи; и той умееше да удря по главата, ала иначе беше добряк; няма да забравя как ни водеше на опитното поле и ни караше да копаем, да садим и прочие; възпита у нас една любов към природата; той беше прочут с това, че умееше да хваща змии с голи ръце, което предизвикваше у нас, децата, голям респект; постоянно в кабинета му миришеше на разни препарати и ни караше да режем предимно жаби; да им учим рефлексите; разбрахме, че и умряла жаба може да мърда като се дразни нервът й с киселина, примерно; дълбок поклон пред тоя мой учител!

Прочее, за бай Владо, Бог да го прости, той почина наскоро, искам още нещичко да добавя. Когато из българските земи уж дойде краят на комунизма, в 1989 г., оказа се, че един от най-активните и твърди привърженици на СДС беше моят някогашен учител по биология и география; комунист никога не е бил; но беше твърд антикомунист, с който много си допаднахме по тая линия; когато през 1991 г. моя милост стана временен кмет на Долна баня, бай Владо, заедно с един друг учител-пенсионер, Лазаров, който, както се оказа, е имал преживелици по лагерите, та те двамата ми заявиха: "Ангеле, ако не обещаеш да бутнеш паметника на комуниста Кирил Лазаров, изобщо не се захващай с тая работа и ни се махай от очите!"; е, бутнах тоя паметник след няколко седмици; след това видях от кметския кабинет как бай Владо радостно гледа празното място на площада, там, където беше паметника на прочутия комунист; трябва тия дни да проверя дали гербаджиите, дето държат властта в Д.Баня, не са върнали паметника, който аз бутнах; съмнявам се, щото знам, че комунистите много страдаха когато бяха на власт, че паметникът го няма; циганите, разбира се, са го закарали където трябва - заради ценния метал.

По български в прогимназията ми е преподавала и учителката Драганова; за нея имам прекрасни спомени, нищо че беше строга и взискателна учителка; тя също има дан в изработването на моя пиетет към езика; беше много прецизна и държеше на познанието на граматиката, на правописа; а също и на литуратурния вкус; е, в годините се оказа, че е убедена комунистка, за което не аз съм този, който ще и връзва кусур; щото съм убеден, че при нея става дума за идеи, пък макар и идеи, които аз лично не споделям; поклон и пред нея за това, което ми е дала като учителка!

Да мина сега на учителите от горния, гимназиален курс.

Няма начин, ще започна с учителя ми по математика Кирил Петров; тоя човек отвсякъде беше респектираща и властна личност, излъчваща обаче, в погледа си особено, някаква нескривана, а бликаща ирония, с която той гледаше на света; не знам дали защото беше перфектен математик и учител е било така, но оттогава знам, че добрите математици са винаги и личности от голям калибър; не мога да обясня защо е така; той не ни биеше, вече бяхме големи, но си имаше обичай с двата пръста, средния и показалеца, да ни удря по носа или по ушите; ефектът беше много по-силен, щото хем го нямаше унижението от наказването, хем имаше нещо от рода на веселата закачка; винаги преди да почне урока си, ни разказваше нещо като виц или смехория някаква; създаваше настроение; умееше да чертае перфектни окръжности без никакъв пергел, ей-така, само с ръка; той ме научи на математика така солидно, че и сега да седна, мога да реша каквато си искам задача; поклон и пред тоя мой учител!

По български език в гимназията ни учеше неговата съпруга, Хр. Джамбазова; умееше да ни заразява с любов към хубавия текст; аристократка, както се казва, до корена на космите; караше ни да учим огромни стихотворения наизуст, включително и поемата "Септември" на Гео Милев, само аз си знам какво ми е коствало да я науча; в часовете й човек се чувстваше уютно; доколкото си спомням, не ни е тормозила да учим кошмара на тия часове по литература, именно, шаблонните "критически и аналитични текстове"; сигурно е било точно така, щото моя милост, която съвсем не си падаше по шаблоните, а пишеше от сърце, така както го чувствам, редовно получаваше шестици при нея, а често работите ми са били обявявани и за най-добрите в класа; за умението ми да пиша голяма заслуга има тая моя учителка; поклон и пред нея!

По биология ни преподаваше една добра женица, Х.Янкулова, агрономка по професия; така я знаехме, "агрономката"; много-много не я слушахме, но пък от неудобство заради човечността й спазвахме нужното приличие; и към нея се привързах, заради общата ни любов към растенията; много добри впечатления имам и за нея; дълбок поклон!

По химия пък ни преподаваше Любка Янкова; млада и енергична дама с подчертано аристократично излъчване и поведение; не знам как го правеше, но часовете по химия бяха едни от най-приятните, поне за мен; правехме опити и прочие, но едва ли е било за това; не зная как, но се заразих да пиша с удоволствие дълги и предълги химични уравнения; може би е било защото ни впечатляваше и като жена, не знам, но на моменти сякаш съм имал същински (е, скрити де) любовни чувства към нея; това трябва да е било; отнасяхме се взаимно с респект; имам най-приятен спомен за нея; поклон и към тая моя учителка!

По история пък ни преподаваше Ралица Войнова, тогава също млада дама, умееща да ни причастява по незнаен начин към истинското тайнство на историята; аз от онова време имам пиетет към историята благодарение и на нея; излишно е да казвам, че по история бях най-добър; учителката ми признаваше това превъзходство и дори открито ме насърчаваше да не крия, а да съзнавам таланта си в областта на това нелеко и значимо познание за човешките дела и постижения; изобщо не си спомням в нейните уроци да са ме отвращавали крайностите на "класово-партийния подход" в анализа на историческите събития, за което особено съм й благодарен; за което: дълбок поклон!

По география в гимназията ни преподаваше другарката Милка Митрева; за нея думата "другарка" и отиваше, щото си беше членка на партията; строга, но добродушна учителка, по едно време, и то тъкмо когато се дипломирах, беше и директорка на гимназията; с времето се разбра, че зад строгата и физиономия се е криел един раним и човечен човек; не се омъжи, живя самотно; почина миналата година, Бог да я прости; поклон пред това изстрадало човешко същество, отдало живота си за българското образование!

По пеене, по история, по обществознание, по "научен комунизъм" и изобщо по много от тоя род предмети ми преподаваше учителят Звезделин Янев; тоя човек, без преувеличение, оказа решаващо въздействие върху личността и съдбата ми; благодарение на него се заразих със силна страст към философията; думата "философия" съм чул от него; от него съм чул имената на Хегел, Платон, Кант, дори на Ницше и на Шопенхауер; той беше и е, защото е жив, колоритна личност; представяте ли си, завършил бил семинария и духовна академия, ала поп не станал, ами станал учител; после завършил задочно философия; с високо ниво на познания в най-различни области и с пиетет към чистата мисъл; какво друго да кажа; каквото и да кажа, все ще бъде малко; много уважавам тоя човек, макар че на моменти и му се сърдя малко; ако него го нямаше, ако не ми беше той учител, аз, много вероятно, нямаше да бъда сега философ, а, примерно, щях да съм преуспяващ адвокат, журналист, политик или нещо подобно; до последно се колебаех дали да запиша философия или право; и по двете бях приет; г-н Янев е причината да запиша все пак философия; той е виновен за това мое решение; както и да е, аз съм си най-много виновен за всичко, което ми се е случило по-нататък в живота; е, той оказа, тъй да се рече, гибелно влияние върху живота ми; точно затова съм му и особено благодарен; поклон, скъпи учителю!

Да спра дотук. Има още учители, към които имам благодарност и изпитвам силно чувство; аз за г-жа или по-скоро мадам Виолина Сестримска, моята учителка по френски, вече писах специално есе; нея я знаете вече; има и други, но стига толкова; за тия, дето няма да пиша, искам общо да им кажа пак същото: благодаря ви за всичко! Интересното е, че ето сега, след толкова минали години, нямам лош спомен за нито един свой учител! Това е трудно обяснимо, но е съвсем разбираемо. Времето лекува всички рани...

За съучниците си няма да пиша изобщо. Или ще пиша съвсем малко. Има много колоритни личности сред мои съученици, но за тях не ми е удобно да пиша специално. Страх ме е да не се разводни текстът. Те, с извинение, за мен обаче в онова време, волю-неволю, символизираха "колективът" или, другояче и по-точно казано, комуната. Към никой от тях лично нямам лошо чувство, но към всички тях като цялост, именно като колектив, имам неприятна емоция. Аз съм човек-индивидуалист; ценя другите само и доколкото се изявяват като личности; в личностно отношение и поотделно съучениците си дори ги обичам, но като цялост, като група, не мога да изпитвам особена симпатия или влечение, защото, ако ме сполети това, току-виж, незнайно как, съм се превърнал в нещо като комунист. Може да изглежда непонятна странност това мое отношение, но съм пределно искрен. Аз и навремето странях от класа си именно като колектив, но като към личности с повечето от класа имам прекрасни отношения до ден днешен. Такива ми ти работи.

Уф, изморих се пак! Що ли пиша всичко това да ме пита човек?! Явно съм "човек без работа", както обича да казва съпругата ми: нямаш никаква, абсолютно никаква друга работа и затова обичаш да си тракаш на пишущата машинка (някога), а сега на клавиатурата на компютъра. Откакто пиша на компютър, вече повече от 10 години, и съседите вече повече ме уважават (пишещата машинка много тропа и целият вход единодушно беше ме намразил заради тия денонощни звуци от пишеща машинка), а също, забелязвам, и горката ми съпруга по-малко се дразни от денонощното ми писане. Но така или иначе не мога да убедя никой, че писането е работа. Особено откакто издадох толкова много книги, които си стоят арестувани по книжните борси и по складовете, никой не ми признава, че писането на книги е "бизнес". Напротив, всички ми казват: ако в каквото и друго да беше вложил същата енергия, сега щеше да си милионер! Аз обаче, понеже съм философ, се усмихвам "под мустак" и ехидно отвръщам:

- О, аз вече съм милионер, нещо повече - милиардер съм! Аз съм направо баснословно богат! Цели съкровища притежавам! Друг няма по-богат от мене! При това съм богат с най-истинските богатства на тоя свят! И т.н.

Като кажа тия думи, жена ми процежда презрително през зъби само една дума, думата "Глупак!"; тя, моята мила жена, е също толкова нещастна както нейната родственица Ксантипа, сократовата съпруга. А пък приятелите ми, като кажа горните думи, ме гледат съжалително, и ми казват: "Полудял е човекът, горкият! Що ли си губиш времето с туй пусто писане, да ти се чуди на акъла човек?!"

И може би са прави. То, писането, е на лудостта подобно; да не говорим пък за философията. Но трябва да има и такива несретници като мен в тоя живот, защото ако и нас ни няма, работите съвсем могат да отидат на поразия; а нас докато ни има, всичко е наред; Вазов ли беше написал това: "Лудите, лудите, те да са живи!"; а аз ще го допълня ето така: "По дяволите да идат нормалните, дайте ни на нас, българите, повече луди глави, колкото се може повече луди глави са ни нужни!". Ботев знаете какво е казал за това кои у Нашенско смятаме за луди, нали? Знаете, нали? Да не го припомням аз, че ще бъде прекалено нескромно...

Хайде чао и благодаря за това, че издържахте да дочетете дотук тия есета. Ако изобщо някой е издържал де, което съвсем, ама съвсем и изобщо не е сигурно...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...