Левите деформации на свободния пазарен строй са най-сериозната спирачка по пътя на просперитета

По-долу имате възможността да прочетете моя отговор на предизвикателството, което Цв. Тодоров отправи пред мисленето, давайки толкова спорното си интервю пред испанския в-к "Ла Вангуардия":

Лявото мислене винаги се е вдъхновявало от образа на врага, който трябвало да громим. Преди, в ерата на автентичния комунизъм, врагът бяха "капиталистите-изедници". За днешните леви врагът са корпорациите. Сиреч, пак "капиталистите", ала с друго име. Левите явно така добре са чели блудкавото съчинение на Ленин, носещо заглавието "Империализмът - висш и последен стадий на капитализма", че съвсем не могат да отидат отвъд неговите толкова бедни и повърхностни представи за случващото се в съвременния свят.

Цв.Тодоров е умен, интелигентен ляв, което е истинска рядкост - и цяло щастие. При това притежава усвоения френски финес на мисълта, което прави дискусията с него едно приятно изживяване. Разбира се, той подхвърля интересни, заслужаващи по-прецизно вникване тези, за което апелирам. Истината се ражда в полемиката, в дискусиите, в диалога. Само тя е съществена, а не налагането на нечия ограниченост за мащаб на действителността. Изказвайки тия предварителни съображения, да пристъпя към анализа на тезите на знаменития си опонент. Прочее, да отбележа: той съвсем не обосновава тезите си, а просто ги подхвърля, което прави моята задача - да анализирам и опонирам на тях - съвсем нелека. Ето някои възлови момента; останалите бих могъл да проследя в една възможна дискусия, към която приканвам:

Теза 1: "Сега нашите демокрации крият врага в себе си."

Добре звучи, ала дали е вярно, дали е така? За какъв враг, прочее, става дума? Непременно ли трябва да имаме враг, а пък ако нямаме, да си го измислим? Вярно, в обществото има най-различни интереси, но защо на нечии интереси трябва да сложим определението "вражески"? Това, че някой има интереси, несъвпадащи с моите, това не значи, че той непременно ми е враг, с който трябва да се хванем за гушите. В живота несъответстващите интереси се налага да ги съотнасяме и съизмерваме, та да открием взаимно-изгодния компромис.

Комунистите навремето, след като се бяха вкопчили в безпощадна битка с "врага", освен че проляха океани кръв, какво съществено, прочее, постигнаха? Нищо позитивно не постигнаха и не създадоха, ала за сметка на това успяха да причинят на цялото човечество огромни страдания и невиждано по-рано в историята прахосване на човешка енергия за изцяло безсмислени, деструктивни цели. Ето затова към теориите за "врага", основавайки се на опита на историята, е крайно време да се отнасяме с големи дози подозрение.

Допускането на Цв.Тодоров че "врагът" този път е скрит вътре в самите демокрации, води до извода, че той е още по-коварен, т.е. битката с него ще бъде още по-изтощителна. Но самата мисловна конструкция за "необходимия враг" в днешно време е твърде анахронична, е плащане на данък на отживели времето си представи. Крайно време е да се откажем от тях, особено след като се убедихме, че те не водят до нищо добро.

Теза 2: Става въпрос за една огромна промяна към нов ред, който отнема властта от политиците и политическото, за да я концентрира в ръцете на малцината, които имат контрол над пазарите

Нито Цв.Тодоров е икономист, нито моя милост; и двамата сме философи. Но се налага да нагазим малко в една несвойствена за философите материя: пазари, контрол, власт. Ако се захвана с цялостното осмисляне на тия понятия, ще се наложи да отделя много място и време. Ето защо ще се задоволя с най-същественото, с принципа.

"Контролът над пазарите" не е на някакви "зли сили", а, по правило, е на самите играчи на пазара. На пазара сме играчи всички ние, потребителите, но трябва да отчетем и това, че всеки от нас нещичко предлага на пазара и като "производител", дори и това да е само неговата физическа и умствена сила или енергия. Има икономически активни субекти, които могат да се нарекат с най-различни имена: бизнесмени, производители, капиталисти. Естествено е, че най-активните на пазара няма как да нямат най-голямата роля. И най-голямото влияние. Те затова и разполагат с най-голям ресурс за това.

Политиците пък, които в условията на демокрация са един вид изразители на "общия балансиран интерес", разполагат с ресурса на държавата, която би могла да претендира за монополно право за контрол на случващото се на пазара. Опитът на цялата човешка история показа, че бруталната намеса и претенцията за тотален контрол на пазара от страна на политиците и на държавата е най-зловредното, което може да се случи на една икономика. Тоталният крах на икономическия строй на дирижираната от държавата икономика на комунизма показа, че държавата трябва да си знае мястото: да задава общи правила, достатъчно гъвкави, че да не погасяват съзидателната енергия на най-активните икономически субекти, които, така или иначе, имат най-голям дял в създаването на общото богатство.

Доказана е и трябва да се приеме за безспорна тази зависимост: колкото повече държавата, водена от съзнанието за мисия, именно, че тя е нещо като "майка-закрилница на общия интерес", почне да се меси в икономическия живот и да стеснява пространството на свободата на активните слоеве, толкова повече бива блокирана икономическата активност, в резултат на което обществото като цяло става все по-бедно. Ако държавата си знае мястото и не претендира за повече, то свободата на икономически активните субекти непрекъснато ражда просперитет, а обществото става все по-богато, т.е. общият интерес е защитен по индиректен начин.

Илюзията пък, че държавата има "морално право" да разпределя и преразпределя общественото богатство, вземайки от едни и подарявайки го на други, нямащи никакъв принос в създаването му, е една от най-коварните леви илюзии, за които човечеството плати ужасна цена. Поне тази цена я платихме ние, обществата, изстрадали и изтощени от десетилетия върлуващия по земите ни комунизъм. Западът обаче, който благодарение на Америка бе предпазен от злото, наречено комунизъм, тепърва ще трябва да плати своя дял от тази цена, понеже и на Запад левите илюзии подхраниха тенденцията за "социално-солидарната държава", благодарение на която дойде и днешната криза. Когато някой яде и пие, трябва да има добрината да си плаща сам. Това е толкова просто. Да спра засега дотук.

Теза 3: Истинската власт е в същите онези ръце, които определят хода на пазарите, защото новата глобализирана икономика се е освободила от контрола на държавите, от всички правителства.

Власт и свобода се намират в дълбоко отношение: свободата непрекъснато ражда власт, най-напред над собствения живот, а след това и над твоето собствено бъдеще. Разбира се, не всички индивиди имат дързостта да поемат бремето на човешката свобода в целия ù обем; на мнозина свободата просто не им е по силите. Ония силни индивиди, които имат ресурса да поемат в пълния обем тежестите на свободата, такива индивиди съвсем справедливо, според поетите рискове, постигат власт в огромен размер, разпростираща се не само върху собствения, но и върху живота на други индивиди, които са били въвлечени в пространството на тяхната свобода.

Свободата, разбира се, е неделима и от отговорността; "многото" свобода поражда много отговорности; властта е бреме, а не благо, ако се постараем да вникнем в точния ù смисъл. Явно на мнозина това не се удава да го схванат - или не им е изгодно да го признаят. По-скоро са си втълпили, че не им е изгодно. То наистина, ако го признаят, няма да им е изгодно - и затова им се налага да шмекеруват. Затуй ония, на които свободата в пълния ù обем не им е по силите, нека да имат добрината да не претендират и за власт; това, че са много, съвсем не им дава основание да си мислят, че са прави, че са в правото си да искат много. Заради ламтежа за власт на организираната от комунистите тълпа, състояща се предимно от лумпени, човечеството има шанса да изпита всички прелести на "социално-справедливата" тотална власт на комунизма. Сега същите тия хора, платили най-голямата цена, като биват примамвани от левите демагози, трябва да отвърнат на приказките им за "справедливост" ето така: благодарим, не щем, вече добре знаем какво ще последва от тия съблазни!

Тъй че напразно г-н Тодоров рони такива жални сълзи относно това, че "новата глобализирана икономика се е освободила от контрола на държавите, от всички правителства". Но при това тук той или искрено се е заблудил, или пък съзнателно лъже. Де да беше така, де да беше станало това икономиката на света да се беше освободила от опеката на правителствата! Там, в страните с най-голяма икономическа свобода и с най-малка намеса на държавата в икономиката и финансите, такива като, примерно, Австралия и Швейцария, там продължава да има голям растеж и всеобщо благоденствие.

Е, с Гърция не е така. В Гърция, която винаги е била в поголовен плен на левите илюзии, октоподът-държава върлува десетилетия наред, та да се стигне до пълното изтощение на икономиката ù в днешно време. Гърците, ако искат да продължават работите както са вървели досега, нека да имат добрината да си създадат тотален комунизъм като в Северна Корея - и нека тогава да му се радват колкото си искат. Не ги привлича обаче много тая перспектива, защо ли? Е, тогава нека да имат добрината да си платят цялата цена за лево-социалистическите пиршества, продължили толкова години, в които съседите ни така хубаво щракаха с пръсти в таверните. Германците трябвало да им платят тая цена? Тая просто няма да стане. Нека не подценяваме разсъдъчната способност на един от най-интелигентните народи в света.

Вярно, и Германия е доста изстрадала и обезсилена от десетилетните леви управления, дали толкова много "придобивки" на "социално-отговорната" държава, за които все някой сега трябва да плаща. Като не плаща тоя, който е излапал благата, както си му е редът, тогава плащат всички; от това левите шмекери пак имат полза: другите плащат за тяхното лапане. Ето докато с това не бъде "покончено", както казват руснаците, работите няма да потръгнат. Както учеше толкова мъдрата леди Тачър, управлението на държавата е като управлението на един дом. Колкото се печели, толкова може и да се харчи; който иска да харчи без да печели и създава, опитвайки се да хитрува, ще трябва да бъде ударен през пръстите. Даже в САЩ, най-свободолюбивата нация в света (ако изключим англичаните), нарушението на това правило създаде огромни икономически проблеми за цялата нация. Но американците бързо ще осъзнаят проблема си. Там лявата паразитна психология просто няма почва в прочутия американски манталитет.

Тъй че тезата на г-н Тодоров не издържа: проблемът не е в това, че държавите и правителствата били изпуснали от контрол "глобализираната икономика", напротив, истината стои точно обратно. А именно, държавите и правителствата, правейки всичко, което е по силите им, за да държат още под похлупак "гърнето на глобалната икономика", доведоха работите дотам, че днес, в условията на глобалната криза, това гърне е заплашено да се спука, да гръмне. Разбира се, че изходът е един: просто трябва да се махне похлупака. Няма какво да се увърта повече.

Левите, прочее, освен че са "полезни идиоти", които искрено вярват на всякакви леви глупотевини, също така са и извратени дотам, че постоянно лъжат; без лъжата лявото е невъзможно и един-единствен ден. Истината е тази, която ще освободи човечеството от лявата лъжа. Няма друг начин. Но работите са сериозни: щом като ум като Цв.Тодоров не е устоял на лявата зараза, какво ли остава за умове, нямащи такъв потенциал? Не крия, разочарован съм от неспособността за аналитично и критично мислене в областта на социалната проблематика, която откривам в това интервю на Цв.Тодоров; явно левите догми са непоклатими като скали, заради което и пораженията им върху умовете са толкова тежки...

Теза 4: ... крайно либерална фундаменталистка идеология, която обвързва просперитета със свободата на пазарите. Нейните привърженици твърдят, че няма просперитет без пълна свобода - за тях, за пазарите. Държавата, следователно, трябва да се откаже от всяка регулация, т.е. от цялата си власт.

Тук г-н Тодоров, както се казва, изплюва камъчето. В светлината на казаното обаче, надявам се, всеки трезвомислещ вече превъзходно е разбрал, че "пълна свобода" няма, има истинска свобода - или няма свобода. "Ограничената свобода" е смесица на свобода и несвобода, т.е. е нещо по-тъпо от дървеното желязо. Законите на държавата следва да са такива, че да насърчават индивидите в проявите на активност, енергичност и съзидание, а не да ги потушават; добрият закон по презумпция гарантира свободата, а не я блокира. Никой не твърди, че държавата трябва изцяло да се откаже от разумната си функция, съдържаща се в горните думи: държавният закон е гарант, а не убиец на свободата. Левите обичат, както се видя, да плашат податливите на наивност потенциални малоумници, щото освен лъжата и разпалването на неразумен страх е пробен камък на лявата стратегия.

На левите, явно, им се чини, че ако свободата стане "пълна" (по тяхната терминология), сиреч, истинска, ще настъпи краят на света, а пък светът щял да стане джунгла. Няма такава опасност - и това човешката история превъзходно го е показала и доказала. Свободата съдържа в себе си такъв разум, който нито един закон, дори и да е закон на най-велики законодатели, не може да постигне. Това е така, защото свобода и живот са синхронизирани по начало; само свободата е в състояние да отговори на толкова величавото тайнство на пребогатия по дефиниция живот.

Недоверието към свободата поражда само чудовища: на октопода-държава, на дивия варварски комунизъм, на гибелната вакханалия на тоталното безразличие и на човешката дезактивираност. Наистина свободата винаги ражда просперитет. Примерът на съвременен Китай е доказателство за това: за да не измрат от глад, за да не им се наложи да идат да пасат трева като севернокорейците, китайците се принудиха да дадат на икономиката си една, макар и ощетена, свобода. И последва икономически бум. Тоя бум, разбира се, ще бъде погасен в момента, в който икономическия растеж навакса десетилетното изоставане на тази икономика; тогава деспотичната държава ще се види принудена да даде още и още свобода, докато отрече самата себе си.

Теза 5: Ако премахнем всякакъв контрол над големите финансови корпорации, не означава, че им даваме свобода, а че им предоставяме безгранична власт върху нас самите.

Пак г-н Тодоров издига плашило: не става дума за премахване на "всякакъв контрол" върху корпорациите. Законът важи за всички субекти, лица. Законът не важи за господарите и властелините на олигархичните деспотични посткомунистически системи от типа на руската (и българската, и средноазиатските, които са скачени с нея), но не за западните демократични общества, прочути с преклонението си пред закона и безусловния авторитет на правосъдието. Проблемът не е, че корпорациите били оставени абсолютно безконтролни в западната система, а че някои корпорации, водещи неразумна пазарна стратегия, се уповават на силата на държавата за да бъдат спасявани от фалит - с оглед пак на някакви "социални ангажименти" на всемогъщата държава.

Лекарството тук е просто: всички играчи на пазара поемат пълната отговорност за поведението си - както повелява вярно разбраната свобода; който се провали, нека да има добрината да плати сам цялата сметка. Държавата няма да може да спасява провалени играчи като взема от успешните - за да дава на некадърните, на хитреците. Давайки свобода на корпорациите, ние не им даваме власт върху нас самите - това пък откъде го измисли?! - а им даваме заедно с това пълната отговорност върху своето поведение; даваме им цялата власт да се разпореждат със собствената си съдба и бъдеще. Съобразно с това който се провали вече няма да бъде спасяван по никакъв начин. Държавата не може да бъде възкресител и оживотворител на икономически трупове. Това важи еднакво и за индивидите, и за корпорациите. За всички. И за левите шмекери важи с особена сила. Нека да имат добрината да не ламтят така лакомо за чуждото.

Теза 6: Сега отиваме в другата крайност: държавата изчезва, за да дадем цялата власт на една група от индивиди, които вземат решенията на пазарите. Дотам, че всички държави, дори и така наречените демократични, им се подчиняват.

О, няма такова нещо: държавата, опазил ни Бог, не само че не изчезва, напротив, всички, особено пък, разбира се, цялата лява напаст, така мило я гледат в очите и като кученце въртят опашчица, за да получат кокалче! Левите, които се уповават изцяло на преразпределящата благинките държава, та белким и тях не подмине благоденствието, което други са заслужили с труда си, са твърде обезпокоени, че кокалчето може да им се изплъзне от добре отворените за лапане усти. Държавата не изчезва, ама вече няма да обслужва паразитите, които, видите ли, понеже били мнозинство, винаги били имали право. Няма да ги осенява повече тая милост. Всеки сам трябва да се погрижи за себе си. Държавата престава да бъде "майка-закрилница" на левите лапачи. Разбира се, че който работи, ще има най-много и то от всичко: и блага, и свобода, и власт, но също така и отговорности, и рискове, и изпитания, и денонощни проверки на неговата преданост пред делото на свободата.

Не може само да се лапа без да се работи; няма власт без свобода, но ако всеки почне да се грижи за себе си, ще добие власт не над другите, а над себе си, над своя живот, над своята съдба и бъдеще. Е, някои, понеже са поели огромни отговорности, ще имат и огромна власт, която, повтарям за бавно схващащите левичари, не е извор на благинки за лапане, а е огромна, непосилна за други отговорност. Властта е бреме за автентично живеещите силни индивиди; нея само слабаците и малодушните я смятат за нескончаем извор на блага за лапане. Е, с това трябва да бъде, както казват руснаците, "покончено" (свършено), и то веднъж-завинаги. И едва тогава всяко нещо ще си отиде на мястото, а пък светът ще преживее нови и нови триумфи, вървейки по така вдъхновяващите пътища на свободата.

Е, левите мрънкала няма никога да замълчат. Те, прочее, никога не са и доволни, щото няма лапане, което да може да засити широко зиналата ненаситна уста на "левомислещите" революционери. Разбира се, в днешно време трябва да се преосмислят в някаква степен и свободата, и демокрацията, и пазара, и законността, но не в посоката, в която се иска на левите шмекери. Просто трябва тия понятия и съответстващите им реалии да бъдат приведени в съоветствие с повелите на историческата традиция, която именно породи тази наша така вдъхновяваща цивилизация на свободата, на предимствата на която се радва западният, пък и източният (Япония, Сингапур, Южна Корея и пр.) човек. Всичко онова, което безумният и така тъжен ХХ век успя да опорочи и изопачи, и то в съвсем невярна посока - и това, трябва да отбележим, се случи не само в Източна, но и в Западна Европа, а пък дори и в Америка! - трябва отново да бъде изтълкувано по автентичния, по разумния начин. Левите деформации на свободния пазарен строй, разбра се, са най-сериозната спирачка по пътя на благоденствието и просперитета. Винаги е имало и ще продължава да има само два пътя: десен и погрешен. Великата М.Тачър ни завеща и тази неоспорима истина.

Източна Европа има възможността да усети, не в пълна степен още, но въпреки това, докъде води отказа от представата на "грижовната майка-държава", на която индивидите са предоставили суверенитета и свободата си; води до просперитет; обратното, разбира се, води до бедност и мизерия. Западът също трябва да осъзнае тия зависимости ако иска да продължи да върви по пътя на свободата и просперитета. Не вярвам западното безумие да е така голямо, че да повторят плачевния опит на народите, преживели тоталната агресия на държавата над индивидите и тяхната свобода.

Тъй че, г-н Тодоров, изпейте за утешение Интернационала и си поплачете над несполучилия и в корена си несполучлив ляв модел за устройство на света; прочее, бих посъветвал западните леви интелектуалци, които хулят така усърдно капитализма, ала все пак не се лишават от благинките му, да се преселят в Северна Корея или в Куба, та да се насладят на грижите на тоталната държава; едва тогава най-после ще им дойде разума в главите.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.