Кога образът на духовната институция, на нашата Света православна църква, ще засияе в първозданната си чистота?

Темата за тежката ситуация в една най-значима духовна институция, каквато е Българската православна църква, ме интересува не от вчера, откакто се появиха някои текущи скандали, накарали дори и безбожница като В.Дърева да възопие (виж В.Дърева: Законът за досиетата е дълбоко противоконституционен в частта си за църквата.... Забелязвате ли обаче какво я вълнува нашата пламенна другарка; спасяването на ченгетата от ДС в Църквата я вълнува най-много! Ала проблемът е значително по-сериозен и трябва да се мисли в неговата цялост; нещата, както се казва, са "навързани", и не трябва да се вълнуваме заради най-външните симптоми, а би следвало да насочим вниманието си към намиращото се в дълбините, именно, в същността на нещата, където се крият причините за случващото се.

Ето един текст, писан отдавна, 27 август 2007 г.: Път към нашето национално и духовно освестяване. Текстът, за който става дума, е препечатка на една друга моя статия, писана още по-рано, през януари 2007 г.: Църквата ни агонизира в страшни мъки. Позволявам си, за да се очертае проблемът, да приведа и тук нейното начало:

Църквата ни агонизира в страшни мъки. А това е коварно, непростимо, дори фатално. Институцията, която е призвана да се грижи за нравственото здраве на народа, сама е поразена от крайна деморализация. Духовни пастири са служили не на Бога, а на Сатана в лицето на комунистите-антихристи. По-лошо едва ли може да има: нашите архиереи, патриархът и владиците, са били (и продължават да бъдат!) верни служители на ДС. Били са най-безскрупулни лакеи на един атеистичен режим, поставил си за цел отвътре да превземе и духовната власт на църквата над народа. И чрез тях го е постигнал.

Това пиша в началото на онази своя статия; вижда се, че проблемът е твърде сериозен и значим; почти никой обаче в днешно време не пише за неговите корени и същина, а всички ни занимават с несъществени пикантни подробности. Има и още нещо, което трябва постоянно да се има предвид: какво следва да се промени, къде трябва да се "пипне", та работите да се помръднат от мъртвата точка, агонията да бъде надмогната, а трупът - какъвто в момента е БПЦ - да почне да се оживява. В тази насока, примерно, съм мислил освен в гореприведената статия и в тази например: Религията в училище: не трябва да им позволяваме да се погаврят и с най-святото!, написана по повод на един отдавна забравеното настояване религията да почне да се преподава в училищата. Там, между другото, казвам и това, което е особено важно, защото, както и да го погледнем, от училището, и също от семейството, тръгва всичко:

Не бива да се допуска в закона да залегне едно неподобаващо, унижаващо висшето достойнство на религията преподаване, което може да накърни нейната святост. Защото, впрочем, сме длъжни да признаем, че едва ли нашите сегашни управници, които доскоро парадираха със своя атеизъм, са искрено заинтересовани религията да се преподава на младежта по един подобаващ начин. Напротив, имам чувството, че тяхна действителна цел е точно обратното: да се оскверни религиозното чувство на истински вярващите, да се придаде на религията чрез неподходящо преподаване един уродлив, жалък вид, та младото поколение завинаги и със сигурност да бъде отпратено в коварните обятия на атеизма. Смея да твърдя, че точно е тази истинската цел на тия, които сега уж толкова искрено са се ангажирали да въвеждат преподаване на религия в нашите училища.

Който иска, може да се задълбочи и в анализа, който предлагам в цитираната статия. Ето и още нещичко, което трябва да се има предвид, за да се схване проблема именно в неговата цялост; опитал съм се да го изразя тук: Точно доказателство, че патриархът на Тодор Живков и на Гоце Първанов, Негово безчестие Максим, е яростен безбожник и най-презрян материалист!. Статията е написана и публикувана на 23 януари 2009, петък, ден след като съдът в Страсбург е постанови, че изгонването на свещениците от Алтернативния синод на Инокентий, осъществено от царското правителство през 2002 г., е незаконно, е чист полицейски произвол. Та в тази връзка там пиша следното:

И Максим, в обичайния комунистически дух и маниер се явил по телевизията, за да заяви, че не признава никакъв Международен съд, сиреч, че признава само волята на ДС и на Москва! И на Сатана, разбира се, щото Сатана завежда тия дела: паричките, земите, сградите, тлъстите банкови сметки в евро, които владиците ни имат в банките, яденето на мазно и пр. Тоест Максим, патриархът на Тодор Живков и на ДС, с това свое изявление все едно е подписал декларация със следното съдържание: аз съм антихрист, аз съм безбожник, аз съм най-презрян материалист, аз съм гнида! Да го беше казал така, в този прав текст, бива, да се беше покаял, също, но комунист никога няма да признае греховете си. Понеже комунистите нямат съвест, нямат и срам...

Това е; надявам се, сами забелязвате, че положението е изключително тежко, много по-тежко отколкото сте си го представяли. И колкото искат да ви внушат комунистически талибани ("талибанки") като другарката Дърева, която, виждате ли, счита за нужно да плаче не за друго, а за бойните си другари в БПЦ, именно, за сатанистите-мутрополити, агенти на вездесъщата ДС и на КГБ. Та в тази връзка искам с днешна дата да кажа нещо, което би следвало да се съзнава ясно, пределно ясно дори:

Христовата църква е една непреходна духовна институция, за чистотата на която обаче трябва да се грижим. У нас, поради господството на безбожническия атеистичен режим, Църквата ни е осквернена от лица, продали душата си на Сатана, но представящи се за църковни йерарси или водачи. Максим, Кирил, Николай, Галактион, да не ги изброявам всичките. Някои хора, дори от най-чистосърдечни наивни чувства си мислят, че ако тия сатанисти бъдат изобличени, щяло да пострада, представяте ли си, светлия образ на самата духовно институция, на Църквата.

Значи тия, дето по всякакви начини мърсят същия този образ, вместо да бдят за неговата чистота, трябва да бъдат оставени да продължават грозното си дело, щото ако ги изобличим, образът на институцията щял да пострада! Къде, питам, е тук логиката, къде е смисълът?! Та разбира се, че като бъдат изобличени ония, дето мърсят тоя образ, това е предпоставка и образът на Църквата да бъде очистен, та да блесне и да засияе както заслужава!

Лицата, които олицетворяват някаква институция, особено пък духовна институция като Църквата, са временни и преходни, а институцията е вечна и остава завинаги; лицата, дето я позорят, би следвало да бъдат заставени да спрат, да осъзнаят какво правят, евентуално да се покаят, стига изобщо бесовщината, която ги тресе, да позволи това. Значи битката с нашите "духовни водачи", потънали в материализъм, грозно безбожничество, в разврат, в неподобаващ лукс, в едно крещящо нехристиянско поведение, достойно само за Антихриста, трябва да продължи до момента, в който институцията бъде освободена от тяхното оскверняващо я присъствие.

И едва тогава образът на духовната институция, на нашата Света православна църква, ще засияе в първозданната си чистота. Със злото не бива да се примиряваме и миг - ако не искаме то да ни задуши, а пък всичко свято да бъде опошлено и изкористено. От нас зависи какво ще бъде. Ако в тази наша уж християнска държава все още има християни, заслужаващи това име, те трябва да направят нещо, та безчинствата на сатанистите, на чалга-мутро "духовните" ни пастири да престанат колкото се може по-скоро. Щото примирението означава предателство спрямо най-фундаменталните идеали на самата църква, на религията и на вярата ни.

Свети Иван Рилски, чиято икона съм сложил най-горе, небесният покровител на българите, ни гледа от небето как се държим в тая тежка ситуация; работите, както се развиват, и то в толкова неблагоприятна посока, са изпитание и проверка за духовната сила на нацията ни. Ако тая наша духовна сила не надмогне попълзновенията на Сатана и на неговите верни слуги в лицето на изменилите на Църквата и на Христовото учение архиереи, това означава, че духовната смърт на българското племе вече е дошла...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.