Дотук сме я докарали у нас: да сме същинска рядкост тия, които държим да си останем човеци и личности

По повод публикацията Страшна работа е нашата българска работа! и по-скоро под представянето на тази публикация на страницата В подкрепа на Ангел Грънчаров във Фейсбук (тази група беше създадена от приятели заради административните гонения и тормоза, на които бях и все още съм подложен), една дама, с която никога не съм се виждал или общувал на живо, работила дълги години като учителка, описа своето отношение и своето разбиране на нравствената ситуация, сред която ний, българите, сме поставени; ето нейния коментар, а по-долу можете да прочете и какво аз в тази връзка й отговорих:

Maria Vassileva каза: Страшна е нашата българска работа, да, така мисля и аз. Преживях подобни истории като учител в родното ни образование. Едва изкарах до пенсия, здравето ми е разбито тотално, не мога да живея без лекарства. Поне сега не съм в училище, не ме дразнят абсурдите на неправилните постановки "отгоре", заяжданията на задръстени директори, завистта на колеги, чувството за непотребност, което маса ученици създават с липсата на навик за труд и любознателност.

И се чудя защо почти всички колеги успяват да се адаптират някак си, почти доволни са от всичко, смятат го за нормално. Дори да се зароди у тях някакво недоволство, превиват гръб, мразят новаторство, не се усъвършенствуват, не ходят на курсове за специализация. Не влагат сърцето си в работата, не контактуват с учениците нормално, не се интересуват от тях.

Голяма болка е да си различен, големи страдания. Да знаеш че си прав, когато се изказваш на педагогически съвет и да не гласуват за твоите предложения никога. Това че след години твоите предложения ще бъдат отново приети, но предложени от друг, или спуснати "отгоре", не е никаква утеха. Едно "защо" виси непрекъснато във въздуха. Разликата с останалите е на светлинни години разстояние. Питаш се дали не грешиш нещо, съмняваш се в себе си. Не е рационален българския народ, не е толерантен, не е великодушен. Вижте последния пример - при какви мизерни условия настаняват бежанците от Сирия. Без парична помощ отвън не ги искаме, каква солидарност, каква човещина?

Затваряш се в себе си, предпочиташ да контактуваш само с куче и котка, които често те засрамват с добрия си характер, с предаността и искреността си. Извън семейството си си нащрек - винаги с едно наум: аз не съм като другите, знам че няма да ме приемат, знам че ще злоупотребят с доверието и добрината ми.

Радвам се на ентусиазма и човеколюбието Ви, г-н Грънчаров, на силния Ви дух и на волята да живеете в тази вредна за Вас среда, на желанието Ви да помогнете на страната и отворите очите на тези, които нямат вашата ерудиция, образование и възпитание. Аз не можах да направя друго освен да избягам от тази действителност - за да оцелея физически и психически. Желая ви успех от все сърце!

 Ангел Грънчаров каза: Благодаря Ви за добрите думи и за подкрепата, г-жо Василева! Мислим аналогично понеже имаме сходна душевна настройка и близки ценности, тази е причината. Пък и сме възприели и преживели по аналогичен начин реалностите, в които сме живели. За мен е голямо насърчение това, което пишете, понеже човек често се чувства неразбран, въпреки вътрешната си увереност, че мисли и постъпва според повелите на сърцето, сиреч, според нравствения закон на дълга.

За мен този е критерият: да бъде съвестта ми чиста, да не правя компромиси със съвестта си. Не мога да завидя на ония, които в името на собственото си криворазбрано благополучие правят тежки сделки със съвестта си, не мога да приема такива компромиси. Щото съвестта не е друго, а тъкмо Божият глас в сърцето на човека, който никога няма да ни излъже, а винаги ни говори истината. Е, живеейки по този начин, ми се налага да понасям някои временни неудобства, примерно да бъда хулен от ония, за които Божият закон на морала нищо особено не представлява - и които са готови да го поругаят без замисляне. Аз смятам, че такива хора са овладени от някаква страшна бесовщина: така не подобава да живее човекът.

Щото по Божия замисъл човекът е нравствено същество, същество, което заради доброто е способно даже на саможертва. А пък упоменатата бесовщина се дължи на едно нещо: на преклонението пред материалното, именно властта, интереса, користта, парите, славата и прочие. Всички тия неща са израз на поругаването на всичко духовно в угода на преклонението пред материалното. Тук е изворът на самата обезчовеченост на човека. Това съм разбрал благодарение на философията - и от него няма да отстъпя.

Презирам ония, които са се превърнали в жалки слуги и роби на материалното - и по тази причина са способни да мачкат човешки личности. Тия хора вървят срещу нашия Създател - и си подготвят незавидна участ, нищо че приживе биват превъзнасяни и благославяни, нищо че са властници, нищо че поради лакомията си са успели да натрупат и парици. Както и да е.

Благодаря Ви за доброто отношение, за разбирането. Дотук сме я докарали у нас: да сме същинска рядкост тия, които държим да си останем човеци. И личности. Които няма да изневерим на човешкото у себе си. Защото не подобава за човека да е слаб и малодушен, напротив, подобава да сме силни и твърди в защита на духовната си същност. На Богоподобността си подобава да държим: не бива никога да се принизяваме сами. Да, тежко е да се живее така, но е добре, че все пак ни има. Че има такива "странници" и на българската земи. Ако ни нямаше, тогава щеше вече да е съвсем безнадеждно. Докато ни има, има и надежда. Бъдете здрава!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.