3.Как да победя бездейността, сладкото нищонеправене?

Човек съществува в този, наличния свят, но за да встъпи във взаимодействие с него, с неговата действителност, трябва да действа, да предприема разнообразни действия. Действителното е онова, с което може да се взаимодейства, т.е. да се намери съответствие и да се встъпи в отношение на основата на действието. Отделното действие е елементът, лежащ в корена на всяка действителност, на всичко действително.

Човекът трябва да се изявява най-вече като действащо същество, като същество, отнасящо се към света чрез действието. Т.е. като същество, пораждащо една особена действителност, чрез и в която реализира себе си, своя потенциал. Това не е всичко, на което е способен човекът, но действането е най-основна проява на човечност. На съществуването, съобразено с човечността.

Като се почне още от Аристотел та се стигне до модерната философия и социология, а също и до “антропологията”, до различните учения за човека, винаги е било подчертавано с основание, че човекът е действащо, а също и разумно същество. Затова покоят, "престъпното бездействие" за човека е подобно на смъртта, разбирана като угасване на всяка дейност – не само спонтанната дейност на телесността ("органиката") на човека, но и на направляваната или подбужданата от душата дейност от всякакъв характер.

Ясно е защо е така: нашата собствена същина – волята за живот – не познава и не признава бездействието. Тя е преизпълнена с активност, енергия, живот. А пък душата ни също е неуморна в своите "акции", "актове" и "инициативи". Тя също е чиста и самодостатъчна активност. От два източника извиращата активност, покоряваща изцяло човешките същества, поражда многоликите действия, чрез които доказваме и на себе си своето съществуване, изпълваме се с увереност, че съществуването “е при нас”, че не се "разминаваме" с него. Тоест, че побеждаваме инертността и влечението към разрухата и смъртта, което е "смисъл" на съществуването на недолюбващите живота, на неразбиращите неговото велико тайнство.

Дори когато си отдъхваме от напрегнатия труд и от всевъзможните действия, то ние и тогава също действаме по специфичен начин. Дори и сънят, да не говорим за сънищата са проява на интензивна дейност и на тялото, и на душата; ако някой орган на тялото – сърце, мозък, стомах и пр. – “реши” да спре дейността си за кратко време, то това е предвестник на неминуема гибел, на всичко поглъщащата смърт.

Затова нека да благославяме действието, на което дължим ако не всичко, то поне най-важното. И нека винаги да сме благодарни на Създателя, който благосклонно поддържа живота на всичко живо и непрестанно ни импулсира към живот. Не трябва глупаво да си мислим, че естеството на живота зависи от нас самите, че един вид ние сами сме сътворили живота у себе си: ние не можем дори един косъм от главата си да накараме да падне.

Чудото на живота, който непрекъснато усещаме у себе си, е непосредствено доказателство на Божието Битие. Което, впрочем, съвсем не е нужно да се доказва: иска се само да имаме “очи”, които да го видят и “уши”, които да го чуят. Не бива да се самоизолираме от мистерията на съществуващото, а трябва само да станем част от нея.

(Следва)