Нашето общество е банкрутирало в ценностно отношение

Ще продължа нататък. Стигнах до плачевна констатация и твърде неприятно впечатление, добито при опитите ми в часовете, в които на учениците си предоставям възможността и свободата да открият и анализират собствените ценности. А именно, открих, че на младите хора им е крайно трудно и даже невъзможно да схванат и най-прости иначе неща. Споделих вече и това, че те сякаш даже и не разбират смисъла на въпросите ми.

За тях, оказва се, едни такива разговори са нещо чуждо, непознато, непреживяно. Явно подобни разговори с тях не са водени, не са изпадали може би в ситуации, в които да се замислят по-сериозно за своите лични ценности. Да се самоопределиш в ценностно отношение е най-значим духовен поврат – същинска революция в живота на човека. В личната история на твоето собствено съществуване.

За жалост такива неща при тях сякаш не са се случвали. А ето, те са вече 18, някои от тях 19 и 20 годишни младежи и девойки. Има явно някакви сериозни деформации в развитието им като личности: това не е нормално! Не е нормално млади хора да си стоят така безпомощни в ценностно отношение. Това е страшен провал в образованието им, то говори за ценностна обърканост на цялото общество: съзнанията са поставени сякаш в един ценностен вакуум. Аз и на други места съм констатирал това, то е нещо като диагноза на едно болно общество, каквото е нашето.

Диагнозата е: синдром на унаследената ценностна недостатъчност. Нашето общество е загубило ценностните си основания, духовните си опори. Ние сме общество, което тъкмо за най-значимото по отношение на самото себе си е изпаднало в пълно безразличие. Станали сме общество, което не може да си даде сметка за собствените ценностни основания. Което е симптом и показател, че най-вероятно изобщо липсват такива.

Ето, дълго време обсъждах тия неща (аз писах вече за това, особено в моя курс лекции, наречен “Безпощадни беседи за българската национална идентичност”). Там например се оказа, че колкото и да съм се мъчил да разговарям с младите хора, стигнах накрая до убеждението, че те и в онази област не могат да открият, не могат да си дадат сметка за ценностните основания на българската национална идентичност, т.е. на българската същност. Защото онова, което ни сродява и ни прави една културна – пък бих казал и духовна! – общност, наречена българска нация, са пак някакви ценности, разпръснати в съзнанията на всички ония, които се смятат за българи.

Оказа се, ние или нямаме такива ценности, или пък не можем да разберем кои са, не можем да се самоосъзнаем като нация. Ценностите ни като нация са се оказали толкова чужди, скрити, недостъпни, или пък са ни толкова неприятни; поради което и се правим на ударени, щото не смеем гласно да признаем какви сме.

Как така, добре, но ние нали освен че сме българи сме и европейци? Съществуват някакви европейски ценности, ценности на европейската жизненост, на европейския жизнен свят, на европейската култура, на европейското самосъзнание. Ценности, в причастността към които се определя дали някой е европеец или не е. Това, значи, са ценности, на които ние, щом се смятаме за европейци, не трябва да сме им чак толкова чужди: нали се смятаме за европейци. Проглушихме ушите на Европа с претенциите си, че сме европейци, а сега се оказва, че не знаем кои са европейските ценности, ценностите на Европа. Би трябвало да сме причастни на тия ценности, би трябвало европейските ценности да са и наши – ако ние наистина бяхме същински, а не мними европейци. Мними европейци, оказва се, са ония, които не са вътрешно и дълбоко причастни на ценностите, които правят европееца европеец.

За българските ценности вече казах, а относно съзнанието за европейските ценности ситуацията е ужасна: колкото и да съм се опитвал да разговарям с млади хора за тия неща, съм констатирал, че те съвсем не могат да си дадат сметка за европейското у самите себе си. За онова, което сродява европейците, било то германци, англичани, французи, италианци, швейцарци, шведи, и пр., и пр., българи в това число. Трябва да сме наясно с това, което ни сродява с всички тия нации, приели за свой девиз “Единството в многообразието”. Обаче ето този принцип или девиз на Европейския съюз, ако се осмисли, ще се разбере, че независимо от своеобразието между нациите на Европа все пак има и едно единство, което е ценностно единство, единство на основата на споделени ценности. Ценностно единство, което придава близостта ни; ние сме една общност, и културна, и човешка, нравствена, цялостна общност. Разбирате ли ме, ясен ли съм дотук?

И се оказа, ето вече крайния резултат от тия мои наблюдения – относно начина, по който от учениците ми се възприемат темите, поставяни от мен пред тия млади хора, във връзка с въпросите, с които ги измъчвам, на които на тях им се налага да се замислят – оказа се, че тия неща на тях им звучат съвсем чуждо! И знаете ли колко са банални техните отговори?

Ето, примерно, разговарях с младежите от един клас за националната идентичност, те бяха от 12-ти клас. Случи се, че им връщах писмени работи, и им казвам, че са писали ужасни баналности, изтъркани и нищо неозначаващи клишета. От рода на “Аз се гордея, че съм българин!”. Защо толкова се гордееш? Ами гордеел се, понеже, представете си, имали сме били велика история. Да, обаче аз за това не го питам, даже и да беше така, тук става дума за нещо съвсем друго. Аз съм му поставил един съвсем друг въпрос, а той даже не може да схване въпроса ми. Постоянно и поголовно подменят въпроса с някакъв друг. Не съм го запитал, да речем: какви са основанията ти за национална гордост? Той не е разбрал въпроса ми и си го е преформулирал по някакъв начин, заменил го е с нещо по-понятно.

И вместо това, за което го питам, ми изявява една куха гордост: имали сме били военни подвизи в миналото и т.н., това, което подхранвало гордостта му, била също великата култура на българите по времето на Симеон Велики, и пр., и пр. Всичко това го карало да се гордее. Виждате какъв жалък резултат е постигнало българското образование! Защото тия млади хора са учили години наред история, българска литература, ето, и философия са учили и т.н. И в крайна сметка се е стигнало до катастрофа: не могат да кажат или напишат нищичко смислено относно това, което ги прави българи! Не разбират българското, което не е друго, а съвкупност от ценности, трупани и предавани от поколение на поколение. Ние, оказва се, като нация, не можем да си открием своите ценности, представяте ли си за какво говори това?!

Ето, питал съм учениците си за “българската мечта”. Задавал съм им въпроса: а съществува ли такова нещо, което може да се нарече “българска мечта” – по подобие на американската? Този въпрос пак е свързан с темата за ценностите на националната ни идентичност, ценностите, които ни правят българи. Които ни правят една общност в ценностно отношение. А имаме ли ние изобщо такива ценности, такава мечта?

Май нямаме, уви! Точно така излиза. Или, ако не е така, ценностите ни са някакви такива тайнствени, езотерични, трансцендентни, скрити дълбоко някъде, до които нямаме никакъв достъп – как е възможно?! Нали това са наши ценности; те са живеца, които придава живост, живот на твоята, на моята душа, на твоето и моето съзнание, на твоята и моята човечност, на твоята и моята уникална все пак личност?! Те са общи ценности, правещи нашата национална идентичност, за които аз толкова време питах учениците си, мъчих ги да мислят, да разговаряме. И, уви, изобщо сякаш кажи-речи не напреднахме особено.

И също ги питам за индивидуалните, лични техни ценности: пак им е ужасно трудно! Това според мен е катастрофа, това е пълен ценностен провал на българското образование. Това е доказателство, че българското образование не постига най-съществените си цели, оправдаващи смисъла на съществуването му. Освен това то е катастрофа и за личностното изграждане в семейството, което най-вече е ценностно изграждане и израстване. В семейството е фатално подценен този аспект, в резултат на което се шири най-страшен ценностен нихилизъм, аморализъм и т.н.

Нашето общество е банкрутирало в ценностно отношение. Доживяхме време, в което берем грозните плодове на една най-ужасна ценностна катастрофа на нацията. Това вече е ужасно и страшно. Ако не се направи нещо, аз смятам, че то вещае най-страшна духовна и личностна катастрофа на цялата нация. А какви мерки трябва да се предприемат за преодоляването на катастрофата е отделна и огромна тема.

(Следва)