Подхвърлих по-горе, че наистина съм се захванал напоследък с голяма тема: да акцентирам, да обърна главното си внимание към към такива екзистенциално-психологически и личностни феномени и процеси, проявяващи се обаче не изобщо и по принцип, а тъкмо в индивидуалното съществуване, в индивидуалното развитие на човека. Години наред работих в психологията и във философията и съм постигнал някои водещи идеи, осъзнал съм главните ценности, надявам се, успял съм да ги изразя в книгите и в статиите си; но това е една една база, идейна база, която трябва след това вече да се прилага и практически.
И ето книгата, по която почвам сега да работя, от доста време съм я планирал; тя ме е овладяла и все повече ме овладява всеки ден. Ще се нарича Жизнени стратегии, с подзаглавие “Моят личен проект на бъдещето”: как да изработя един такъв свой личен проект за бъдещето. Тази книга, собствено, е израз на една такава преориентация на интереса, и то тъкмо към конкретното, към конкретната личност, индивидуалната личност, към нейните непосредствени екзистенциални и психологически проблеми, проблеми на личностното израстване и т.н.
Тази, всъщност, е и целта на моя Център за развитие на личността. В последните няколко години сякаш му бях обърнал гръб, работих и писах по съвсем други проблеми. Но сега трябва пак да се върна към него; осъзнавам, че всъщност тук е бил моят най-главен изследователски интерес. Тук е онова, което се опитвам най-вече да постигна в диренията си в полето на човека, човечността, живота и личността.
Та тази книга ме овладява наистина все по-силно. Тия дни разработих и един въпросник, защото често говоря на учениците си: ето, вие сте млади хора, въвеждам ви сега в някои по-важни проблеми; ето, намирате се в навечерието на самостоятелния, на свободния живот; нормално е човек да изпитва тревоги, безпокойства, да се страхува даже. Защото това, което ви предстои, е нещо ново, а новото плаши; много отговорни решения ще вземате тепърва. И точно сега идва този неизбежен момент: човек да се замисли повече за своята лична стратегия за живота. Питам ги най-вече: а какво означава, какво разбирате под “жизнена стратегия”, или “стратегия за живот”, какво е това, какво то означава това? Става дума за самото понятие за стратегия, приложено вече към самия живот.
Разбира се, в живота си всеки иска победа – както, впрочем, и военните, които за всяка война разработват стратегия, свеждаща се до това, че също искат победа; всяка война се води за победа, за надмощие, не за поражение, не за провал и т.н. По същия начин спрямо живота, стратегически погледнато, всеки се бори да докаже личността си, да преуспее, да победи, да докаже силата си. Този е смисъла, едва ли някой, статегически погледнато, ще си постави съзнателно целта “поражение” или “провал”.
Обаче вижте колко е коварно: когато не си мислил, не си направил нещо, за да се овладееш от тази идея, именно, че трябва, че си длъжен да победиш. Недей да се задоволяваш с някакви мизерни, половинчати цели, защото тогава има опасност животът ти наистина да стане мизерен. Според това каква най-висша цел си си поставил, и то осъзнато, на основата на някакви ценности, на тази основа, стъпил на твърда почва, ще тръгнеш към непосредственото правене на самия живот, към вземане на трудни, съдбовни решения. Оттук-нататък започва това, което може да се нарече “жизнена тактика”, именно: как, с какви средства, да постигна целта си? И, разбира се, човек се блъска цял живот над решаването на тази най-основна задача; колкото по-рано, толкова по-добре. Според мен времето за това е тъкмо когато човек има жизнените сили, овладян е от чувството за сила; младостта е велико нещо, а пък на младите обикновено е там проблема, че не са осъзнали какъв огромен ресурс е заложен във всеки един индивид, в неговата личност. Обаче всичко това трябва да се осъзнае, понеже съзнанието има огромна сила: да осъзнаеш, че си богат с преизобилие от някакви възможности, способности, че имаш огромни шансове, това съзнание тъкмо е най-важното; то може невероятно да стимулира личността.
Значи говорим си в началото и най-напред ето за тия неща с учениците, аз обикновено им казвам току-що изложените мисли, разпитвам ги за това-онова; знаете ли колко интересно става, в един момент почват да се вслушват най-внимателно. Обаче по-нататък стигаме до такъв момент, питам ги: би ли могъл някой да поразсъждава, и то все едно “на игра”, “несериозно”? Тоест не е длъжен да говори, примерно, самата истина, да разказва за някакви си там свои най-лични планове и пр., които може да му се сторят интимни, прекалено лични; не е нужно да издава свои намерения и цели, които не са за пред всички. Бихте могли, продължавам, дори да фантазирате, да мечтаете, да лъжете, да се преструвате, ей-така, съвсем свободно: мен ме интересува най-вече това как възприемате собственото си бъдеще, какво искате да ви се случи и как си мислите, че може да го постигнете.
Младите хора обикновено ме изслушват, обаче обикновено никой не намира решителност, смелост да каже: аз съм мислил за това и мога, искам да говоря! Явно тия неща за тях са нови, поради което те са съвсем неуверени и почти никой не се захваща да говори по собствено желание. Аз тогава, нямайки друг избор, захващам по друг начин: ставам нещо като “журналист”, почвам да разпитвам дадени хора, да вземам от тях “интервю”: добре, ти какво мислиш, искаш ли да разговаряме? Ами искам, казва, но не знам откъде и с какво да започна. Викам: добре, аз ще ти помогна, ще ти задавам въпроси. Почвам да му задавам, първи, втори, трети въпрос, цяла поредица.
Тогава, искам да кажа впечатлението си, най-интересното е, че доста хубави въпроси почват да се появяват в един такъв разговор; жалкото е, че не ги записах. Обаче след тия обсъждания седнах и направих един примерен въпросник, за момента 30 въпроса, и то най-главни, основни, водещи. А нататък въпросите в списъка може да се увеличат двойно, тройно, петорно. Обаче не е нужно прекомерно много да бъдат тия въпроси, тия питания, които могат да се отправят към отделния човек. И които и младите хора сами могат да отправят към себе си в един момент, което е и най-ценното, ако това се постигне, много сме постигнали.
И знаете ли колко интересно стана, макар че ми се наложи да стана нещо като журналист, вземащ от учениците интервю и разпитващ ги, а пък те в такъв момент почват да се чувстват поласкани от вниманието. Е, а на моменти може да звуча и като любопитна “клюкарка”, но не се отказах най-упорито да разговарям с тях.
Списъкът, въпросникът, касаещ личния проект за бъдещето, как да си изработя своя жизнена стратегия, ще го публикувам по-долу, в края на тази част. И учениците, и младите хора спокойно могат да ползват въпросника оттук, да го копират, да го обсъждат, пък и не само учениците, ами и всеки друг, на който му е интересно. И ще видите, че около тия въпроси, които са и твърде практични, ще мога да съставя и план на самата книга; и, живот и здраве, ще седна да я пиша, всъщност, вече съм седнал да я пиша, а това, което прочетохте дотук, е вече от нея.
И ето книгата, по която почвам сега да работя, от доста време съм я планирал; тя ме е овладяла и все повече ме овладява всеки ден. Ще се нарича Жизнени стратегии, с подзаглавие “Моят личен проект на бъдещето”: как да изработя един такъв свой личен проект за бъдещето. Тази книга, собствено, е израз на една такава преориентация на интереса, и то тъкмо към конкретното, към конкретната личност, индивидуалната личност, към нейните непосредствени екзистенциални и психологически проблеми, проблеми на личностното израстване и т.н.
Тази, всъщност, е и целта на моя Център за развитие на личността. В последните няколко години сякаш му бях обърнал гръб, работих и писах по съвсем други проблеми. Но сега трябва пак да се върна към него; осъзнавам, че всъщност тук е бил моят най-главен изследователски интерес. Тук е онова, което се опитвам най-вече да постигна в диренията си в полето на човека, човечността, живота и личността.
Та тази книга ме овладява наистина все по-силно. Тия дни разработих и един въпросник, защото често говоря на учениците си: ето, вие сте млади хора, въвеждам ви сега в някои по-важни проблеми; ето, намирате се в навечерието на самостоятелния, на свободния живот; нормално е човек да изпитва тревоги, безпокойства, да се страхува даже. Защото това, което ви предстои, е нещо ново, а новото плаши; много отговорни решения ще вземате тепърва. И точно сега идва този неизбежен момент: човек да се замисли повече за своята лична стратегия за живота. Питам ги най-вече: а какво означава, какво разбирате под “жизнена стратегия”, или “стратегия за живот”, какво е това, какво то означава това? Става дума за самото понятие за стратегия, приложено вече към самия живот.
Разбира се, в живота си всеки иска победа – както, впрочем, и военните, които за всяка война разработват стратегия, свеждаща се до това, че също искат победа; всяка война се води за победа, за надмощие, не за поражение, не за провал и т.н. По същия начин спрямо живота, стратегически погледнато, всеки се бори да докаже личността си, да преуспее, да победи, да докаже силата си. Този е смисъла, едва ли някой, статегически погледнато, ще си постави съзнателно целта “поражение” или “провал”.
Обаче вижте колко е коварно: когато не си мислил, не си направил нещо, за да се овладееш от тази идея, именно, че трябва, че си длъжен да победиш. Недей да се задоволяваш с някакви мизерни, половинчати цели, защото тогава има опасност животът ти наистина да стане мизерен. Според това каква най-висша цел си си поставил, и то осъзнато, на основата на някакви ценности, на тази основа, стъпил на твърда почва, ще тръгнеш към непосредственото правене на самия живот, към вземане на трудни, съдбовни решения. Оттук-нататък започва това, което може да се нарече “жизнена тактика”, именно: как, с какви средства, да постигна целта си? И, разбира се, човек се блъска цял живот над решаването на тази най-основна задача; колкото по-рано, толкова по-добре. Според мен времето за това е тъкмо когато човек има жизнените сили, овладян е от чувството за сила; младостта е велико нещо, а пък на младите обикновено е там проблема, че не са осъзнали какъв огромен ресурс е заложен във всеки един индивид, в неговата личност. Обаче всичко това трябва да се осъзнае, понеже съзнанието има огромна сила: да осъзнаеш, че си богат с преизобилие от някакви възможности, способности, че имаш огромни шансове, това съзнание тъкмо е най-важното; то може невероятно да стимулира личността.
Значи говорим си в началото и най-напред ето за тия неща с учениците, аз обикновено им казвам току-що изложените мисли, разпитвам ги за това-онова; знаете ли колко интересно става, в един момент почват да се вслушват най-внимателно. Обаче по-нататък стигаме до такъв момент, питам ги: би ли могъл някой да поразсъждава, и то все едно “на игра”, “несериозно”? Тоест не е длъжен да говори, примерно, самата истина, да разказва за някакви си там свои най-лични планове и пр., които може да му се сторят интимни, прекалено лични; не е нужно да издава свои намерения и цели, които не са за пред всички. Бихте могли, продължавам, дори да фантазирате, да мечтаете, да лъжете, да се преструвате, ей-така, съвсем свободно: мен ме интересува най-вече това как възприемате собственото си бъдеще, какво искате да ви се случи и как си мислите, че може да го постигнете.
Младите хора обикновено ме изслушват, обаче обикновено никой не намира решителност, смелост да каже: аз съм мислил за това и мога, искам да говоря! Явно тия неща за тях са нови, поради което те са съвсем неуверени и почти никой не се захваща да говори по собствено желание. Аз тогава, нямайки друг избор, захващам по друг начин: ставам нещо като “журналист”, почвам да разпитвам дадени хора, да вземам от тях “интервю”: добре, ти какво мислиш, искаш ли да разговаряме? Ами искам, казва, но не знам откъде и с какво да започна. Викам: добре, аз ще ти помогна, ще ти задавам въпроси. Почвам да му задавам, първи, втори, трети въпрос, цяла поредица.
Тогава, искам да кажа впечатлението си, най-интересното е, че доста хубави въпроси почват да се появяват в един такъв разговор; жалкото е, че не ги записах. Обаче след тия обсъждания седнах и направих един примерен въпросник, за момента 30 въпроса, и то най-главни, основни, водещи. А нататък въпросите в списъка може да се увеличат двойно, тройно, петорно. Обаче не е нужно прекомерно много да бъдат тия въпроси, тия питания, които могат да се отправят към отделния човек. И които и младите хора сами могат да отправят към себе си в един момент, което е и най-ценното, ако това се постигне, много сме постигнали.
И знаете ли колко интересно стана, макар че ми се наложи да стана нещо като журналист, вземащ от учениците интервю и разпитващ ги, а пък те в такъв момент почват да се чувстват поласкани от вниманието. Е, а на моменти може да звуча и като любопитна “клюкарка”, но не се отказах най-упорито да разговарям с тях.
Списъкът, въпросникът, касаещ личния проект за бъдещето, как да си изработя своя жизнена стратегия, ще го публикувам по-долу, в края на тази част. И учениците, и младите хора спокойно могат да ползват въпросника оттук, да го копират, да го обсъждат, пък и не само учениците, ами и всеки друг, на който му е интересно. И ще видите, че около тия въпроси, които са и твърде практични, ще мога да съставя и план на самата книга; и, живот и здраве, ще седна да я пиша, всъщност, вече съм седнал да я пиша, а това, което прочетохте дотук, е вече от нея.
2 коментара:
Г-н Христов,поздравявам Ви за работата,която вършите и нещата,които публикувате.Не съм чела всички публикации,но трябва да призная,че в някои трудни моменти,малкото,което съм прочела ми е помогнало по някакъв начин.
Благодаря за добрите думи, но се казвам Грънчаров, а не Христов :-) Няма значение де, важното е, че текстовете ми са ви помогнали в някакъв смисъл...
Публикуване на коментар