За тезата на Хераклит "Всичко тече, всичко се мени"

Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?

Димитър Михалчев

Παντα ρει και ουδεν μενει (Всичко тече, всичко се мени)

Един ревностен читател на „Философски преглед" бе отправил през 1941 г. едно питане до мене:

Хераклит, революционерът на гръцката древност, е поддържал, че всичко тече, всичко се мени. Чел съм някъде: той (или някой от неговата школа) е учел, че човек не може да се окъпе два пъти в една и съща река. Основната му теза донякъде разбирам, но тази последната — негова или на неговите ученици — не ми е ясна. Освен това, не мога да проумея, как е било възможно да се оформи в главата на Хераклит такава мисъл като „всичко тече", когато очевидно хиляди неща не са тъй преходни, както се подразбира от основния възглед на гръцкия мислител. Моля Ви, ако намирате, че е интересно за вашите читатели, разяснете на страниците на списанието смисъла на Хераклитовите твърдения и произхода на неговите смели тези.

На това питане аз отговорих по следния начин:

Хераклит е много странен мислител. Вие го наричате „революционерът на гръцката древност", а той е бил всъщност заклет реакционер, който е ненавиждал народа и народните маси с цялата си душа. Колкото се отнася до тезите „всичко тече" и „невъзможно е да се потопиш два пъти в една и съща река" — които обективно взети, действително крият в себе си една революционна мисъл — както тя, така и твърдението, е че и двете са формулирани от самия Хераклит. Никаква школа той не е създал. Неговото учение не е могло да бъде разбрано в древността и поради туй историята на тогавашното време не познава никакъв популяризатор и разпространител не неговото учение.

Един твърде интересен въпрос е: как е могъл Хераклит, опрян на знанията на своето време, да дойде до възгледа, според който всичко тече? Нима не е виждал той, че планината на югоизток от града Ефес, в който е живял, съвсем „не тече", че тя си е оставала през целия му живот все същата? Как е могъл той да поддържа, че всичко се смени, когато волът или козата умират, но поколението им и след стотици години е пак вол или пак коза! С други думи, не е материалният свят (растения, животни, минерали и пр.), който е могъл да породи у Хераклит възгледа, че всичко тече, всичко се мени, всичко става друго, особено при научните знания на хората от VI век до Христа.

Сигурно, променливостта, която образува основата на Хераклитовото учение, трябва да е била внушена на неговия ум главно от историческата действителност. Тъкмо тя е, която е могла дори столетия преди новата ера да докара един голям мислител като Хераклит до широкото убеждение, че няма нищо трайно и постоянно в тоя живот: всичко тече, всичко се мени. В рамки те на един единствен човешки живот могат държави, правителства и царе да паднат, режими да се изменят, хиляди човешки същества да обеднеят, други да забогатеят и т.н.

Това особно е личало в един голям търговски център, като гръцката малоазийска колония Ефес, където Хераклит е роден и живял. А още повече, като се знае, че Хераклит (535-475) е живял в една бурна епоха на гръцката история, пълна с постоянни преврати, правителствени промени и остри борби. Тръгвайки от тая, внушена по такъв път средищна мисъл, Хераклит е обобщил и е намерил съображения да дойде до своята основна теза: „всичко тече, всичко се мени". Вярно е, че планината не се мени така бързо, както цветето, което расте, но все пак, тя се мени, както външно, така и вътрешно, поради множеството атмосферни и геологически фактори, въздействието на които непрекъснато изпитва.

Това, което при планината или при мраморния паметник в градината в по-кратки интервали от времето — не личи така ясно, него ние го забелязваме с пълна очевидност при реката. Тя тече, всеки миг е друга. Е добре, казва Хераклит, ако вие сте се потопили веднъж в нея, втори път това вече е невъзможно. Защото, когато повторно влизате във водата, тя не е същата, тя е вече оттекла, тя е станала друга. А оттука Хераклит заключава: човек не може да се потопи два пъти в една и съща река.

Разбира се, че в един кратък отговор, като настоящия, ние нямаме възможност да обсъдим основно проблемата, която тезата на Хераклит повдига. Ще кажем само най-същественото.

С думите „всичко тече" Хераклит изказва едно съвсем вярно положение: няма в света неща (вещи, индивиди), които да не се менят, които да постоянствуват вечно, да остават винаги същите. Това е за нас ясно както бял ден. Предметът „А" беше бял, стана сив, беше малък, стана голям, беше ръбест, стана объл, беше тук, отиде там, с една дума: беше едно, стана друго.

Но, подчертавайки смяната, като съществена за индивида (вещ, тяло, предмет), Хераклит изпуска из предвид, че при всеки индивид, наред със смяната, има и нещо трайно: това е общото, което постоянствува. Моята шапка бе по-рано зелена, сега е вече сива, бе фабрично оформена, сега е измачкана, бе гладка, сега е грапава, бе някога във фабричния склад, сетне в шапкарницата, а сега виси на моята закачалка. Обаче и по-рано тя имаше форма изобщо, и сега има форма изобщо. С една дума, тя никога не е без цвят, без форма, големина, място и пр. Доколкото шапката ми се мени, тя сменя особеностите на общото, сиреч сменя своя особен цвят с друг особен цвят, своята особна форма с друга особна форма, своята големина с друга особна големина, своето особно място с друго особно място и т.н. Казаното за моята шапка важи за всеки друг материален предмет, за всеки веществен индивид.

Ако се върнем сега към Хераклит, ще видим, че той забелязва смяната (това що немците наричат Wechsel), но не долавя общото, което постоянствува. А всъщност няма смяна без постоянствуване, т.е. няма първото без наличността на второто. И когато човек говори за нещата (вещите, предметите или изобщо индивидите), че те се менят, той има всякога пред очи едно единство от смяна и постоянствуване. И ние никога не бихме могли да разберем индивида, ако не държим сметка за това единство от смяна и постоянствуване.

Тъкмо това единство е, което се отразява в нашата реч, когато казваме: „Наш Стоян порастна, измършавя, погрозня, значи, станал е друг, и все пак той е същият, Стоян, когото ти преди много години си държал на скута си". Прочее, станал е друг, и все пак той, същият. Какъв е истинският смисъл на това привидно противоречиво твърдение — туй е една проблема, с която ние се занимаваме на друго място. Като се връщаме отново към индивида като единство от смяна и постоянствуване, ние ще заключим сега: Хераклит е прав, когато изтъква първото, но той греши, когато пренебрегва второто.

Сега сме вече подготвени да разберем смисъла на оная софистична теза, която краси заглавието на тая статия: човек не могъл да се потопи два пъти в една и съща река! Защо? Защото всеки миг реката „тече", следователно всеки миг тя не е прежната, тя е друга. И това, в което предстои да се потопиш следния миг, не е вече същото.

Нека подхвърлим туй твърдение на критически разбор. Че реката тече, това ще каже: тя се мени. Ала както наш Стоян от туй, че се мени, не следва, че е престанал да бъде същият човек, сиреч Стоян Петров, така и тука, от това, че реката се мени, не следва, че тя не е престанала да бъде същата река. Последното би могъл да отрече само тоя, който неправилно отъждествява вещите или индивида с едно моментно състояние на индивида. Гледам напр., в тоя миг окачената на двора риза, изложена на слънцето да съхне. Шибана от вятъра, тя е всеки момент друга. И все пак тя е същата риза. Това което виждам от нея тоя миг, то е само едно моментно единство или едно моментно състояние на въпросната риза, но то не е самата риза. Самата риза е едно единство от безброй много такива моментни състояния, дадени в последовност. Да смяташ, че въпросната риза — това е съхнещата на въжето риза, взета в един миг, значи да отъждествяваш цялото с една логическа част от цялото.

Ето тук е грешката на Хераклит в неговия софизъм с реката. Самата река — това е подвижната вода в някакво определено и относително устойчиво корито. Това е индивидуалния предмет, който непрекъснато се мени. В това цяло човек може да влезе не два пъти, но хиляди пъти. Той винаги влиза в същия индивид, макар че всеки миг индивидът ни е даден в друго свое моментно състояние.

Ако това не беше така, тогава аз не бих имал право да кажа, че мога да спя два пъти в едно и също легло, че мога два пъти да целуна същото дете, че мога два пъти да се измия със същия сапун, да говоря два пъти със същото лице и т.н. Очевидно е, че леглото ми, взето в онова моментно състояние, когато лягам върху него, е всякога друго. Същото важи за късчето сапун, с което мия ежедневно ръцете или лицето си, за детето, което милвам, за лицето, с което беседвам и пр. Свеждайки реката до едно моментно състояние от нея, Хераклит всъщност отрича реката като индивид. Той вижда частите, но е сляп към цялото, той подчертава смяната, но не дотолкова сменящото се.

След всичко това, никак не е чудно, че още Кратил (първият учител на Платон), който е минавал за „ученик" на Хераклит, отива една стъпка по-нататък и заявява, че човек не само не може два пъти да се потопи в същата река, но не може и един единствен път да извърши това. Защото след като е стъпил във водата, докато потопи бедрата или горната част на тялото си, съответната вода е вече изтекла и следователно: човек и един път не би могъл да се окъпе в същата река!

Явно е сега, че Кратил е теглил досущ правилно една консеквенция от неправилното учение на Хераклит. Обаче грешката на Кратил е принципно същата, като тая на неговия „учител". И той смесва цялото с частта, или по-точно: отъждествява едното с другото. Който не държи сметка за това невярно отъждествяване, той не би могъл смислено да каже, че може да изсърба същата супа, че може да изпие една и съща чаша пиво и т.н. Всички тия забавни безмислици произтичат от логическите грешки, които очертахме по-горе.

Накрая ние трябва да отбележим пътьом още една страна на учението на Хераклит, която го засяга като баща на т.нар. диалектика. Именно Хераклит, тръгвайки от смяната, която най-добре е изразена в огъня, като същина на света, той вижда скрито във всяко нещо същественото и несъщественото, битието и небитието. Ние самите съществуваме и едновременно не съществуваме, доколкото всичко у нас се мени. Световният ред, учи по-нататък Хераклит, не е от боговете, но не е и от човека. Той иде от само себе си, от взаимното стълкновение на противоположните течения. Всяка действителност е една война. „Войната е всеобща, всичко възниква чрез борба и войната е „цар на всичко". Борбата на противоположностите е основа на всяка реалност и мисъл. Във време на борбата действителността се раздвоява на две враждуващи половини: съществуване и несъществуване, от което се ражда животът и мисълта. В борбата на противоположностите всяко нещо, което според Хераклит остава, то е само закономерност.

В тия тъмни, но крайно интересни думи се крие началото на диалектическата философия. Какво значат те, какво е вярното и невярното в метафорите на Хераклит, това ще разглеждаме друг път, по друг повод. За всеки случай, те не са без връзка с разгледаното по-горе.

Самото обстоятелство, че реката не може да бъде два мига същата, показва, че всеки момент тя е на границата между битие и небитие, между съществуващото и несъществуващото. Тука всеки от нас чувствува връзката между разгледаните тези на Хераклит и неговата диалектика.