Смири се, о, горди човече! Смири се, о, суетни човече! Смири се, о празни човече!

В един блог открих текст със заглавие Стъпките от вярата към атеизма. Така и не можах да разбера кой е авторът на тази иначе претенциозна статия, понеже в края й домакинът на блога пише загадъчните думи: "По разбираеми причини няма да оставя линк към оригинала." За мен тия причини се останаха съвсем неясни, но както и да е. Може би пък самият Сатана е написъл текста, знае ли се? Автор: Сатана - как ви звучи това?! :-) Както и да е, реших да отговоря със свое възражение на твърденията в него; тази сутрин намерих време да сторя това; ето какво написах там:

Статията ме провокира да опонирам на написаното в нея, воден от принципни - философски, бих казал даже гносеологически, епистемологически и аксеологически - подбуди, а не защото съм вярващ. Прочее, текстът бляскаво свидетелства най-вече за това доколко авторът му сам не е способен да се освободи от собствените си предразсъдъци и заблуди спрямо вярата и вярващите, тъй че да пише за освобождаването на човека от вярата е, меко казано, странно. Тоест, оня, който е обременен от едни такива елементаризиращи и скучни предразсъдъци, който робува и е така варварски окован от тях, не може, няма как да пише или да каже нещо съществено за каквото и да било освобождение.

Онова, което придава вкус на някаква блудкава и принудителна, тоест изкуствена абсурдност на анализирания текст, е безспорното положение, че преходът от вяра към неверие винаги е декаданс, упадък, пропадане в нищото, регрес. Докато обратното, именно побеждаването на собственото неверие, винаги е духовен прогрес, е възход, укрепване на духа на човека. Всъщност да се пише за въздигането на духа на човека, за избавянето му от мрачното неверие и приобщаването му към светлата вяра в Бога, е съвсем естествено, защото тогава човекът се е отървал от собствената си слабост, но да се пише за обратния процес, и при това да се опитват да ни убедят, че това е едва ли не "освобождение", е парадоксално хрумване, родствено на безумието и също е обречена кауза. Тъй че от тази гледна точка твърденията, които човек може да срещне в текста, звучат съвсем фриволно и принудително, също така неоснователно, те няма как да се отърват от несъмнения си абсурдизъм, т.е. от несмислеността си.

То е същото някой да вземе да се хвали, пишейки за това как бил успял да победи здравия разсъдък и как бил възвисил духа си до невероятно високото ниво на... безумието. До нивото на лудостта. С такива неща едва ли някой ще тръгне да се хвали, ала ето, се е намерил някой, който е дръзнал да ни убеждава колко било хубаво да се хвърлим в бездната на агностицизма, неверието и атеизма (безбожничеството). Тоест, такъв всъщност се хвали, че бил, видите ли, надмогнал законите на логическото мислене и по тази причина вече не можел да различава истина и неистина, т.е. бил стигнал до пълна деградация на ума си. Но, както се убеждаваме, се е намерил някакъв парадоксалист, който до такава степен се е вманиачил, че даже не може да почувства какви, простете ме, глупости е дръзнал да пише.

Или пък някой странник да вземе да парадира с това колко бил напреднал, че успял бил да се отърве от своя естетически вкус, формиран в едно продължително общуване с изкуството и със света на красивото и бил постигнал прелестите на пълната безвкусица, т.е. духът му бил се "възвисил" дотам, че деградирал до пълната загуба на всякакъв критерий за разграничаване на красиво и безобразно. Или пък някой друг нещастник да почне да ни убеждава в предимствата на бедността, на това да нямаш нищо, особено пък душевни способности и таланти, т.е. да напише възхвална ода за нищетата.

Естественото състояние на човека е да вярва. Авторът на анализирания текст даже не е намерил за нужно да уточни за вярващ в какво има предвид, той пише просто за това как вярващият ставал атеист. Предполага се, че човек може да вярва в каквито си иска неща, нали? Но ето че нашият анализатор безсъзнателно признава, че всъщност истинската вяра е вярата в Бога. Ако се беше постарал да осмисли поне малко какво наистина е Бог, тогава би могъл да схване какви глупости се е одързостил да пише. А това, че страда от очевидно крайно опростена и абсолютно неадекватна представа за Бога, се набива на очи от първото изречение, което е написал. Правете си сметка какво пък става нататък, когато все повече се заплита в абсурдността на твърденията си. Което пък ме освобождава от нуждата едно по едно да ги опровергавам; те сами по себе си на себе си са пълно и най-убедително опровержение. Затуй аз ще се задоволя да напиша нещо принципно.

Бог има много атрибути ("качества", "свойства") - ако изхождаме от една осмислена и развита идея за Бога. Бог е разум в абсолютна потенция, Бог е съвършен и всемогъщ разум, многократно превъзхождащ бледия, бедния и слаб човешки разум. Божият разум е нещо като светлината на Слънцето, а нашият разум свети с отразена светлина, каквато е лунната. Вярата в Бога дава на човека една несравнима с нищо причастност към истината на разума, като, следователно, от тук произлиза нещо, което нито един атеист не може да схване, а именно, че разум и вяра се намират в прекрасна хармония и единение.

Да, Бог е Разум, Бог също така е и Дух, Бог е субстанция, образ на духовното по принцип. Нашата душа, не дори и нашият дух, е бледа отсянка на Божията душа, на Божия Разум и Дух. Но да не задълбаваме прекалено. Бог е Дух, единствена вярата в Бога те приобщава към духовното по принцип, а към какво те приобщава неверието в Бога? Приобщава те към бездуховността. Към аморализма те приобщава. Към човешкия и личностния упадък те приобщава. Приобщава те към Нищото, да, именно към нищото с голяма буква. Към Абсолютното Нищо те приобщава неверието ти в Бога. Радвай се тогава на падението си, о, суетни човече! Прославяй собствената си личностна деградация, о, горди, о, празни човече! Една такава празна, куха горделивост обаче не е нещо, с което може да парадира що-годе смисления и разумен човек.

Бог по идея е Абсолютното Добро. Оня, който се бил отказал от вярата в Бога - прочее, който е постигнал умиротвореността и хармонията, силата на духа, която дава на човека прекрасната, урепващата духа на човека вяра в Бога никога няма да се откаже от нея! - от какво всъщност се е отказал от тази гледна точка? Отказал се е от Доброто и се е отдал на силите на Злото. Тук среден път няма, тук действа безжалостния принцип ИЛИ-ИЛИ! Отдал бил душата си на Сатана, на несмислената бесовщина, а се радва и тържествува. О, абсурдни, о, празни човече, поради що се радуеш?! Падението си такива наричат "възход". И "прогрес". (Само)унизеността им се вижда нещо, с което да можеш да се похвалиш. Нека. Тяхна си работа. Всеки може да се погуби. Да погуби духа у себе си. Ако обаче към истината на живота са го привързали здравите нишки на вярата в Бога, тогава нищо не може да скъса тия нишки.

Бог е любов. Към какво, ерго, те подтиква неверието в Бога? Какво то ти дава? Озлобеност, битийна непълнота ти дава, щото Божието битие е Битието, което придърпва към себе си всяко друго битие и го подхранва с жизненост, със субстанциална сила, с битийна пълнота. Другото на Битието е Нищото. Значи откъсвайки се от вярата в Бога и устремявайки се към атеизма, към какво всъщност се устремяваш? Нищото ще стане твой дом и последна спирка на обезсиления ти, на деградиралия ти немощен дух. Ликувай тогава! Погубил си, погасил си Божията искра, що Бог ти е дал, и която може да озарява съществуването ти - радвай се тогава на тъмнината, в която тепърва ще вегетираш! Устрой си, като нямаш друга работа, вечен празник. О, суетни, о, празни човече, можеш ли поне малко да предусетиш непроницаемата тъга, която тепърва ще обвие живота ти?!

"Поздравления, ти вече си невярващ!" - пише авторът на анализирания абсурден, сиреч, извратен текст. Аз не мога да го поздравя за падението му. Ние, вярващите хора, обичаме човека и не можем да си позволим чак такива гаври с него.

Любопитно е обаче да видим как този автор сам си представя крайния резултат, когато "бившият" вярващ, сиреч, бившият човек, вече се е отдал на неверието. Ето как си го представя, той дори го описва с особена любов и старание. Абсурдът явно магнетично го привлича. Отдал се е на безсмислието, как да не ликува такъв?! Ето, порадвайте се на идилията, що струи от следующите думи:

Крайната трагедия на това да се превърнеш в невярващ от вярващ е че дори и да спреш да вярваш, ти все пак не се отказваш напълно от вярата. Ако си представиш вярата като остарял автомобил, ти можеш да мислиш по следния начин за него – обичал си го, карал си го, но един ден се е повредил. Опитваш се да го поправиш, но не можеш. Ти викаш майстор, той иска 10% от доходите ти и ти казва да се оправиш сам. Ти се консултираш с ръководството, но то все едно е писано за коне и е бъгаво. В отчаянието си ти удряш колата, псуваш я цял ден.

Понякога този гняв е терапевтичен, помага ти да се справиш със загубата на важен аспект от живота. Сега обаче твоят живот е обсебен още от тази кола както когато ти е вършила работа, но вече дори не можеш да я караш. Но за да я оставиш в миналото, ти трябва да я оставиш на боклука.

Тъй, тъй, боклука значи. Да оставиш вярата си на боклука. Да се "очистиш" от нея, санким. И от какво си се очистил? Може би от човечността си? Нея си хвърлил на боклука - нима и тя не ти е била по силите?! Цялото си имане, цялото си богатство да хвърлиш на боклука! Браво!

Вярата, прочее, не е автомобил. Цялото, при това истинското имане на човека не може да се оприличи на стар автомобил, драги! Нещо се опитваш да ни подвеждаш, но можеш да подведеш само немислещите, неразбиращите. Вярата, автентичната вяра е много повече от това. И ако някой я е придобил, затова ще я пази като най-драгоценно съкровище. За да поясня какво имам предвид ще използвам една по-разбираема, посилна за интелектуалното ниво на атеисто-материалистите метафора.

Ако някой, прочее, има цяло гърне с жълтици, дали един ден ще обезумее дотам, че да ги изхвърли на боклука? Да ги фърли в контейнера за боклуци? Понеже, видите ли, му били тежали. Пречели му тия жълтици на човека, затуй ги бил изхвърлил на боклука! Освободил се от цялото си богатство. Освободил се от истинското си богатство, неизмеримо по-ценно от гърне с жълтици. Съзнал бил, че да си беден, да си духовно нищ било... истинско богатство! Такъв вече ще си бъде изцяло нищ.

Нищ с истинска нищета - тая, дето иде от самото Нищо. Истинското богатство обаче е в сърцето ни, обител на нашия дух. В сърцето ни са изворите на самия живот. Най-много да пазим сърцето си - ни съветва Светото Писание. Може ли атеистът да проумее поне малко от тая велика мъдрост? Да се доближи поне на сантим до нея?!

Невярващият в Бога е нищ духом, нищожен е с най-коварната нищета - защото сам е погубил духа у себе си. Най-ценното у себе си е погубил. Пропадането в неверието е равностойно на духовно самоубийство. Бедните духом може би се стремят тъкмо към това?!

Какъв кошмар! Колко тъжно! И печално...

(ЗАБЕЛЕЖКА: В заглавието неслучайно използвах думи от една велика реч на Достоевски. Казвам това, за да не бъда обвинен в плагиат.)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?