"Стари кучета" и "кирливци"

Имам работа, както се казва, и на ушите, обаче ето че пак сядам да продължа разказа си за казармата. Не знам защо го правя, може би се дължи на мъжката мания да се разказват преживелици и случки от т.н. "казармен живот"; най-вероятно е така. А на какво се дължи тая мания, какво тя изразява, е отделна работа, е отделна тема. Трябва ли обаче мъжете да идат на казарма, лошо ли е, че днешните младежи нямат туй "неописуемо щастие", или е добро, и в какъв смисъл, е въпрос, по който искам да кажа нещичко още в началото.

Твърди се, че в казармата момчетата ставали мъже; колкото и да е изтъркано туй твърдение, в него изглежда има частичка истина. Могат ли момчетата да станат мъже без да идат в казарма - сигурно могат, но не съм много сигурен в това. Защото казармата, особено пък войната, първо, са мъжко занимание; и като мъже обучават момчета на "военно изкуство", нищо чудно този да е начинът младежите да придобият подобаващата мъжественост. Т.е. онова, което прави мъжа мъж. Как ще се зароди по друг начин мъжествеността у момчетата е труден за отговаряне въпрос, но ще кажа поне това: най-вероятно изпитания от друг род, с които изобилства животът, могат да калят тяхната душа и да я направят каквато следва да е, т.е. да я направят мъжка душа, душа на мъж. Животът ще се погрижи за всичко. А пък тялото могат да го калят всякакви други изпитания или занимания, примерно, усърдните тренировки, заниманията с някой спорт.

Друг е въпросът откъде у младите момчета ще се вземе такава една сила на волята, та сами да се калят физически и душевно. Аз тук не смея да твърдя, че у всяко момче непременно ще се намери потребната за това воля; по тази причина, най-вероятно, някои момчета няма да станат достатъчно мъжествени. Прочее, и в казармата някои момчета не ставаха достатъчно мъжествени, въпреки изпитанията, на които биваха подлагани насила; щото тук, явно, играе решаваща роля генетичният фактор. Както и да е, зачекнах сложни въпроси и, ако трябва да им отговарям по-подробно, ще ми отиде цялото място и време. Който иска повечко да напредне в тяхното изясняване, нека да погледне моята книга ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), където най-подробно са осветени тия въпроси. А аз да се върна до задачата си.

Та има нещо вярно, че в казармата, първо, бива пречупен веднъж-завинаги момчешко-детинския характер на младежите, т.е. душата им бива безжалостно очистена от тия детско-момчешки наклонности. Което и е предпоставка да станат мъже. Някои, или повечето, ще станат, други - едва ли; но пък къде е доказано, че детското в душите ни трябва да бъде така безжалостно изтръгнато или ампутирано? Детското, прочее, не бива и, слава Богу, не може да бъде изтръгнато от душите ни, то си остава; просто бива изтласкано, а на преден план почва да излиза грубото, силното, прагматичното, онова, което обикновено определяме с думата "мъжественост" или "мъжко". Смесицата пък на детско-момчешко и на мъжко и мъжествено - а между тези две начала в казармата се води същинска война! - е онова, което придава известно очарование на тоя период от живота на младежа. И затуй по-зрелите мъже толкова обичаме да разказваме истории от тоя значим и паметен период от живота си, знам ли?

Стига с тия разсъждения щото ще опротивея на всички. Да продължа с разказа за преживелиците си в оня въпреки всичко романтичен период на живота ми, защото, както вече казах, аз бях достатъчно "смахнат", та, примерно, да намирам време да чета и книги в казармата, поради което минавах, кажи-речи, за "бяла врана". И тук искам да кажа нещо важно. Поне според мен.

Старите войници, казах вече, ни тормозеха по всички линии, издевателстваха се над нас, което, както се смята, си е в реда на нещата, що се касае за т.н. "казармен фолклор" или обичай. И мен са ме тормозели, и то не по-малко от останалите, щото, като капак на всичко, бях и устат, в смисъл, че си позволявах да умувам и да не крия тая своя склонност да разсъждавам. Даже и да съм мълчал, по лицето ми "старите кучета" са четяли моя вътрешен бунт към всичко, в което бях принуден да участвам, поради което на моменти сякаш ги вбесявах. Чат-пат пък си позволявах да мърморя, което е достатъчно, за да прелее чашата.

В казармата, повтарям, е норма да не се мисли, да не се разсъждава, да не се умува и да не се говори; тия признаци на свободата бяха недопустими там, в мястото, където трябваше да бъдем отучени от свободата. Доколкото изобщо сме я познавали, след като бяхме възпитавани и в социалистически училища, също устроени по тертипа на казармата. Държа да уточня, че цялото онова общество тогава, преди 1989 г., си беше общество-казарма, тъй че не беше кой знае колко мъчителен прехода от "цивилизация" към "същинска казарма". Но пък мърморковци като мен, изглежда, бяха твърде набиващи се на очи и дразнещи, щото бяхме привързани към ония трохички свобода, които комунизмът все пак не можеше да отнеме на хората в т.н. "цивилен живот". Пак взех да разсъждавам, което е много вредно когато човек иска да напише разказ.

Та исках да кажа следното, а после ще продължа с описанието на разни преживелици. Тъй като, изглежда, излъчвах някаква интелигентност, и тъй като, все пак, се знаеше от всички, че вече съм студент, и то не по какво да е, а по философия, старите кучета възприеха това двояко: от една страна се чувстваше все пак известен респект от тяхна страна към мен, от друга страна пък, най-вероятно защото самите те се чувстваха уязвени, на моменти злобата им към мен избликваше в неудължима степен, застрашаваща да се излее дори в ексцесии. Няма да казвам за това, че думата "философстване" (и "философ") спрямо моя милост бяха дежурните "обиди"; както и да е, това наистина не е толкова важно.

Значи цял един месец сме в т.н. "новобранска рота". "Гонене" по всички линии - "гонка" на казармен жаргон е именно постоянния тормоз на старите войници над младите, на старшините спрямо всички войници, на офицерите спрямо всичко живо и пр. - гонене, примесено с малки моменти на човещина, щото иначе в тая античовешка атмосфера е напълно възможно човек напълно да подивее, каквато, явно, е била и целта. Целта на социалистическата казарма е всичко човешко и личностно да бъде посечено без жалост - та да изпъкне казарменото, т.е. античовешкото, "социалното".

По цял ден в новобранската рота най-вече се марширува, редуват се занимания по каква ли не подготовка, физическа, бойна, или боравене с оръжия, политическа, а всякакви други простотии са нещо като гарнитура към отвратително тежкото всекидневие; защото да го нарека "живот" ще бъде алогично. Помня, че аз специално в онова време имах проблеми с краката, освен че съм "дюзтабанлия" ("плоско стъпало"), а това много вреди при маршируването, имах, както и останалите, постоянно някакви ранички по краката - понеже още не умеехме да се слагаме правилно партенките. Що е партенка ли? Младите не знаят, явно трябва да им обясня.

Това е велико руско изобретение, щото в страни като Русия, изглежда, постоянно се марширува, а ако не се марширува, се правят безкрайни походи в нескончаемите войни. Без изобретението, наречено "партенка", руският империализъм нямаше да има тая мощ и живителна сила и нищо чудно и съдбата на България, пък и на много други страни, да беше съвсем друга. На "ароматната" руска партенка, изглежда, се дължи руската непобедимост, руската сила и руската воля. Нищо чудно вражеските войски да са измирали само от полъха на руски партенки, знае ли се?

Та партенката е парче басма (може да се нареже и чаршаф на правоъгълни парчета от около метър дължина и половин метър ширина), това парче плат се навива по определена схема върху стъпалото. Ако умееш да го навиеш правилно, то ще те предпази от рани и мехури по стъпалата по време на дългото ходене и маршируване, но ако не умееш, партенката още при първите крачки ще се намотае на кълбо под стъпалото ти и тогава раните ти ще бъдат още по-страшни - понеже ще ходиш върху това кълбо докато имаш сили.

Разбира се, новобранецът не умее да си навива партенки, не умеех и аз, нищо че моят баща, Бог да го прости, в къщи много преди да вляза в казарма, ме беше учил как да си навивам партенки; но и това не помогна. Изглежда партенката е измислена и за да тормозят допълнително младите войници с оглед да бъдат пречупени дотам, че всяко усещане за самоличност и достойнство да бъде безвъзвратно убито или поне стъпкано в калта. В казармени страни като Русия партенката е неотменен атрибут на народната робска душа. У нас, кажи-речи, винаги е било все същото. Нали сме "братушки"?

Както и да е. Майната й на партенката. Като се сетя за нея, се сещам и за отвратителната смръдня, що издава войнишката партенка. Всеки ден я переш и тя сякаш по-смръдлива става. Обущата са смръдливи, всичко е смръдливо в казармата. Затуй смръдливата войнишка партенка се е превърнала в нещо като символ на казармата, тя е нейно знаме. На социалистическата казарма особено, щото там всичко останало вони още по-гнусно от непрана партенка. Имам предвид отношенията в нея; забелязвате, че не смея да ги нарека "междучовешки" или, опазил ме Бог, "междуличностни" тия отношения, щото все пак съм философ и не мога да допускам чак такива понятийни абсурди и недомислици.

В новобранската рота на всяка социалистическа казарма към младия войник всички се обръщат най-любезно с думата "кир". С думата "кирливец", за да не си помисли някой, че думата "кир" има нещо общо с гръцкото "кир", което, доколкото знам, означава "господин"; мале мила, с "господине" в социалистическа казарма да се обърнат е пълна невъзможност; там всички са "другари", но някои "другари", по-специално, са кирливци. Са, един вид, кирливи другари. Са смръдльовци, другояче казано. Не че и другите не смърдят де. Имам предвид най-вече нравствената смърдел или смръдня. Всички вариации на думата "кир" се употребяват в социалистическата казарма, примерно "кирчо", "кирливец", "кириакодромион" (кой знае кой ли е измислил тая дума, но и нея съм започнил чак досега?!), "кириле", но най-често всички ти крещят в ушите думата "мръсна кир"! Обидно е да те наричат така, но към обидите младият войник привиква. В един момент те вече не му правят впечатление. Което е страшно за обидчиците. Те трябва да измислят нови и нови обиди. И унижения. Всякакви унижения. От гнусно по-гнусно и от идиотско по-идиотско. Едиотско даже.

Примерно, ако не можеш да се набираш не знам колко си пъти на лоста, младши сержантът ще те остави там да си висиш безкрайно. Да, просто да висиш. Не можеш ли да се набираш, ще си висиш на лоста. Докато капнеш и премалееш. Моя милост не можеше да се набира хептен. И си висях. Прочее, в първия месец на казармата отслабнах страшно много, не по-малко от 20 кг. Заради утринното бягане трябва да е било. Прочее, цял ден си зает и все нещо правиш. Яде се три пъти. Войникът затова е постоянно гладен. Войникът е гладен като вълк. Вълците не са така гладни като младия войник.

Веднъж седмично се ходеше на баня. В поделението имаше "душевая", както му казват руснаците, т.е. стая с няколко душа. Там се къпехме повече от 20 войника наведнъж. По отделения се къпехме, щото водата не стигаше. Вода от някакъв голям бойлер. Чудат беше тоя бойлер. Таман се насапунисаш и водата стане ледена. Изглежда понеже нямаше налягане, когато съседът пусне малко по-силно топлата вода, душът на оня до него става с ледена вода. Ти подскачаш от шока и пускаш повече топлата вода. Някой друг нещастник в това време изпищява. И така. Понякога пък водата става гореща до нетърпимост. За кратко. Изобщо голямо развлечение беше да се къпят много хора под тия душове. Емоции.

Но хубавото беше, че поне там, под душа, нямаше старшини и "стари кучета" да те командват. Малко островче на свободата беше смръдливата на пот баня с мозаечен под и изпочупени бели плочки по стената. Явно затуй младите войници бяхме привързани толкова силно към банята. Там измивахме мръсотията от себе си, не толкова тая на кожата, а най-вече тая в душата. Зевзеци като Гъдуларя (нали го помните, оня със "златния" зъб) пък си стояха в банята съвсем възбудени и си се облекчаваха без притеснение пред очите на всички. Простотии колкото искаш има в казармата, не се шегувам. Ама да спра дотук. Засега.

Прочее, момчето с гъдулката не беше циганин, а просто беше свободолюбив като циганин; дали пък, сега се сещам да запитам, ние, българите, не мразим циганите толкова тъкмо защото повече от нас обичат свободата? Ний, българите, прочее, обичаме ли изобщо свободата? Ако я обичаме, защо не ни личи поне малко? Щото я "имаме" не я обичаме сега, тъй ли? Тя, свободата, обаче, не се "има", ти самият си свободата - това поне разбирате ли го?! Който каже "имам" свобода с това само показва, че не знае що е свобода. Но да спра дотук това излишно отклонение. Трябва обаче скоро да напиша нещичко по тоя немаловажен въпрос - за изворите на нашата неприязън към циганите. И такава статия съм обещал, а я бях забравил; добре че се сетих ето сега.

"Старите кучета" се къпеха пак под същите душове, ала на малки групи и много по-комфортно. Те бяха заслужили и затуй - по-специални. Нещо като войнишки аристократи бяха "старите кучета". Вече съм забравил как хубаво се гавреха "старите кучета" с младите войници по повод на това, че те са "стари кучета", а ние имаме още цяла година мъки, докато се "състарим". Глупости колкото щеш.

От скука войниците се изпоизяждат, бидейки разделени на два лагера: стари и млади. Две партии: управляващи и управлявани. Властелини и мачкани. Комунисти и безпартийни. Младите войници, новобранците, разбира се, бяха безпартийни. И мачкани. "Старите кучета" бяха нещо като комунисти. Старшините пък бяха комунисти на втора степен. Офицерите пък бяха нещо като трансцендентни комунисти, т.е. бяха нещо като "богове"; тая паплач у нас тогава биваше наричана "активни борци". Тия последните, за ваше сведение, съставляваха комунистическата аристокрация от каскетлии, които са заграбили властта някога, на 9-и септември 1944 г. и не я пускаха - както кучето не пуска кокала. Малката казарма - същинската - копираше всички недъзи на голямата казарма - социалистическото общество - и подсилваше до тотален абсурд гадостите й.

Май нещо не върви днешния ми разказ. Дали да не спра дотук? Само още нещичко да кажа та да завърша по-плавно.

И тъй, цял месец ни подготвяха за едно "велико събитие" - клетвата. Марширувахме все по-често и все по по-много, та да не се изложим за "парада". Войнишките клетви ги правеха там някъде, от 1 до 7 ноември, най-често, струва ми се, на 7 ноември. Няма да забравя никога тая дата. Щото съвпадаше с т.н. ВОСР ("Велика" октомврийска социалистическа "революция"). Защо българската войска се кълнеше на националния празник на върховно-главнокомандващата Империя е загадка, която всеки може да разгадае сам.

Няколко дни преди клетвата ни караха нощем в Самоков, дето тренирахме на самия площад, там, където щяхме да се кълнем истински след някой ден. Караха ни с "Кразове", огромни камиони. Без амортисьори. Към среднощ, когато всичко спи, на площада се прави тренировка за клетвата. Помня обаче, че веднъж, като пристигнахме на площада, за наша радост и учудване, установихме, че целият площад беше пълен с народ, с цивилни хора с угрижени и изплашени физиономии. Оказа се, че докато сме пътували до града, е станало земетресение, което е подплашило хората. И те излезли на площада. Ний в камионите, разбира се, не сме усетили земетресението. Достатъчно си ни тресеше самия "Краз". Радостна беше тая нощ, щото тренировката се провали. На другата нощ обаче си наваксахме пропуснатото.

Дойде и самата клетва. Заклехме се да служим вярно на "Партия и народ", а след това се срещнахме с близките си, дошли на туй замечателно мероприятие. Клетвата беше момент, в който за последен път се срещахме с близките си. След това ни чакаха дълги месеци безпросветна военна служба. Новобранците с надежда чакат клетвата. След нея вече не чакат нищо. Краят на военната служба е в края на тунел, приличащ на дълъг крив макарон - и изобщо тоя край не се види. Никаква светлинка. Имаш чувството, че са те изтръгнали от света. Имаш чувството, че си едва ли не в гроб...

Затуй срещата с близките на клетва е много трагично, бих казал едва ли не траурно събитие. Сякаш изпращат сина на заколение. Едва сдържат сълзите си майките. За бащите да не говорим. Дошли са всички най-близки роднини; моите например са наели цял автобус. Яде се печено агне, ала залъците засядат в гърлото на войника. Помня от клетвата само това: моята майка и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости, на клетвата пеят песен след песен. Те бяха големи певици. За да запомня клетвата с нещо хубаво ми пеят своите тъжни песни - та да ме сгрява спомена за нея в дългите студени зимни нощи на поста.

Не пеят двете велики сестри тия песни защото им е весело, а за да сдържат с тях плача. Сълзите, напиращи отвътре. Ако спрат да пеят, ще зареват. Познавам си ги аз. А на мен, нищо че пеят, ми е още по-тъжно на сърцето. Ала се преструвам на спокоен. Зер, мъж съм станал вече. Няма по-голям резил току-що заклел се войник да се разреве като дете. Затуй, преглъщайки сълзите на клетвата, ставаш все повече и повече мъж. Мъжът, прочее, е дете, което не умее да реве. Толкоз. Пак се олях...

Един-два, а може би и три часа трае тая среща с близките след клетвата. Времето хвърчи неусетно. Пак се покатерихме на своите "Краз"-ове, а посърналите ни майки ни махат в далечината с ръка. Ние, новозаклетите новобранци, вече "пълноправни войници", се потапяме в пълната безнадеждност на казармения живот.

Две години в ушите ми кънтя една песен, пята от майка и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости! Една песен за сестра, която, плачейки, изпраща брат си "право у Германия". Една песен, която, кой знае как и защо, се вмъкна в сърцето ми и легна в неговите дълбини. Сгряваше ме тая песен цели две години. Даваше ми сила. Но и много ме натъжаваше. Не знам защо е било така. Най-вероятно защото майчината любов е велика сила, а и мъжете имат майки...

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.