Там горе под звездите

Моите записки за казармата вече почнаха да приемат очертанията на поредица. Ето какво излезе досега:

Едно трепетно лято на реката

Новобрански неволи

"Стари кучета" и "кирливци"

Към тях прибавям и едно друго свое есе по същата тема, писано доста по-рано, а именно:

Как намерих своя път към истината на живота ми: свободата

Забелязвам, че тази сутрин ставам с мисълта, че трябва да продължа да пиша друго есе, та да се приближавам малко по малко към изпълнението на целта: да представя по-пълно войнишкия живот, който съм живял на младини. С оглед младите да разберат какво са пропуснали като няма да ходят на казарма. И не само заради това, но и за това. Та, значи, откривам тази сутрин, че ми се пише за тия неща, значи съм започнал да се увличам. Което пък показва, че вече няма да мога да се откажа и да спра.

Прочее, по същия този начин написах последните си три книги; онова, което и тогава, и сега, ме стимулира, са проявите на известен интерес от хора, които твърдят, че им било интересно да четат това, което пиша. (Примерно тази сутрин откривам, че Хр. Марков подхвърля, че четял спомените с удоволствие; как при това положение да не продължа? Дори и при условие, че само един човек чете, пак си струва!) Записки, които после могат да придобият характера на книга. А пък може и да не го придобият този характер. Каквото стане, стане. Да продължавам.

Като мина войнишката клетва, за която писах миналия път, с която завърших миналия си разказ, започнаха да се нижат сиви еднообразни дни, в които нищо особено не чакаш. Постепенно човек почва да привиква и да се примирява с всичко, дори и с най-отвратителните обстоятелства на живота. Нашата сравнително малка казармена общност - поделението, в което служих, беше наистина малко, 50-60-тина войника и още толкова сержанти, старшини и офицери - започна да живее някакъв скучен и монотонен казармен живот, в който нищо особено не се случва. Ако не броим разните всекидневни мерзости, които, всъщност, и придават цялата "прелест" на една обикновена социалистическа казарма.

Прочее, чувал съм, че сме били имали късмет, че служим в такова малко поделение. Че сме били специално подбирани и че сме един вид едва ли не "привилегировани". Да служиш в огромно поделение, да служиш в т.н. "кашишки" поделения, било същински кошмар, а при нас сякаш беше по-спокойно. Имаше издевателства, но не чак кой знае какви. А в големите гарнизонни поделения било страшно. Такива слухове се носеха сред нас, новобранците. Сигурно е имало нещо вярно в тях. Ний бяхме все пак специални войски: зенитно-ракетни, противовъздушна отбрана.

Вярно е също, че тъй като нашите войници обслужваха сравнително сложна за времето си техника - руска, съветска техника - те, няма как, бяха подбрани. Не само по физически качества и дадености, а и заради някакви свои технически умения. Повечето войници бяха интелигентни, будни момчета, завършили с отличие гимназия, имащи намерение да учат за инженери. Сред тях имаше и такива като мен, които пък ставаха за "писарска" работа, защото тогава нямаше компютри и кажи-речи всички документи се пишеха на ръка. Не знам защо, но дори и пишещи машини почти не се използваха, а всякакви документи се пишеха на ръка. Моя милост се наложи да стане спец в тая област.

Прочее, когато са ме разпределили към щаба - аз бях от т.н. "взвод за управление", в които имаше писари, радисти, свързочници, неколцина шофьори, един вид ний бяхме, тъй да се рече, най-привилегированата команда - никой не ме е питал какво умея, но са предположили, въз основа на досието ми, че умея да пиша. Спомням си, че когато началник-щабът рече да ме провери как пиша, даде ми да напиша нещо, като го видя после, се изчерви даже от възмущение. И почна да крещи:

- Абе ти не можеш да пишеш бе?! Какво е това, да не си го писал с краката си?! Не можеш ли да пишеш малко по-красиво и четливо бе?! Я го виж ти, ще ми пише с краката?! Ти с две леви ръце ли си бе?! Почвай, сядай да учиш да пишеш. Ела да ти покажа как трябва да се пише. Ела да видиш как искам да почнеш да пишеш.

Тоя офицер, именно началник-щабът (наричаше се майор Бонев), беше колоритна личност, за която се налага да пиша повечко. Беше, както се казва, и както разбрахме по-късно, истински "пич" (но като казвам тая дума, недейте, моля, да си представяте Бойко Борисов; съвсем друго имам предвид; а и Бойко Борисов тогава го нямаше още). Примерно, той обичаше много да играе шах. Когато беше дежурен, почваше да вика разни войници да играе с тях шах, и понякога, когато войникът беше добър в шаха, майорът не го пущаше цяла нощ. Не го пускаше до момента, в който не го биеше така хубаво, че щастлив да си легне. А си го биваше в шаха славния майор Бонев, вторият по длъжност офицер в нашето поделение.

Друго нещо, което силно впечатляваше нас, войниците, беше, че майор Бонев се изразяваше много колоритно; обичаше да държи речи пред строените войници, много хубаво и изразително махаше с ръце, като същински оратор, и в думите му пък имаше някакви специални ораторски похвати, които ни караха да се превиваме от смях; основният му похват беше хиперболата, т.е. много преувеличаваше нещата, до някаква хипертрофирана форма, и това неочаквано нарушаване на всякаква мярка водеше до очаквания от него комичен ефект. Ето един пример, по-типичен, за това какво правеше майорът когато беше дежурен (офицерите много често дежуреха, трябваше постоянно да има един офицерски екип, тъй като бяхме постоянно в не знам си каква бойна готовност):

Строяват ни, майорът приема докладите на разните командири на служби и отделения, а след това почва да държи диалог, а после и реч горе-долу ето в този дух:

- Какво ядохте тая вечер?
- Фасул чорба.
- Ясно, ще се изпозадушите тая вечер в спалното от гръмотевиците, които се очакват под чаршафа! Ти защо не си се обръснал бе? - със смразяващ поглед майорът поглежда към мен.
- Виноват, другарю майор!
- За наказание се готви да те прослушам тая нощ на шах, и внимавай как ще се представиш. Ако те бия, утре ще копаеш една дупка за боклук, която трябва да бъде дълбока 10 метра, широка 10 метра и дълга 10 метра. Разбра ли ме?!
- Тъй верно!
- Ако биеш ти, внимавай още повече. Засега още не съм измислил с какво ще те накажа в случай, че дръзнеш да ме биеш. Но това просто е невъзможно. Ей, Петров, кога ще играем мач бе?
- Когато кажете, другарю майор!
- До стъмване има още два часа, веднага след проверката тук, на бегом, да идеш да вземеш топката, аз ще дойда след пет минути и почваме. Моя отбор тука ли е? Същински орли са момчетата от моя отбор, нямате никаква грешка! Другите, разбира се, ще паднат, няма начин да не паднат, ще ги бием, щото само да имат късмет те да ни бият. Цял месец извънреден наряд ще блъскат по моя заповед! Свободни сте! Бързо на игрището!

И тъй нататък, аз тук за краткост не мога да описвам всички ония най-пищни изпълнения на майора, на които сме били свидетели през тия години. Щото нямам тоя талант. А сега да се върна на нашия разговор за писането. Майорът тогава, добре си спомням, ми показа как иска да се науча да пиша: и технически шрифт ми показа, и калиграфски, за канцеларските документи, и как също да изписвам цифрите на планшета, та да се четат; понеже майорът обикновено имаше за длъжност да стои пред планшета и да разчита данните, които из пишех зад планшета. За него рисувах курса, траекторията на "вражеските самолети", които излитаха от бази в Гърция, за да нападнат благоденстваща ни социалистическа родина. И след като майорът ми показа какво иска, ме отпрати да се уча да пиша.

Аз иначе съм схватлив, и след още една-две забележки открих, че майорът е все по-доволен от мен. Умееше да ме насърчава, кой знае откъде са учили тая педагогика нашите офицери, ама педагогиката на някои от тях беше доста ефикасна. (Особено на ония, които разчитаха на юмручни аргументи, имаше и такива.) Та мисълта ми е, че майор Бонев в един момент почна да ме уважава, аз, разбира се, също, много ни сближи играта на шах, аз бях добър в тая игра, но да се играе с него беще цяло изпитание. По следната причина, която е близка до ума, ама все пак да я кажа.

Значи той, разбира се, иска да бие, и ти знаеш, че ако не те бие, няма да те остави и ще трябва да играеш докато те набие така хубаво, че да иде да си легне доволен. А на войника, разбира се, вечно му се спи. Ако пък почнеш да играеш така, че майорът лесно да бие, той, естествено, ще усети това, и тогава ще го ядосаш така, че по-добре да си нямаш работа с него, т.е. ще съжаляваш много. Значи трябва хем да играеш истински, хем все пак, за предпочитане, да падаш, щото иначе майка ти жална: цяла нощ ще играеш, докато и майорът не капне, а той, пустият му майор, имаше сякаш неизчерпаема сила. Беше сравнително млад, може да е бил някъде към 40-42 години най-много - по сегашна моя преценка; може и малко повече да е бил, но като си спомням в ето този момент образа му, ми се чини, че е бил малко над 40-те. Офицерите ни бяха общо взето все млади, с няколко изключения, аз за офицерите ще пиша още, понеже имам ярки и неизбледняващи впечатления за тях. И за старшините имам, но от по-друг род. Голяма работа са старшините, нямат грешка. А за войниците какво да говорим. Ето че май се размекнах. Но ще гледам да държа истината в своя разказ. Въпреки че емоциите много пречат.

Сега малко да представя географията на поделението. Значи намираше се то на върха на един голям рид, на един баир, не помня сега колко метра над морското ниво е бил, но съвсем не бяха малко, над 1500 трябва да са били. Поделението се състоеше от две части. Първо, от спални помещения, столова, щаб и други такива обслужващи служби и сгради, които бяха разположени в един дол, тъй че да не се забелязват много-много светлините им, те, впрочем, изглежда изобщо не се забелязваха отдалеко. Но другата част от поделението, именно бойната, беше по-интересна. Тя беше на самия връх. Ракетите бяха разположени в големи окопи, които се покриваха с камуфлажни мрежи, та да не се забелязва от въздуха какво има долу.

Изобщо всичко беше добре маскирано. Спалните помещения на войниците и на офицерите, които бяха дежурни и обслужваха техниката, бяха почти изцяло под земята, там беше заровена и почти цялата техника, която би следвало да управлява тия ракети. Имаше разни тунели и стаи, вкопани в земята и скалата; тогава установих, че да се живее под земята си има предимства: лятно време е хладинка, а пък зимно - топло и уютно. Сигурно и в гробовете е така, ама да престана с тоя черен хумор. С опитите да се шегувам в черно да престана...

Имаше разни релейни станции, други огромни антени във вид на "чинии", чрез които се управляваха, чрез радио-вълни, ракетите, дизели за автономно производство на ток, на отделно място пък бяха гаражите на огромните камиони, които дърпаха ракетите когато поделението трябваше да се изнася на учения и прочие. Командният пункт, в който бяха моите дежурства, беше изцяло под земята, имаше само някакви малки прозорчета, за да влиза някакъв въздух. Той се състоеше от три стаички, две по-малки, едната за радистите и планшетиста, които дежуреха постоянно, другата където се хранеха дежурните офицери, на които ние носехме храна от столовата, и третата, най-голяма, където беше, собствено, самият команден пункт, там имаше бюро с телефони на дежурния офицер, няколко стола и общо взето само това. Две от стените му бяха с плексигласови стени-екрани, на които моя милост пишеше и чертаеше, постоянно получавахме данни за някакви мними или истински движения на разни самолети около границите на България, които трябваше да се изписват на картата, сиреч, на планшета. Ако издавам някакви военни тайни, нека, ще ида в затвора, само там още не съм бил: може пък да ми е интересно...

Зимно време - а зимите на "Вишката" наистина са люти, направо жестоко люти са! - вътре в командния пункт е топло и уютно. Най-лошото обаче беше, че в него дежурните войници не можеха да спят; опасно беше да се спи. Спипат ли те че спиш, ще си имаш проблеми. Там, в командния пункт, се дежури по 24 часа, непрекъснато. Ние, планшетистите, сме общо двама човека, смятайте по колко часа им се падат дежурство в денонощието; какво да го смятате, по 12 часа се падат, т.е. през смяна, а всяка смяна трае по 6 часа. Почват смените от 8 сутринта до 14.00, после застъпва следващата до 20.00, след това идва първата нощна смяна, продължаваща до 2 часа среднощ, а най-отвратителната смяна е тази, която започва от 2 часа през нощта до сутринта в 8.00 часа. Ето, на тия смени съм дежурил цели две години.

Войниците, които иначе ни завиждаха - все пак бяхме на служба в командния пункт, все пак бяхме "щабни плъхове"! - като се сетеха за тия дежурства, със съжалителна гримаса клатеха глава и казваха: "И вашата хич не е лесна!". Напротив, много гадна беше, а и минутка не можеш да се отделиш от слушалките като си дежурен; на ушите ти, пропуснах да кажа, стоят все едни слушалки, в които разни жени диктуваха разни цифри, а пък ние по тях пишехме курсовете на самолетите. Радистът до нас, наш събрат по неволя, пък слушаше други слушалки, където на морзова азбука също във всеки момент можеха да почнат да предават нещо. Абе мъка, мъка, тия слушалки на ушите денонощно са нещо много противно, както и да ви се струва сега на вас! Щото и вие, днешните млади, сега си ходите със слушалки, ама по желание, и защото, предполагам, ви е приятно, но при нас не беше така...

Но имаше и някои хубави неща. Примерно много е важно кой и какъв офицер е дежурен. Имаше големи гадняри, при които е абсурд да заспиш, но имаше и свестни офицери, които, като станеше, примерно, 0 часа през нощта, или директно си отиваха да спят в тяхното помещение (голям риск, във всеки момент може да им звъннат от по-висшия команден пункт и работата тогава ще стане дебела!) и ако отидеха да спят, за зла участ, слагаха мен да ги замествам (и аз в такъв случай можех да си спя на тяхното бюро, обаче поемайки всичкия риск ако ги потърси някой и аз не чуя, да ида в ареста, и то задълго), или пък, другият вариант, офицерът, без да се смущава от нас, си заспиваше, положил глава на бюрото, а пък ние, зад планшета, отдавна чакащи тоя момент, с блаженство също си лягахме да спим.

"Лягане", всъщност, е смело казана дума, защото спяхме на стола, сложили глава на масата; не знам дали си давате сметка колко гадно е да се спи по тоя начин; същински кошмар. Гръбнакът те боли, краката стават като оловни, абе мъка, същинска мъка е да се спи така, ако не знаете как е, пробвайте го. При това трябва да спиш постоянно нащрек, щото ако се унесеш и те потърси, примерно, офицерът, ще пострадаш. Значи ний, офицерът зад бюрото, и радистът и планшетистът, постоянно си играехме на някаква игра на котка и мишка, дебнехме се, абе гадна работа. Щото пък дежурният офицер по команден пункт трябваше да се пази освен от телефона от по-висшестоящия команден пункт, също и от по-висшия от него дежурен офицер, който имаше привилегията спокойно да си спи в кревата; спеше, ама обут, защото всеки момент може да бъде повикан; викачи бяхме, разбира се, ний, планшетистите. Такива ми ти работи.

Имало е обаче и нощи, в които млад офицер, примерно, за да убие скуката, ни караше с резервната радиостанция да тръгнем по широкия свят и да търсим разни музикални радиостанции с "упадъчна" рок-музика, и тогава не само че слушахме тая музика, има и си устройвахме нещо като нощна дискотека, пак, разбира се, на негов риск и отговорност. Няма да скрия, че имаше офицери, с които се бяхме така сближили, имахме си такова доверие, че заедно слушахме и радио "Свободна Европа", радио "Би Би Си" Лондон или радио "Гласът на Америка". Някои офицери направо си казваха, че искали да разберат какво мисли "врагът" и свободно си слушаха тия "вражески гласове", а пък, за отбелязване е, че най-много ги слушаше, за моя радост, политическият офицер, т.н. "закапече" (заместник на командира по политическата част), един майор, наричаше се Енчо Тодоров; той направо като останеше дежурен, идваше при нас, и казваше:

- Я пусни ония, наште американски или английски приятели, да чуем какво ще кажат тая вечер! Бързо че да не изпуснем новините!

И се смееше, сякаш го правеше от скука, на шега, ей-така, от нямане какво да прави; обаче си личеше, че тоя човек изобщо не беше догматик, ами си беше един разбран и смислен човек, който обаче, за да не се издаде, често се правеше на шут. Аз зло от него не видях, въпреки че и той ми беше пряк началник - заради киносалона и библиотеката, които държах, а те бяха към неговия отдел. Под параграф "политика" ("идеология") там, в родната казарма, тогава минаваше всичко, и културата в това число най-вече.

Забравих обаче да кажа най-хубавото на оня баир, на който бях цели две години. Като излезеш от бърлогата си под земята, и, понеже ти се спи, с походка на лунатик се отправиш да се поразходиш малко и да вдъхнеш свеж въздух горе на поляната, веднага сякаш се озоваваш на самия "покрив на света", а отгоре са само звездите! Възхитителна гледка! Невероятно силно чувство те обзема! Ако имаш пък време да полегнеш по гръб на поляната, и ако се отдадеш на съзерцание на "звездното небе над мен", то чувството е така мощно, че навеки ще се вдълбае в душата ти. Аз още не мога да престана да си представям тия мои младежки нощни съзерцания на звездното небе, на които, нищо чудно, и да дължа огромната част от оная своя пристрастеност към великото и истинското, другото име на която е "философия".

Най-ценното, което ми остана от онова време на баира, безспорно, е това мое всекидневно общуване с небето и с небесното, което още храня като най-скъп спомен. Това е най-голямото, най-ценното, което спечелих от пребиваването си в казармата. Ако не броим това, че там прочетох много книги. Всякакви книги; каквато книга ми попаднеше, я поглъщах жадно. Дежурейки нощем, си четях, поради което дежурствата ми минаваха общо взето неусетно.

А иначе, без ония две години на баира под небето, нищо чудно да не бях изобщо забелязал прекрасното звездно небе - както сега това се случва на толкова много хора. И в такъв случай какво ли щях да представлявам сега?! Не че сега представлявам нещо кой знае какво де, но все пак...

Ами за днес толкова. Ще продължа пак тия дни. Сега тябва да бързам за работа, че съвсем окъснях. Приятен ден на всички! Ако изобщо сте стигнали дотук де, щото днес писах за по-скучни работи от обичайното, ама нямаше как... така стана... другият път, да се надяваме, може да се получи по-добре.

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.