Новобрански неволи

Обещах да продължа с едно свое "животоописание", касаещо пребиваването ми в казармата. Човек е добре да спазва обещанията си. И ето, тази сутрин се сещам какво съм обещал и, по необходимост, зарязвам цялата си останала работа, за да понапиша още нещичко в тази поредица:

И тъй, стигнах предния път дотам, че една есенна привечер ние, новобранците с прясно остригани коси, се оказахме на някакъв плац, намиращ се нависоко, на един рид, а пък долу, в краката ни, се виждаха светлините на град Самоков. И на Боровец. Там, долу, остана цивилизацията и свободата. А тук, горе, като в лагер ("концлагер"?) сме ние, с нищо невиновните жертви. Разбира се, тъжни сме и омърлушени се гледаме там, на плаца, в оня паметна вечер, понеже добре осъзнаваме, че с "цивилизацията" и "свободата" за нас е свършено поне за 2 години. Много по-късно ние, 18-годишните, ще разберем, че със свободата ни е било свършено много по-отдавна, а и, както изглеждаше тогава, завинаги. Щото имахме злочестината да се родим в комунистическа България.

Строиха ни за пръв път някакви мило усмихнати, като за начало, младши сержанти, някакъв наперен офицер ни държа реч, от която не помня и дума, отстрани изпод вежди ни гледаха злобно някакви старшини ("фатмаци"), а вечерта гаснеше някак твърде меланхолично. Така е и на душите ни, затуй и вечерта все едно почва да страда с нас. Отиваме с вяла стъпка да спим. Спалните помещения са в една голяма постройка, турена обаче в ниското, в някакво дере, та да не се вижда дори отгоре, от небето. Вече разбираме, че сме се оказали войници-новобранци в един зенитно-ракетен дивизион. Имаме смътно момчешко желание да видим ракетите. Скоро то ще се сбъдне даже в излишък. Лека нощ, сбогом, цивилизацио!

Първите дни в казарма минават някак шеметно, лудешки, на бързи обороти. Още на първата сутрин младшите сержанти се разкрещяват да ставаме, бързо да си оправяме креватите, да бягаме на плаца за "физзарядка" (много руски думи ще чуваме оттук-нататък). На плаца правим разни упражнения, показвани ни от прозяващ се младши сержант. Тия младши сержанти са от старите войници и са турени при нас за да ни тормозят ден и нощ. Те, разбира се, са упоени от възможността да мачкат живи човешки същества и със садистично удоволствие се ползват от нея. Това си проличава още от първия момент. Няма по-отвратителна гледка от прост и нагъл човек, който се е докопал до властчица. Както и да е...

После бягаме по баира докато душата ти влезе в гърлото и почне, както подобава за една душа, да те души, понеже се е превърнала в топка или камък. Горката ни душица! От бягане си губиш духа и сърцето сякаш всеки момент ще се пръсне. А младшият сержант бяга най-отзад и шиба с извадения от панталоните си каиш ония новобранци, които бягат най-зле, най-бавно. Такива като мен. Каишът му приятно плющи върху гърба ми. Чудя се дали да падна на земята, та всичко да свърши, или да продължавам докато капна съвсем. Всеки момент ми се иска да пропадна вдън земя, ала се оказва, че все някаква силица още се намира в мен и продължавам. А бягаме по баир, каменист и безводен баир, който изглежда е взет от сръбски филм за партизани...

Това утринно бягане в първия месец става най-тежкото изпитание. Постепенно обаче свиквам и гледам да бягам не от последните. Заради каиша. Заради какво друго да бягам в тия хладни планински утрини на октомври 1977 година?!

След бягането и "физзарядката" имаме малко "лично време", в което пак трябва да бягаш като торпила, та да успееш да идеш до тоалетна, да си изтъркаш криво-ляво зъбите, да плиснеш две шепи вода на лицето, да се върнеш и отново да поправяш леглото си, което трябвало да бъде изпънато така, сякаш на посещение щял да ни дойде не кой да е, а самият генералисимус Сталин. Шегувам се, за Сталин не говореха неговите последователи от българската комунистическа войска. Та защо просто да говорят за него?! Нали той си е в душите им?!

Най-неприятната част е да излъскаш тежките си войнишки обуща, с гьонена подметка, с налчета и с... а сега де, как се казваха тия железни пирони, дето са наковани отдолу, та да тропаме така, сякаш сме подковани коне?! Не си спомням в момента думата, като се сетя, ще я кажа. Забравих да кажа, че набързо трябва и да се обръснеш, щото се проверява най-старателно добре ли си обръснат. Ако не си, младшият сержант-гадняр ще те прати да се дообръснеш за една минута. На сухо. Без пяна. И ще те гледа и ще се наслаждава как фърчиш като финикиец, на който крадец е обрал паричните му знаци. Сиреч, как фърчиш като обран финикиец. Не обран евреин, а именно финикиец. Що ли ми се въртят тия досадни мисли като се сещам за ония извращения в новобранската рота от оная паметна за мен октомврийска есен на 1977 г.?

Обущата ти трябва да са лъснати така, че ако кацне муха върху тях, така да се похлъзне, че да си разчекне краката. Това го повтарят с неописуемо удоволствие младшите сержанти, които са го чули отнякъде, изглежда от своите младши сержанти когато те пък са били новобранци. Трябва да блещят обущата ти, трябва да си перфектно обръснат, да си "опрятен" (това е още една руска дума, с удоволствие употребявана от наште тукашни последователи на съветската армия, на съветския армейски комунизъм). "Опрятен" значи, как да го кажа, "подреден", "спретнат", "чист". Зъбите ни не ги проверяват. Трябва да си като струна, трябва да се откажеш от всичко човешко и да станеш нещо като робот.

Учат ни постоянно като те докосне "старши" от теб, да изкрещиш "Аз!". Ако каже "редник Грънчаров", пак с цяло гърло да изкрещиш "Аз!". Ако кажат "Кой?" и те погледнат, като картечница да изстреляш тия думи: "Аз, редник Грънчаров!". Като срещнеш висшестоящ, трябва да удряш крак така, сякаш до теб не минава някакъв кирлив старшина-селяндур от самоковско село, а все едно минава самият таваришч Сталин! Или Тодор Живков, все тая. Гаврят се по цял ден с нас. Търпим. Няма мърдане. Нема лабаво! Този изра най-много го обичат старшините. Както и да е, мерзости колкото щеш.

После закусваме, и то така, че да ти се отще всякакво ядене. Младши сержантите се забавляват като отвреме-навреме крещят на тоя или на оня нещо, а пък новобранците скачат, крещят си името, маршируват и не знам си какво още. Като се нагледат на някой, ще го оставят да измие цементовата (с мозайка) столова, т.е. столовата с цементов мозаечен под. С метла и много вода, с прах за пране, търка се до безкрайност, до изнемога, докато капнеш, облян в пот. Треперейки и стараейки се да не привличаме погледите на младшите, се храним набързо. После много внимаваш да не те забележат като си носиш чиниите. Разбира се, точно когато си мислиш, че не са те забелязали, чуваш зад гърба си отвратителния вик или крясък: "Редник Грънчаров!". "Аз!". Що ходиш като влюбен в парка?!". "Виноват!". "Тук е казарма, не е площада на Долна баня!". "За наказание бягай да миеш тоалетната!". "Слушам!".

Тъй почват да текат ден след ден. Тягостно тече денят, дните все едно са станали безкрайни. Ден след ден. Много дни. Безкрайни дни...

Маршировки, бягане, катерене по лоста, скачане на "магарето" и на "козата", занятия по политическа подготовка, в които трябва да зубриш разни простотии. Поне не се гаврят там с тялото ти. С душата да се гаврят е някак по-поносимо. Телата ни там обаче са оставени временно в покой. Но само гледай да не заспиш. Затуй тия занятия по политика са все едно малко оазисче в напрегнатото мерзско ежедневие на новобранеца.

Най-интересното е опознаването с другите новобранци - нещастници като теб самия. Постепенно почват да се открояват лица. Някои образи почват да изпъкват. Като сме оставени насаме, няма как, почваме да се изявяваме. Повечето сме наплашени като зайци и предпочитаме да си мълчим. На тоя фон се появяват някакви зевзеци, които се правят на маймуни, позволявайки си разни перверзни шеги. Много се говори за секс, за жени - по-точно за половия орган на жените! - и за... мастурбации, разбира се! За всякакви простотии мислим и говорим. Тъпо е. Гнусна казармена атмосфера.

Ето, примерно, някакъв новобранец от Златица, който, за беля, има "златен зъб" отпред (зъб, "облечен" с метал), почва да се хили и да пуща разни шеги. За беля или за щастие, щото тоя зъб го прави много колоритен! Голям смешник, въпреки че ни е тъжно, все успява да ни разсмее и весели. Оказва се, че бил гъдулар, да, бил учил свирене на гъдулка в училището в Котел. Бързо става атракцията на новобранската рота. Гъдулката, разбира се, си я носи. Свири и едновременно пее. "Златният" му зъб блещи на слънцето и го прави още по-смешен. Покрай тая гъдулка си осигурява известен комфорт и влияние пред "старите кучета". Иначе наистина е много забавен. Сприятелява се с всички. Смеем се на шегите му. Радваме му се. Напомня ни за "цивилизацията". Останала някъде далеч, а ние сме на един каменист и пуст баир, намиращ се току-под звездите.

Човекът е същество, с всичко привикващо. Достоевски е написал тия думи. Аз май единствен съм чел Достоевски и мисля понякога за него. Установявам голяма прилика между неговото описание на пребиваването му в каторга и моите преживявания в казармата. Невесели мисли се въртят като мухи в съзнанието ми. Но Гъдуларят всички весели, голям зевзек! Всички гледат да са му приятели, а той е любвеобилен. Зевзек от класа. Има и други подобни, но тоя е ненадминат. Гъдуларю от Златица, как си бе, човече?! Ползваш ли интернет? Виж с какво съм се захванал: да опиша нашето пребиваване в поделението на "Вишката". Пълни простотии пиша. Помагай! За да развеселиш малко разказа ми. Мълчи гъдуларят... симпатягата.

Имаме и един готвач, млад войник като нас, който става най-влиятелна личност поради естеството на заниманието си: готви да ядем. Яденето е най-великото удоволствие в една казарма, най-желаното преживяване. Логично е готвачът да е най-влиятелната и уважавана личност. Като сипва, "шпацът" поглежда на кой ще сипва, и сипва според това симпатичен ли му е тоя или не. Ако си му приятен, ще ти сипе повечко. Голяма власт е тази в една казарма! По-уважавана и благославяна личност от тоя готвач нямаше, разбира се. Той и караул не даваше толкова като нас. Абе велико нещо е да си готвач в казармата! Немам думи!

Виждаме и ракетите. Не са толкова интересни колкото сме очаквали. На някои войници, на които е отредено да обслужват ракетите, скоро ракетите им стават най-омразното нещо на този свят. Лъскат ги с нафта, въртят ги, напрягайки мускули, не знам какво още ги правят. Тия, дето обслужват ракетите, са подбрани да са най-високи и мускулести. Трима високи и един нисък обслужват една ракета. Не помня ниският и дребният каква работа върши, но добре си спомням, че имаше по един дребосък във всяка команда, обслужваща ракетата.

Моя милост, понеже, както се оказва, е "най-учен" (има се предвид това, че вече съм приет студент, и то не по какво да е, а по философия!), получавам най-съблазнителна (след готвача) служба: щабен плъх. Ще чистя в щаба. Ще пиша разни документи. Ще бъда, с една дума, писар. Ще дежуря две години кажи-речи всяка нощ в командния пункт. Зад една осветена плексигласова стена, наречета "планшет", зад нея аз пиша и чертая със специален молив курсовете на "вражеските самолети", а отпред, пред стената, командирът и началник-щабът обсъждат действията на дивизиона по "унищожаването" на вражеската атака от въздуха. И тъй, все така, цели две години - ден и нощ, лято и зима, пролет и есен и пак наново...

Дали не издавам строго пазена тайна като сега пиша за тия неща? Бяха ни предупредели да държим в пълна тайна къде сме служили и какво сме правили. Секретни войски. Заплашваха ни със затвор ако се изпуснем да кажем някому нещо. Но сега сме в НАТО, май вече не е тайна къде и как съм служил? Нали НАТО сега ни са съюзници, а тогава ни бяха най-големи и коварни врагове?! А кои ли ни са сега враговете? Мълчание...

Между другото, аз също съм и библиотекар. Държа и един склад с канцеларски принадлежности, моливи, химикалки. Завеждам също и киносалона! Ще бъда оператор на филмите. Засега тях ги върти моят стар войник, един длъгнест софиянец. Ето че моята длъжност става най-завиждана и намираща се по престижност непосредствено след тази на готвача. Поради което ще си имам много главоболия. Щото от оная храна, що раздава готвача, всички имат нужда, ала от "духовна храна" кой ли има нужда? Затуй старите войници ме намразват всеотдайно заради службата, която ми се пада.

"Закапечето" (заместник командир по политическата част) обаче ме е харесал, началник-щабът - също, върша им много работа, ама за сметка на това всички стари войници ръмжат като бесни кучета срещу мен. Бил съм "натегач" и не знам си какъв още. Когато след 6 месеца, още новобранец, командирът ще ми даде нашивка, сиреч, ще ме направи ефрейтор, животът ми ще стане още по-тежък, защото това вече ще е непоносимо за "старите кучета", които нямат нашивки. Те ще се забавляват, като ще карат младшите сержанти да се гаврят с мен. Да марширувам, да отдавам чест, да набивам крак, и прочие. Както и да е. Преживях и това.

Ами като начало стига. Спирам дотук. Когато имам време и настроение ще продължа. Сега се изморих. Ако някой се интересува от нещо във връзка с написаното неща пита, ще му отговоря. Чао! И хубав уикенд!

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.