Едно трепетно лято на реката

На едно място във Фейсбук стана дума за преживелиците от войниклъка, които, както се знае, мъжете много обичат да разказват когато са на маса. Прочетох от Хр.Марков едно хубаво есе по тия въпроси, сетих се, че аз до момента сякаш изобщо не съм писал за този период (2 години) от живота си - и осъзнах, че е добре да напиша нещичко. И тъй, ето, сядам тази сутрин да пиша за това, зарязвайки други, много по-важни работи - защо ли го правя? Но явно някаква мощна сила ме дърпа в момента нататък и не е хубаво човек да й се опъва; по-добре е да й се подчини.

Това, особено в областта на писането, съм го разбрал добре: тук принудата не помага, а плановете са излишни, тук истински ценно е само спонтанното. И ето, почвам да редя думите, в които искам да "реконструирам" онова време - такова, каквото съм го почувствал, преживял и изстрадал.

През лятото на 1977 година, току-що завършил гимназист, кандидатствах и бях приет за студент по философия в СУ "Кл.Охридски" (тогава се пишеше без "Свети"). Но студент щях да стана едва след две години, а през есента ме чакаше казарма. Нямаше мърдане, "Партията" не разрешаваше да правиш каквото искаш или пък намираш за добре; животът ти беше програмиран и беше единствено в нейните ръце. Както се казваше тогава "Партията всичко знае и всичко ще реши най-добре...".

Спомням си как живях до влизането си в казармата два месеца с усещането, че съм нещо като "жертвено агне", което трябва да бъде принесено пред "олтара на Отечеството". Предстоеше ми голямо изпитание. Не само на мен, а на всички от набор 1959-та година. Е, разбира се, ако човек имаше "връзки", с партийни и лекарски среди, можеше да се спаси от казармата, ама това успяваха да го направят ония, за които тогава се казваше, че са "от лъв нагоре", а моите родители бяха обикновени трудови хора. Даже и не можех да си го помисля, че имам шанс да се спася от казармата.

И затова чаках неизбежното в това меланхолично лято и си спомням, че намирах известна разтуха единствено под сянката на някое дърво край реката, където благодарение на томче на Камю, на Платон или на Достоевски се откъсвах от реалността, а духа ми бродеше из едно друго, мечтано и желано пространство, това на истината, доброто, свободата, красотата. Да, копнеех още тогава за света на вечното, на непреходното, за света на духа и Бога! А че живеехме тогава в един отвратителен, пошъл, гаден, гнусен свят, чиито знаци бяха плющящите навсякъде червени знамена, където всичко беше осеяно с петолъчки, чукове, сърпове, лозунги и много, много сивота. И в който всичко беше гарнирано с прекалено много с душевна наглост, лицемерие, мерзости и низост.

Край Долна баня тече река Марица, да, оня същия елинистически - и тракийски! - Еврос, а пък понеже моя милост още от тогава си мечтаеше да става философ, то духът ми бродеше и се рееше някъде там, в онова съкровено време на древността, в което хората, както ми се струваше, не са били такива мерзавци, а са давали израз на свободолюбието, на разума и на мъдростта си. Спомням си, че копнежът ми по свободата беше довел дотам, че гледах със завист птичките, за които нямаше "държавни граници", а свободно могат да си пътуват където си искат, а пък за храната им при това се грижи, както се знае, единствено Бог. И се дивях как става така, че ние, хората, умеем да си объркваме толкова превъзходно живота, че да стигнем дотам да завиждаме даже и на птичките?

Та значи цяло лято се къпех в реката - там водата на Марица е чиста, не е такава, каквато е в Пловдив, там е бистра, пенлива, а тук в Пловдив е синьо-зелена! - печах се на слънце, четях, протягах се по сенките със сърце, изпълнено с невероятно силно безпокойство. Е, понякога, и то не толкова рядко, работех на малката нивичка, която майка ми, милата, беше насадила с картофи, фасул, зеленчуци, за да се прехранваме някак в оня свят на "социалистическо изобилие", за което бленуват сега идиотите, и в което цареше вечен дефицит за всяка една стока, с изключение на каменната сол и на оцета. Както и да е, искам да намекна за това колко задушна беше атмосферата - и колко мизерен беше животът тогава. А като капак на всичко ми предстоеше изпитанието, наречено "казарма".

Е, признавам си, за разлика от г-н премиера Борисов, филии, намазани с мас, не съм ял, просто маста ми изглеждаше гнусна, повръщаше ми се от нея, подобно на това както ми беше гнусен и самият комунизъм; е, Бойко може и да ги е обичал, и филиите с мас, и комунизма, но това си е негов проблем. Прочее, в казармата, наред с всичко останало, проядох свинска мас, но си печахме на електрическа печка "Лъч", обърната нагоре, хрупкави филийки, мажехме ги с мас, която веднага се топеше, слагахме сол, пипер и чубрица и ставаше чудесно ядене: младежите в казармата винаги са гладни и могат да изядат едва ли не всичко!

Преди да ми турят в медицинската книжка гриф "годен за военна служба" всички ние, подлежащите на казарма, години наред минавахме на прегледи в някакви военни комисии. Спомням си, че хич не ми беше приятно да се разкарвам гол заедно с другите донаборници из коридорите на някакви училища, където обикновено се уреждаха тия комисии; там лекарите (и лекарките!) и военните ни разглеждаха сякаш сме добитък, подлежащ на заколение. Разбира се, с тия неща само ни се напомняше, че в казармата ни чакат още всякакви, много по-големи унижения; унижавайки ни в комисията просто ни показваха, че личността и нейните чувства при комунизма нямат абсолютно никакво значение.

И тъй, изтърколиха се дните на лятото - не знам защо, но на мен винаги лятото ми е минавало много бързо, може би защото съм така пристрастен към него?! - бързо дойде есента, един ден получих "призовка", набързо в къщи организирахме "изпращане", а след два дни вече дойде и казармата!

Само две думи за изпращането. Така беше прието: целият род, комшиите, всякакви близки се канят да изпратят войника, в двора, ако има накъде, или пък направо на улицата се прави огромен навес, покрит с брезент, слагат се дървени маси и пейки, пържат се кюфтета, прави се салата от зеле и краставици, с гарнитура от варени картофи и фасул, пие се, пеят се тъжни песни, а пък "кандидат-войника", като същинско жертвено агне, стои до вратата, посреща и изпраща гостите, като при това ризата му е осеяна със закачени с карфица петолевки и десетолевки.

Така минаваше тази знаменателна вечер. Моята майка, Бог да й дава здраве, и нейната сестра Стоименка, именно леля ми, Бог да я прости, бяха прочути певици, наричаха ги "сестри Кушлеви"; та си спомням как те, милите, пееха с очи, пълни със сълзи, и престорено се държаха уж весело, шегуваха се, посрещаха гостите, а иначе, предполагам, им е било много тъжно на сърцето. Леля ми вече беше изпратила на казарма и посрещнала двама сина, а на моята майка й беше за първи път, та леля за всичко й помагаше и я наставляваше. Славни жени бяха тогава моята майка и леля, някой ден ще пиша и за тях! Но тогава, на това изпращане, много тъжно ми беше и на мен, чувствах тежест, някаква топка сякаш лежеше в сърцето ми в оня паметна вечер на изпращането; няма защо да си кривя душата и да крия.

И ето, мисля, че в един понеделник трябва да е било, на 1 октомври сякаш беше (не ми се проверяват сега тия подробности) в 1977 година се качих на влака и заминах за София. Там трябваше да се явя в еди-колко си часа на някакъв стадион, където ни разпределяха по поделения, знам ли какво ни правеха. Всичко минаваше все едно е сън - или все едно става на филм. Качиха ни на някакъв олющен военен автобус, който нищо чудно да беше от Втората световна война, и си спомням, че автобуса тръгна към Самоков. А пък в един момент взе да се катери по някакъв баир, ревеше здравата автобусчето по стръмнината, закара ни на някакъв плац високо горе на баира, и ето, строиха ни. Вече сме на "Вишката", войници в ракетното поделение над с.Райово, наблизо до Самоков.

В това поделение преживях цели 2 години. Много преживелици ми се случиха там, най-различни, и добри, и лоши; май ще трябва да опитам да разкажа за всичко, понеже това е част от живота ми. Част е от моята младост. Да разберат сегашните млади как са живели техните връстници тогава, в ерата на "развития комунизъм". Но както съм го подкарал май ще трябва да пиша не едно, а много есета, много разкази; ще видим какво ще се получи.

Но още тук искам да кажа, че едно нещо беше наистина велико там, горе на баира: природата, сиреч, дебелите чамови дървета, излъчващи дихание на смола, те бяха много велики, понеже символизираха мощта на природата; осеяното със звезди небе, независимо в кой сезон, към което човек можеше безкрайно да рее поглед и да бленува за истински великото, Божественото; цъфналите лятос поляни с дъхави планински цветя, по които можеш да се търкаляш с часове, бленувайки за млада женска плът, плът, за която копнее младото, преизпълнено със сили и копнеещо за любов, тяло на войника; тия ливади никога няма да ги забравя, няма да забравя и студената вода, която пиехме, какво друго не мога да забравя?

Да, няма да забравя и ледения, смразяваш кръвта и диханието полъх на зимния вятър, няма да забравя студовете и мъглите, когато пък за сметка на това елите, боровете, големите чамови дървета сякаш биваха окичвани с белоснежни герлянди, и всичко замираше в тишина, все едно си се пренесъл в някаква красива приказка или в зимна феерия. Няма да забравя и дебелите войнишки дрехи, които ни протриваха краката, и шинела, и партенките (от руснаците "братушки" наследихме тая прелест, партенките, за която ще пиша още!), и зимните дълги шуби от агнешка кожа, с големи яки, в които се обличахме и увивахме, за да идем на караул. По време на който крачиш по пътеката в снега, облечен така тежко, че имаш чувството, че си трудноподвижен танк, а пък понеже в мъглата очите нищо не виждат, интересното беше, че краката сами откриваха и следваха завоите на пътеката, минаваща през стръмнини, спускания, дерета, камънаци и пр.

Да, небето, звездното небе над "Вишката" никога няма да забравя, със звездите и непременно с падащите метеорити, с "умиращите", с падащите, с топящите се в искри звезди! Интересното е също, че този баир, на който бяхме разположени ние, ракетния дивизион, беше на другия край на самоковското поле, противоположен на Боровец, и като в ясно време погледнеш към Боровец, там погледа ти откриваше пролуки, а долу в ниското, много далече, можеше да зърнеш очертанията на планинските върхове, под които е разположена Долна баня! Представете си как се чувства млад човек, откъснат за две години от родното място, и турен да стои там, на високото, да си въобразява, че гледа светлините му, далеч от семейство, от приятели, от всичко, що обича и за което копнее духът му. Та ето, в такива едни чудновати трепети изкарах цели две години на "Вишката"; а какво по-подробно ми се случи там, надявам се, ще имам настроение да разкажа друг път, и то по-скоро.

Прочее, сега се сещам, че и друг един път писах за преживяното в казармата, да, имаше такъм случай; ето, намирам го това по-рано писано есе: Как намерих своя път към истината на живота ми: свободата (Да живее Гугъл! Не мога да го нарека "чичко", щото аз, уви, съм много по-стар от него :-) ) Та ето тия два текста, днешния, и оня, писан по-рано, са ви предостатъчни като за начало, а тия дни, дай Боже да имам време и настроение, ще напиша още.

А след малко трябва да заминавам за Долна баня; налага се, спешно ме викат, има някакъв проблем, тъй че зарязвам всичко и тръгвам. До скоро!

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр.