Всекидневният живот на войника

Ще продължа тази сутрин със записките си за времето, в което бях 18-годишен и постъпих в "родната казарма". Не мога да кажа защо тогава така мило наричаха войската, армията: тъкмо "родна", а не някаква друга, казарма. Може би с това искаха да намекнат, че казармата е нещо мило и родно до такава степен не за друго, а тъкмо защото е архетип на живота в ерата на социализмо-комунизма - ако това последното изобщо може да се нарече "живот". Казармата няма как да не бъде възприемана така любовно в едно изцяло казармено общество, каквото беше тогава българското общество.

Да припомня: аз влязох в казармата през окт. 1977 година, а излязох от нея през 1979 г. Всъщност така е неправилно да се каже: в този период от две години аз просто смених една казарма с друга, "голямата", социализмо-комунистическото общество, със "същинската казарма", войската, като спорно в случая е само това коя от двете казарми е по-истинска и същинска. Както и да е, да не задълбавам в този иначе немаловажен въпрос.

Как минаваше всекидневният живот в поделението? Ето как.

През нощта една част от войниците са спали нормално, в кревати с чаршафи, понеже не са били "наряд", т.е. не са били дежурни или караул. Другата част, именно нещастниците, дето са били караул или дежурни, са били инквизирани с безсъние; примерно, по поста, както се нарича мястото за охраняване, се ходи два часа, после се стои също на пост пред самото караулно още два часа, а накрая се ляга за два часа вътре в помещението на караулното, където зимно време бумти печка, а иначе навън е кошмарен студ, за който казваме, че в такова време даже куче и коте спят заедно. И като дремне за два часа - ах, как бързо и неусетно минаваха тия два часа на топло в караулното, където се спеше облечен и даже с обуща! - войникът с огромно нежелание ставаше (по-скоро немилостиво беше буден от началник-караула, друг войник, ама с нашивки, който имаше привилегията да спи цяла нощ на топло в сградата на караулното!) та значи ставаше нещастникът-войник и с походка на сомнамбул и често дори със затворени очи тръгваше отново по пътеката към поста, където отново ще трябва да обикаля 2 часа, а след това всичко се повтаря.

По тази схема дежуреха ония, които бяха караул, като т.н. "пост" всъщност беше пътека между двете телени мрежи, които ограждаха цялото поделение, т.е. "ничия земя", в която ако някой цивилен мине, веднага биваше определян за "шпионин", по причина на което можеше да бъде и застрелян - както ни инструктираха. За отбелязване е в тази връзка, че шпиономанията тогава беше на висока, всякакви "агенти", "диверсанти" и "вражески елементи" на "империализъма", по думите на пропагандистите, дебнеха "изцяло щастливите социалистически труженици", за да съсипят толкова "щастливия" им живот.

Та значи тъй минаваше нощта на караулните и на дежурните, а останалите, казах, спяха в чаршафи и в спални помещения. Дежурствата бяха нещо друго, примерно радистите, планшетистите, шофьорите, обсулжващите разната техника, радари и прочие по време на дежурство просто трябваше да вършат някаква работа по обслужването на техниката, като дежурството им се изразяваше в това, че нямаха право да я оставят без контрол и наблюдение. А свободните от дежурство и от караул спяха, казах, в чаршафи - и на тях всички останали завиждаха. Обикновено се случваше така: един-два най-много три дена си свободен (става дума за нощем) и можеш да спиш в чаршафи, а след това си караул, наряд или дежурен. Но много често се е случвало да дежуриш или да си караул през нощ, а пък някои нещастници като планшетистите и радистите, към която команда бях и аз, си дежурехме просто всяка вечер, през 6 часа (вече описах как).

Ставаше се рано, в 6 часа. След обслужването по личната си хигиена ние, войниците, от различните точки, в които се намирахме, се отправяхме към 7 часа към столовата, за закуска. Аз например, след като съм дежурил през нощта и съм бил първа смяна (от 20.00 до 2 часа през нощта), трябваше към 7 часа, вземайки на ръка два сандъка (специално направени, с дръжки отгоре), в които, в котлета, се носеше храната на дежурните офицери, се отправях с празните (засега) сандъци, които обаче на обратния път бяха твърде тежки. Слизах от баира, минавах през карулното, а след това имаше едно нанадолнище в долчинката, където в дъното беше столовата (със спалните помещения на свободните от дежурства войници). Там долу, пред столовата, ни очакваха, поставени на една маса, няколко касетки обикновено с картофи и лук, които трябваше преди закуска да почистим и обелим, защото те бяха нужни на готвача да сготви храната за обед.

Всички войници, кой когато дойде, няма как, вадеха джобни ножчета и почваха унило да белят картофи или да чистят лук. За отбелязване е, че в тази операция участваха абсолютно всички, и млади, и стари войници, и то по една-единствена причина: старите съзнаваха, че ако не белят, че ако не помагат, ще ядат по-късно, и затова, с оглед закуската да е все пак колкото се може по-рано, с огромна неохота също белеха, също работеха. Обикновено работата се вършеше тихо, безмълвно, всеки войник унесен в мислите и в копнежите си, защото млади хора, арестувани в най-хубавите години на живота си да стоят и линеят в казарма, т.е. все едно в затвор, наистина имаха много и най-различни трепети и копнежи. И както си белехме в утринната тишина, отвреме-навреме някой войник се изпускаше и показваше предмета на своите мечти, казвайки обикновено ето тия думи:

- Ех, какви цици имаше моето момиче! Да беше тука ето в тоя момент щях да я скъсам от... - и без смущение казваше циничната народна дума, а другите войници при тия думи живваха и по лицата им минаваха следи от все същите копнежи. Разбираемо е, че основната тема на разговор в една социалистическа, а, предполагам, и във всяка друга, казарма, са жените, т.е. сексът. Длъжен съм да отбележа, че в социалистическата казарма, разбира се, нямаше жени, т.е. тя беше устроена на расистки полов принцип.

Другата обичайна тема на разговори в казармата, разбира се, е споделянето на всякакви мечти за едни или други яденета, тъй като в казармата, естествено, храната беше и малко, и доста лоша. Та ний тогава си мечтаехме и говорехме постоянно за разни печени пилета, за пържоли, кебапчета и други дефицитни за "зрелия социализъм" (пък и не само за зрелия) благинки на живота и вечно мечтани удоволствия на българската народна простолюдна душа. За друго изобщо не си спомням да сме говорили в казармата освен за жени (там думата, която се използва за обозначаване на съществата от женския род точно съвпадаше с простолюдната цинична дума за обозначаване на техния, на жените, полов орган, и тая дума започва с "п", завършва на "а" и има пет букви) и, на второ място, за ядене. Както забелязвате, твърде беден е духовния живот в една образцова социалистическа казарма, както именно и подобава за казарма, щото казармата все пак не е манастир.

Та белехме си значи картофите, а до нас стоеше дежурния по поделение старшина и ни подканяше да бързаме, щото и на него му се ядеше та му се плачеше. Що за паразитни птици са т.н. старшини ще пиша по-нататък, за да не се отклонявам сега. Тук за краткост ще кажа само това, че старшините, в зависимост от темперамента си, биваха обикновено само два типа: зли или прости, а третия тип беше смесен, т.е. и зли, и прости. Простите в истинския смисъл бяха по-добродушни, което не означава, че и тях в определени моменти може да ги избие на злоба. Та значи старшината говореше някакви простотии, подобно на диктатор, подобно на бате ви Бойко сега пред репортерки, а пък ний слушахме, подхилквахме се тайничко или вътрешно, и му се чудехме на акъла - един крайно дефицитен за съсловието на старшините продукт.

Старите войници, както вече казах, тихичко си белеха с една единствена мисъл, по-скоро да закусят, но, все пак, за да подчертаят, че тази работа е твърде унизителна за едно "старо куче", го правеха с показно отвращение, един вид от немай-къде. След като обелехме картофите, също ги режехме, в зависимост от мандажата, която щеше да се готви през деня с тях: на дребни кубчета, за мусака, на по-едри, за някаква друга манжа и прочие. Същото правехме и с лука, като при него, разбира се, си ревяхме донасита, като това беше една чудесна възможност младият човек неиздайнически да си изплаче мъката, що се е насъбрала в душата му. Най-сетне неприятната работа по подготовката на тия продукти свършваше и ний сядахме на масите да закусваме.

Имаше си дежурни войници, които играеха ролята на келнери. Това се правеше когато групата беше по-голяма. За да се избегне бутането пред трона на готвача. Казах, най-уважаваната личност в поделението, която сякаш имаше по-голяма власт дори от командира, беше готвачът. Разбира се, дежурните - те биваха определяни било на място или от старшината, или от старите войници - та значи дежурните първо сервираха, както се полага, на "старите кучета", а после на младите войници. "Старо куче" да бъде келнер и да поднася храна на новобранци, сиреч, на кирливци, беше мисъл невъзможна, беше чист абсурд, и ако си представиш, че ще се случи някога такова нещо, то това нямаше как неминуемо да не донесе бурен вселенски катаклизъм - заради пълната си несправедливост. Затуй новобранците слугуваха на старите войници, мечтаейки си за онова славно време, което ги чакаше, когато остареят, т.е. сами станат стари войници. Колкото повече остарява един новобранец, толкова повече самочувствието му нараства - това е съвсем обяснимо. Съответно на това и каиша му биваше все повече отпускан; за младите войници подобава коланите да са здраво стегнати, почти до задушаване; докато по-старите войници отпускат колана според "старостта" си. Докато истински старите войници, за да покажат колко са велики, си ги слагат едва ли не на оная работа.

На закуска се ядеше било чай със сирене и конфитюр; прочее, за чая трябва да отбележа, че той всъщност не беше никакъв чай, а оцветена с карамелизирана захар вода в един казан, често недоомит добре и мазен от обедната манджа, в който разтваряха бром, та войниците по-малко да бъдат тормозени от сексуални копнежи; било, на второ място, на закуска се ядяха някакви извратености от ерата на социализма като халва с варено яйце с прясно мляко, лютеница пак с чай, бучка масълце с чай, каша, макарони със сирене (сякаш най-хубавото и засищащо ядене!) и прочие. Да, понякога имаше и колелце салам, а в най-велики моменти, за отбелязване, примерно, на 9-ти септември - цял кремвирш!

Такива работи. Май станах много обстоятелствен и подробен и ако продължавам така, донекъде няма да стигна. Да ускоря малко темпото.

До закусвалнята имаше "лавка", т.е. стаичка, в която, като в магазинче, се продаваше кибрит, цигари, вафли (от ония, които Митю Пищова нарича "фафли", както тогава и ний ги наричахме), лимонада, локум, за да се преодолее вредното въздействие на брома върху юношеската душа и сексуалност и... друго не си спомням да е имало на лавката. Войниците, обикновено още по-гладни след закуска (щото тя само е раздразнила и увеличила апетита им) си купуваха някакви конски количества "фафли" и други съедобни продукти, та да залъжат стомаха си. Да отбележа и това: войнишката заплата за войника беше, мисля, 1 лев и 50 стотинки на месец (не на ден!), а младшите сержанти, най-висшият чин за войници, получаваха астрономичната сума от цели 2 лева и 90 стотинки на месец! Една "фафла" струваше 5 стотинки. И като си купеше нещичко, всеки от нас се отправяше където го зовеше войнския дълг.

Аз например, добре натоварен с тия отвратителни два сандъка с храната на дежурните в командния пункт офицери, се отправях нагоре по баира, изпънал шия, защото нанагорнището си го биваше, повече от 45 градуса трябва да е било, а и 70-80 градуса може и да е било. Представете си как се носят тежащи сякаш по половин тон сандъци, щото дежурните офицери бяха 4-5, а и на тях противният готвач сипваше повечко храна, та да им се подмаже. Както и да е. Към 8.00-8.30 часа идваше автобусчето с останалите офицери и старшини, което пътуваше всеки ден от Самоков и обратно (където живееха военните), и започваше обичайния казармен ден, който явно доста зор ще видя, докато го опиша както подобава. Затуй ще се наложи да бъда съвсем кратък и схематичен.

До обед обикновено вървят някакви занятия, тренировки, учения, не знам си какви други глупости, само и само да не бъде оставен войникът да се наспи или да почувства какво е свобода. Казармата, запомнете от мен, е място, в което всичко е устроено така, че личността да бъде колкото се може повече и по-гадно тормозена. Да бъде тормозена постоянно и най-настойчиво, с някаква садистична страст. Разбира се, войникът в никакъв случай не трябва да бъде оставен да мисли, да мечтае или да се наслаждава на свободата си, щото ако това се случи, казармата ще отиде на кино.

На обед, както се досещате, пак се ходеше в столовата да се обядва. Това, прочее, беше всъщност най-приятния момент в казармения живот, мечтан от всички по всяко време на денонощието. Офицерите и старшините си имаха друга столова, разбира се, на тях се готвеха и други, по-специални ястия, а пък войникът, подобно на прасе, ядеше каквото му дадат. И, за отбелязване е, войникът яде всичко. Войникът може да изяде всичко, което поне малко става за ядене, дори и да е най-отвратителното ядене. Принципът тук е: колкото по-отвратително е едно ядене, толкова по-бързо трябва да се яде. И това спасява положението. Само идиоти като мен така и не можаха в казармата да се научат да ядат овче или овнешко месо, също тлъсто телешко месо, но иначе всичко останало проядох. Предпочитах да умра от глад, но овнешко месо и досега не мога да вкуся.

Следобедът на войниците в казармата сякаш е малко по-спокоен. Дават им се някакви задачи, но офицерите и старшините вече мечтаят да си ходят от работа и съвсем не се стараят. Чувства се, че нещата отиват към спадане на активността. В тия следобедни часове някои войници можеха да откраднат някой час и да поспят или да идат да се изкъпят, примерно. Към 17.00 часа (а зимно време и по-рано) всички офицери и старшини си заминаваха с автобуса, оставаха само дежурните. И войниците, които не са наряд, имаха няколко часа, в които можеха да правят кой каквото иска. Някои играеха футбол или карти, превъзходна за затъпяване игра, тук-там някой четеше книга, но най-много, разбира се, бяха ония, които спяха. В казармата общо взето всяка свободна минута се използва за спане. А нещастниците, които бяха наряд, към 14.00 часа, веднага след обеда, почваха да се въртят в безжалостната рулетка, която ще свърши на другия ден по същото време.

Моя милост поради това, че си беше общо взето постоянно дежурен, наряд ходеше веднъж-дваж месечно, колкото да не е без хич. Понякога и повечко. Когато бях младши сержант, не ходех наряд, щото имаше неписано правило войниците с две нашивки да не ходят наряд. Аз в казармата от две години бях младши сержант само 6 месеца; произведоха ме ефрейтор на 6-тия месец от службата, още новобранец. На 11-тия месец бях произведен младши сержант, стоях такъв кажи-речи две-три седмици, и след това се случи една ужасна история и бях разжалван до редник. После 6 месеца си бях прост редник, а като изминаха тия 6 месеца, командирът осъзна, че е бил много жесток с мен, и ми възстанови званието младши сержант. И така последните 6 месеца от казармата бях пак нещо като "началство". Защо така мина службата ми и какви неприятни истории се случиха, ще разкажа когато му дойде времето.

Ами за днес май стига, а? Да спирам освен дотук? С какво обаче да завърша? Хич не се сещам. А трябва да се завърши с нещо по-впечатляващо, ала къде да го открие човек това впечатляващо нещо в толкова сивия, рутинен и монотонен войнишки живот?

А, добре, сетих се, ще завърша със следната история. Тя има психологически смисъл. Ето за какво става дума. За целта обаче ще трябва да употребя някои нецензурни думи, но няма как, заради което предварително моля да ми простите.

Сред новобранците, казах вече, имаше някакви образи, на казармен жаргон ги наричат "бройки". Тия са такива войници, които по някакви причини се набиват на очи, правят впечатление, поради което, тъй да се рече, постоянно биват... ебавани от по-старите войници, а в един момент и от всички. Тия нещастници, веднъж влезли в тая роля, трудно можеха да излязат от нея и да се отърват от подигравките, а в някои случаи това беше направо невъзможно - и те си оставаха такива до края на службата. Някои от по-тежките случаи стигаха дотам, че биваха ебавани даже от новобранците си, което е същински скандал за казармената етика. Имаше обаче всякакви чешити. Та ето в тая връзка какво искам да разкажа.

Имаше един дребен войник, дребен, ала доста окосмен - природата беше го надарила с буйна растителност не само по лицето, ами и по гърдите. Та тоя, изглежда понеже несъзнателно искаше да компенсира с нещо дребния си ръст, още от самото начало почна да се държи съвсем по пичовски, та да направи впечатление; и за целта почна да употребява една особена дума кажи-речи непрекъснато. Нали знаете как пловдивчани, да речем, употребяват думата "майна", една съвсем паразитна дума? Ето, по същия начин това момче почна да употребява една друга дума, която, изглежда, бива употребявана от мъжете в неговото село. И той дръзна да я употреби, съвсем недообмислено, и в казармата. И стана съвсем пишман. Сега малко ми е трудно, понеже съм възпитан човек, да употребя думата, ала се налага, прощавайте още веднъж.

Тоя младеж още от първите дни почна да се обръща към другите с думата "куре". Куре това, куре онова, знаеш ли, куре, какво стана снощи, куре, мамата си трака, куре, абе заеби, куре и прочие, все в тоя дух. Отначало тоя начин на изразяване силно впечатляваше и момчето в един момент за малко а-ха да се почувства пич, т.е. сякаш е уважавано. Значи за малко кажи-речи момчето беше възприето за пич, каквато, явно, е била и целта му. Да, обаче после стана пишман. И така - до края на казармата. За да не го излагам това момче, няма да споменавам името му. Иначе се сещам дори за името и фамилията му. Ний бяхме и приятели. Та ето какво стана.

В един момент всички, абсолютно всички, млади и стари войници, старшини, офицери, кой знае как, сякаш се бяха сговорили, почнаха, като го видеха тоя редник В., да се обръщат към него с неговото любимо "куре". О, куре, къде си тръгнал бе, курчо, как спа бе, куре, я какжи нещо по-така бе, курчо и прочие. Отначало той не усещаше жестоката ирония, криеща се в тия думи, стараеше се да не усеща как съвсем скоро ще заплющат по неговата глава собствените му камъни. В един момент обаче той стана пишман за това "куре", щото цялото поделение, абсолютно всички, и войници, и млади, и стари, и офицери, и старшини, абсолютно всички, почнаха да го ебават с тая дума! Даже май и двете кучета му викаха така, не съм сигурен, но нищо чудно и това чудо да е било. Май и птичките така му виках, не знам. А когато дойде ред за всякаквите възможни производни на тая дума, от чудати по-чудати, редник В. стана пишман, че изобщо знае тази дума и често направо му се ревеше като от всички страни чуваше:

- О, хуйчо, как си бе?! Патлак, как вървят работите при теб бе? Хей, кересте, как спа бе? Как ти е куро бе, мъник? Хей, хуйня, расте ли ти кура бре?! Ташаче, курченце, здрасти! Чикиджио смотан, как ти е кура бе?! Курчо, порасна ли ти оная работа бе?! Дърпай я за да порасте! Курестата курва минава! О, курестото, как си, малък?!

И прочие, и така нататък. Срамно е, че писах тия неща, но ви спестих още по-срамните, та съвестта ми е донейде чиста. Но нали обещах да опиша казармения всекидневен живот, как да го сторя без да употребя обичайните думи, които придават неговия финес и очарование?!

Спокойно, не съм извратен. Аз лично хич не обичам тия думи и които ме познават, могат да потвърдят, че изобщо не ги употребявам в речта си. Отвратителни са ми били винаги. Аз комай бях единствения, който не обиждаше и не ебаваше р-к В. - и по тази причина станах негов най-близък приятел. А и момчето си беше въпреки всичко голям симпатяга. И стоически понасяше гаврите. Почти никога усмивката не слезе от лицето му. Въпреки че на моменти направо му се плачеше. Абе голям чешит, какво повече да кажа за него?!

Хайде чао и прощавайте още веднъж! Олях се, ама нямаше как. Искам да бъда реалист, да представя казармения живот точно какъвто е бил. Истината ме вълнува най-вече, не друго. За истината се налага да се дадат и някои жертви. Нека дори моралът да пострада щом трябва да възтържествува истината! Амин!

Останалите текстове в тяхната последователност можете да прочетете ето тук: Поредица от есета за разни истории от казармата "България"

Очаквайте продължение!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.