Най-напред дължа извинение за подвеждаща информация, която дадох в блога си вчера; предаването по БНТ, в което ще участвам, ще се излъчи в събота, от 11 часа, а не вчера, както бях написал първоначално. Предаването се казва "Малки истории". Прочее, тази промяна е, както се казва, за добро: ще участвам в големия формат на това иначе всекидневно предаване: в събота предаването трае цял един час, иначе е по 10-тина минути. Тъй че, моля, заповядайте в събота преди обед пред телевизорите си, струва си да се гледа това предаване!В него коментатор, освен мен, е г-н Цв.Томов, участват още неколцина, сред които г-н Борис Луканов и г-жа Марта Вачкова. Ще си говорим за "промените", за днешното състояние, за това какви сме днес ние, българите, след тия епични 22 години "преход". Мисля, че ще ви е интересно, предпоставка за което са и събеседниците ми в това иначе добро предаване. Моя милост е поканен там като автор на книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), чиято тема съвпада с темата на предаването.
Иска ми се още сега да кажа нещо по темата, което според мен е твърде важно. Мислейки вчера по темата, струва ми се, попаднах на една находка. Става дума за един по-различен модел на тълкуване на събитията - с оглед на това да се доберем по възможност до техния цялостен смисъл. Ето какво имам наум, да видим обаче дали ще успея да го изразя в самото предаване.
По начало обществото не е нищо друго освен жив организъм, със съответните системи, които поддържат жизнеността му. Преди 1989 година, в резултат на десетилетните гаври и изстъпления на комунистите над живота на нацията, българското общество беше подобно на агонизиращ, обезсилен труп; агония е ключовата дума, ако искаме да разберем същината на онова паметно време. Комунистите бяха направили всичко потребно за да задушат всички пориви на живот в онова общество - и да ги заменят с непълноценни форми, само наподобяващи живота, т.е. с ерзац-форми. Всичко тогава беше фалшиво, неистинско, само имитиращо живота; причина за това беше, че комунистите бяха направили нужното за да елиминират човешката свобода, която именно е нещо като душата на живота в обществения организъм.
Едно несвободно общество е безжизнено, сиреч, болно общество. Болестта изчерпваше силите на обществения организъм на социалистическа България - подобно на това както вампирите пият и поглъщат кръвта, силата, енергията на едно живо тяло; комунизмът, ако искаме да разберем същината му, е нещо като исторически вампиризъм, способен да изпие силата на цели нации - и да ги хвърли бездиханни, подобни на агонизиращи трупове. Точно в такова състояние беше българското общество: болно, агонизиращо, обезсилено, даже бездиханно.
Как се живее в едно такова общество ли? За младите искам да дам пояснение и по този, според мен, немаловажен въпрос.
Да бъдеш част от едно агонизиращо, обезсилено общество означава и тия самият по най-крещящ начин, и то всекидневно, да чувстваш агонията. Сивота е ключовата дума, която трябва да ни идва в ума, когато искаме да постигнем есенцията, "аромата" на онова общество. Всичко тогава беше сиво, безкрайно сиво - независимо от плющящите навсякъде огромни червени знамена, които, предполагам, даже безсъзнателно са били туряни, та да бъдат нещо като контрапункт на сивотата. За това е така пристрастен към червеното комунизмът, ако не броим кръвожадността му, не за друго. Други ключови думи, които трябва да са в готовност в съзнанието ни, ако искаме да се доближим до същината на онова време, са: апатия, неверие, най-вече в собствените сили, задуха, задушаване, лицемерие, или, казано с две думи само, една потресаващо дълбока екзистенциална кухота. Комунизмът успя да изпразни живота ни откъм съдържание, откъм смисъл. Затова ние, живеещите в онова време, бяхме нещо като призраци, като сенки. Нищо духовно нямаше в онова време, макар че, в определени немногочислени среди на онова общество, имаше порив, влечение към духовното, понеже само то, духовното, може да се опре на смразяващата кръвта екзистенциална празнота, в която ни беше поставил същият този комунизъм.
Да, трудно, много трудно се дишаше в онова призрачно време, подобно на кошмарен сън. Да, тогава не живеехме, а сякаш бяхме заспали непробуден сън - състоянието на агонизиране, другояче погледнато, е състояние на сън, на непробудност. Задухата също трябва да бъде възприета като ключова дума ако искаме да се потопим в дълбините, в същината на онази екзистенциална яма, в която бяхме попаднали, в която бяхме принудени да живеем.
Нищо нямаше смисъл - пълноценен смисъл - в онова общество на сенки, на кошмари, на страх, на безперспективност, на неверие, на отчаяние, на тъпа безчувственост и т.н., в което тогава бяхме принудени да "живеем". Животът в ерата на комунизма не е живот, а е всекидневна гавра с живота. Това нека да го имат предвид особено ония, които още жалят за онова време. Да иска да живее в такова едно ужасно време може само оня, който се е откъснал от автентичните екзистенциални корени, откъснал се е от изворите на самия живот. Другите, които имат някаква що-годе налична пристрастеност към живота, не могат да изпитват към комунизма друго чувство освен погнуса. Да, думата погнуса, думата гнус, думата гадене, наред с думи като мъртвило, мъртвина, празнота и прочие са думи, които могат да бъдат въздигнати до нивото на същностни екзистенциали, когато се опитваме да постигнем есенцията, дълбината на смисъла на онова наистина кошмарно време. Горко на ония, за които мъртвилото на комунизма е нещо като пример за "образцов живот"! Може ли да има по-голямо нещастие, което изобщо да може да сполети някакъв човек?!
Е, и какво стана като дойде "промяната"?! Аз бих си позволил да се изразя така, белким някой ме разбере, белким някой признае правотата ми да мисля по този начин: агонизиращият труп, в който се беше превърнало обезсиленото от 45-години варварски български комунизъм общество, представете си, почна да мърда, сякаш отнякъде в него се появи неочакван прилив на енергия; предсмъртната агония, подобно на чудо, беше спряна в последния момент! Аз бих си позволил да се изразя така, за да бъда разбран: сякаш Божията ръка в последния момент застана над агонизиращия труп, помилва го, и му вдъхна енергията, необходима за да възкръсне живота в изнемощелия организъм на българското общество от онова време. Не се смущавайте от натрупването на предикати; те са ни необходими, за да се оживи смисъла на случилото се в нашите души.Този агонизиращ труп, който получихме в наследство от комунизма, не само че почна да мърда, но в един момент, о, чудо, като в несвяст, изправи глава и вдъхна мощно от така ароматния въздух на свободата! Да, чудо, същинско чудо е това: ароматът на свободата, вдъхнат и напълнил гърдите на болния, на изнемощелия организъм, му даде такава мощна сила, че трупът се протегна, стана, почна да крачи, силата сякаш изведнъж се върна в краката му! Лицата ни тогава, в първи паметни дни след 10 ноември 1989 г., светнаха, да, това е основния признак, по който можем да откроим смисъла на случилото се. Същинско чудо е това: да можеш да виждаш на улицата хора със светнали, радостни, ентусиазирани лица, омаяни от толкова упоителния въздух на свободата! Аз това си спомням, така съм възприел и преживял случилото се тогава.
Започна невероятен подем на народностния живот, овладяван постепенно от порива към автентичната свобода. И всичко започна да расте, да кълни, да живее; живителни сокове почнаха да текат по стъблата, по вените, по артериите на организма - на българското общество тогава. Животът се събуди и вече нищо не можеше повече да го скове обратно в онази ужасна агония, да го натика в прокрустовото ложе на агонията; духът от бутилката, както се казва, беше изпуснат. Започна възхитителното време на борбата за демокрация, онова възторжено синьо време на копнежа по свобода, времето на огромните митинги на СДС, съставени все от хора с грейнали, въодушевени, светещи лица и очи със сини знамена в ръце! Невероятен подем на народностния дух и живот, аз така мога да определя смисъла на случилото се тогава! Отприщи се дълго задържана енергия - и вече нищо не можеше да остане същото. Животът възкръсна, животът победи смъртта. България възкръсна за нов живот. Кошмарът на комунизма сякаш остана назад. Страхът също. Станахме безстрашни борци за свобода: довчерашният роб се преобрази и стана свободен човек!
Да, знам, може би идеализирам. Да, знам, свободата, особено когато е нещо непознато, когато е свобода на довчерашните полу-мъртъвци и роби, ражда и чудовища: появиха се и мутрите, и бандитите, започна и уродливото, по комунистически правеното "първоначално натрупване на капитала"; появиха се странности и мутанти, уроди от типа на "комунист-капиталист", "комунист-демократ", "комунист-свободолюбец", "кръстещ се в храма безбожник" и прочие. Ние, идеалистите, дето ходехме по улиците и площадите, водени от един чист ентусиазъм на свободата, ние, дето правехме окупационни стачки, дето живеехме в градове на истината, правехме, хванати за ръце, живи вериги, строяхме барикади и прочие, за да атакуваме и победим кошмарния бастион на комунизма, останахме и излъгани, и предадени.
Щото мълниеносно се появиха безскрупулни играчи, мерзавци, които успяха да се покачат на вълната на народния антикомунистически ентусиазъм - и да извършат после поразиите, предателствата, злоупотребите, които извършиха, с които ще останат в историята. Няма да споменавам тук имена. Става дума за ония, който без капчица свян плюха на идеалите за свобода и демокрация, извършиха гнусни дела, крадоха, грабиха, уреждаха си живота, използваха СДС като трамплин, а пък като постигнаха своето, без капчица съжаление забиха ножа си в гърба на многострадалната българска демокрация. И ето, 22 години по-късно, демокрацията ни е обезсилена, отново сме в някакво мъртво време, а наглеците и лъжците, неспособни на никакво идеално чувство, не само взеха превес, но днес дори са ни и управляващи, днес са ни дори вече "народни кумири".
Така започната, темата може да е безкрайна. Страх ме е да не се размие основния смисъл, затова спирам дотук. Ще завърша със следното.
Нашето общество все още не е здраво, нормално, жизнено, жизнеспособно общество. Днес обществото ни, разбира се, е качествено друго, с всички необходими наченки на ония движещи фактори, които могат да ни превърнат България в китна, пипната от човешка ръка и добре уредена градина, т.е. в проспериращо и доволно, наслаждаващо се на живота, съвременно и свободно общество - общество на достойни, поели живота в собствените си ръце хора. Но общественият организъм все още не се е избавил изцяло от болестта, все още не е върнал силата си докрай: в общественото, в народното тяло има тумори, разсейки на болестта, има вируси, гнойни циреи, има много мъртва тъкан, която трябва без жал да бъде изрязана - както именно прави хирургът, за да спаси жизнеността на цялото, на организма, смело изрязва гнилите части.
Такива тумори, които нямахме решимостта да отстраним, са, да речем, тоталитарните паметници, като паметниците на чуждия окупатор, които стоят на най-видни места в столицата и по цялата страна. Ами туморите в душите, най-опасните ракови образувания, които наследихме от комунизма, с тях какво правим? Нищо не правим, нямаме смелостта да ги изтръгнем без жал от душите си, живуркаме си криво-ляво с тях. Мъртвото време със своите символи, които го подхранват, тегне и ни притиска с оловната си тежест, под която не може да покълне животът. Неотреченото, непрокълнатото минало, миналото, с което не сме имали доблестта да скъсаме, и то най-решително и кардинално, има способността да се възпроизвежда в най-уродливи форми. Това минало може, с една дума казано, да вампиряса. То може да отрови бъдещето ни. То не само може, но и неминуемо почва да осквернява и да мърси неговата свежест. Точно това допуснахме да се случи у нас. И затова не само че не сме прокопсали, но и не можем ако не да прокопсаме, то поне да заживеем като нормални хора.
Ние като общество и като нация не показахме оная страстна, дълбока привързаност към свободата, която позволи на други народи да ни изпреварят далеч, да отидат много преди нас - като поляците, чехите, словенците, като балтийските народи. Ние все още сме си нация, съставена предимно от мърморковци, от неповярвали в силата си хора. Все някой друг ни е виновен, но собствената вина за сполетялото ни не признаваме на инат. Това е първият признак, по който може да бъде разпознат несвободният човек: той мърмори, оплаква се, няма друга грижа освен тази кому другиму да прехвърли собствената вина. Т.е. няма друга грижа кому другиму да прехвърли непосилния товар на свободата. Мнозинството от съвременните българи, за жалост, се оказаха точно такива хора. Малодушни мърморковци. И при това все търсят кой да ги "оправи". Срамна работа! Позор!Може би се иска време, та да се откъснем безвъзвратно от презрения манталитет, който наследихме от кошмарното време на комунизма. Неговите рудименти продължават да тровят живота ни. Това, което можем да направим, за да противостоим на унизителните тенденции в българския живот напоследък, е: всекидневно да помагаме да си проправя път съзнанието на свободния човек, поел своето съкровено бъдеще в собствените си ръце. Затова трябва много да се разговаря с множеството от неповярвали в себе си хора, с хората, склонни към бездейно и самооправдателно мърморене. Медиите имат в това отношение огромна роля и мисия, която, уви, все още не изпълняват на длъжната висота. С отчаяния, с невярващия вече на нищо мърморко, в какъвто се превърна масовият българин днес, трябва да се разговаря всекидневно и то най-човешки: за да му се помогне да надмогне отчаянието и неверието си. Не е лесно на тия хора да победят слабостта, да се справят с малодушието си. Не трябва прекалено да ги корим. Трябва да се опитаме да ги разберем и най-човешки да разговаряме с тях.
Нужни са ни, дами и господа ангажирани българи, крещящо са ни нужни просветители, мисионери и визионери на така потребното ни съзнание за свобода, без което няма да успеем да преобразим живота си, т.е. да го върнем на автентичната му основа. Животът на мърморкото, на бедния духом човек, не може да бъде друг освен какъвто е: жалък, беден, мизерен, убийствено непълноценен. Живот на поклонници на чалгата във всичките й форми, живот на любителите на миризливите кебапчета, на евтината ракия, на щракането с пръсти и на впускането в шеметни кючеци, на обожаването на фалшиви кумири като Боко, с две думи казано: менте-животът. Ако ви устройва този живот, моля, живейте си го. Не за наша сметка обаче. Ние, дето презираме този живот, няма да позволим и ние да бъдем натикани в неговата кал. Ние, представете си, сме човешки същества, а не свине...
Защото ние, българите, като общност, сме взаимнозависими. Мнозинството дърпа надолу, а трябва да намерим сили да му помогнем да тръгне нагоре, по верния път. Трябва да му помогнем да се възвиси. Трябва да победим силата на тежестта и инертността, която ни дърпа надолу. Духът на свободата е този, който ни дърпа нагоре. На него трябва да служим, нему трябва да се покланяме. Той е алфата и омегата на живота. Ако искаме да заживеем човешки първом трябва да станем достойни за такъв живот. Няма друг път. Този е верният път. Тук, както се казва, и е "закопано кучето"...
Хубав ден ви желая! Преди 22 години на този ден ние, съвременниците на облялото ни тогава великолепно зарево на свободата, погледнахме със съвсем други очи на света. Ние тогава, прочее, прогледнахме, а преди спяхме кошмарния си сън. Събудихме се за живота и с невиждан ентусиазъм започнахме да го живеем. Според мен точно с такъв ентусиазъм трябва да се живее всеки един наш ден. Трябва да го живеем с ентусиазма на оня ден първи на българската свобода, от който са минали 22 години. И тогава битието ще отговори на нашия порив, няма да устои. И ще ни даде безценните си дарове и богатства. Които са по-ценни тъкмо затова, защото ще трябва да си ги сътворим сами; в този живот нищо не се дава даром, а само по заслуга...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар