Какво ли щеше да стане с мен ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде?

Във връзка с едно мое участие в телевизионно предаване първо описах какво възнамерявам да кажа непременно в него - виж Само духът на свободата ще ни спаси от презрения менте-живот - а пък после, недоволен от това, което успях и ми беше позволено да кажа, започнах да описвам онова, на което бил желал особено да акцентирам, ала не можах - виж За какво жалят и за какво мечтаят българите и европейците. В тази последователност започна да се оформя една поредица от есета за преживяното преди и след 1989-та година, която бих искал да продължа.

И ето тази сутрин, според обещанието ми в предишното есе, трябва да започна да отговарям на интересния въпрос Какво щеше да стане с мен ако в 1989 г., пък и по-късно, не бяха станали никакви промени?, зададен ми в предаването, което тогава необичайно ме затрудни; сега обаче ще се опитам да му отговоря.

Аз в предаването сякаш бях фрапиран от този въпрос, той ме завари съвсем неподготвен, по него никога не съм мислил, а аз съм човек, инертен в мисленето си, сиреч, трябва ми време, за да обмисля основателно даден въпрос, преди да дръзна да се изкажа. Затова там аз почти нищичко не отговорих, ето, сега, след неколкодневен размисъл, отговарям по следния начин.

Ако нищичко не се беше променило в България след 1989-та година, т.е. ако днес все още съществуваше онази сива комуно-социалистическа България, аз, честно си признавам, не мога да си представя какво би станало с мен. Най-вероятно сега нямаше да ме има, най-вероятно вече щях да съм в гроба. Ще обясня защо виждам така кардинално нещата.

За да оцелява в ония условия човек трябваше да бъде конформист, т.е., нагаждач. Личността, особено държащата на своето достойнство личност, тогава беше поставена пред следната алтернатива. Или, ако иска да запази презряното си съществуване, да се нагажда, обвивайки се в бронята на самосъхранението, или пък, ако такъв един вариант съвсем не й е по вкуса, тогава й остава една възможност: да обяви война на системата, да встъпи в пълен конфликт с нея, което при тогавашните условия означаваше едно - да бъдеш смазан. Моят уважаван събеседник в предаването Цветозар Томов каза, че ако 1989-та изобщо не беше настъпила, "най-вероятно щял да си пише книжки, които никой нямало да чете". Аз също съм пишещ човек, обаче мога да кажа, за жалост или за щастие, че съвсем не се виждам като спокойно пишещ човек в една непроменена изобщо комунистическа България.

Първо защото никой нямаше да издава това, което аз пишех. През иглените уши на цензурата тогава успяха да минат няколко мои, и то твърде обемни статии (20 стр.), които излязоха не къде да е, а в единственото излизащо тогава философско списание "Философска мисъл". Аз сега няма да се отклонявам да пиша през какви кошмари и унижения трябваше да мине човек за да му излезе статия в ония години, като при това трябва да се вземе предвид, че вече беше настъпила епохата на горбачовата "перестройка" и на "гласността". А по-преди на човек като мен статия изобщо едва ли изобщо е могла да му излезе, да бъде отпечатана. Защо така ли? Ами защото аз пишех по начин, който коренно се разминаваше с наложения тогава шаблон на, бих го нарекъл, "казионното писане". Какъв е този шаблон изглежда ще ми се наложи да разясня в едно ново есе, за да не се отклонявам сега от основната си тема. И тъй като за мен конформистичното писане беше една утопия - цялото ми същество се бунтуваше против един такъв начин на писане, пък и на живот! - аз, разбира се, по никой начин нямаше да оцелея сред пишещите хора - ако в България след 1989-та година не бяха станали никакви промени.

Е, най-вероятно щях да си пиша абстрактни философски текстове "за самия себе си, за никой друг", сиреч, за чекмеджето. Много е рисковано да се каже дали този вариант нямаше да доведе до написването от моя милост на някакви значими и дълбоки философски текстове, които, поради идването на свободата в Отечеството ни, аз така и никога не написах. Тъй че, много е възможно, идването на демокрацията, в правенето която аз се впуснах с всичките си сили, да ми е попречило да напиша един друг род текстове, а дали те нямаше да бъдат по-стойностни от това, което все пак написах, е много труден за отговаряне въпрос. Защото аз в това прословуто правене на демокрацията вложих много сили, които, ако тя не беше изобщо идвала, щял да вложа в едни тихи интелектуални занимания в полето на чистата философия. Стига душата ми да беше устояла на агресията на войнстващия социум, което е твърде съмнително.

С това обаче съвсем не искам да кажа, че в днешно време съжалявам, че комунизмът си е отишъл; не, няма такова нещо; за идването на демокрацията и свободата аз бях готов да платя и платих всякакви жертви. И ще продължа да плащам. Няма нищо по-драгоценно нещо на този свят от свободата. Това, което все пак написах в условията на свобода, може да съдържа в себе си белега на едно неспокойно, динамично време на промени, но пък, от друга страна погледнато, никога нямаше да бъде написано - ако комунизмът у нас изобщо не си беше даже тръгвал да си отива. Той си тръгна, ама с огромно нежелание, а пък след това се върна и разцъфтя в огромни отровни цветове, подобно на разсейките на тумора на рака в едно тяло, в един заболял организъм. Но това също е отделна тема, по която много съм писал и по която още може да се пише, на друго място обаче.

Та да се върна на въпроса си, от който се отклоних заради писането - и в условия на свобода, и в условия на комунизъм. Аз казах, че моето устройство като личност е съвсем антиконформистично, аз съм неконформист във висша степен, не мога, не обичам и не ща да се нагаждам; по тази причина, твърдя, че най-вероятно сега изобщо нямаше да ме има ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде. Прочее, твърде млад, още на 28 години се установи, че имам опасно заболяване на сърцето, а преди това години наред аз имах проблеми със сърцето, ала не му обръщах особено внимание; имах тахикардия, ускорен, прекалено бърз ритъм. Явно е, че сърцето ми изобщо нямаше да издържи ако комунизмът у нас изобщо не си беше тръгвал да си иде; всички симптоми за това, че сърцето ми в ония условия нямаше да издържи, бяха тогава налице.

А в условията на свобода сърцето ми, с Божията помощ, все пак издържа - което показва едно: сърцата на хора като мен обичат свободата, а без свобода, така да се каже, се объркват в туптенето си, почват да "бързат", изморяват се прекалено, а в резултат на това в един момент, предполагам, и спират. Сърцето е най-важното, не мозъка; много хора, както е известно, превъзходно си живеят "без мозъци", т.е. без да мислят, но без сърце никой не може да живее. А сърцето обича свободата. Без свобода и сърцето, и цялата душа се задушават. Тъй че, на това основание, съм склонен да приема, че ако комунизмът в България си стоеше все същия, непроменен, все с ония огромни железнобетонни блокове, с които ни затискаше, аз сега, най-вероятно, изобщо нямаше да съм жив.

Или ако все пак бях останал да живея - доколко онова, което преди 1989-та година правехме, заслужава да се нарече живот, е отделна и твърде интересна тема! - аз сега щях да съм развалина във всеки един смисъл, т.е. щях да водя едно най-жалко съществуване. Комунизмът работи в много посоки, но най-важната според мен е тази: да убива личности, да смазва достойнството им. А има един разред хора, които без достойнство не могат да живеят, гадно им е да живеят, даже им се повръща, когато само си представят, че трябва да живеят недостойно. Тъй че съвсем не е странна или необяснима моята констатация, че ако комунизмът у нас и досега си стоеше непокътнат, мен сега нямаше изобщо да ме има, нямаше да съм жив.

Щом комунизмът имаше за своя най-важна цел да убива личностите - а това е аксиома, при това доказана от цялата история, т.е. е непоклатима истина; то и самото име комунизъм показва това; за комунизма комуната, не личността, и водещото, а личността е вредна и значи трябва да бъде убита - та значи, щом за комунизма и за комунистите най-важната цел е да мачкат и да убиват личности, то спрямо мен и такива като мен, които все пък държим да бъдем личности, комунизмът неминуемо щеше да си е постигнал целта, т.е. отдавна щеше да ни е убил.

Друг е въпросът, че вампирясалият комунизъм, както аз обичам да го наричам, имайки предвид метастазите на комунизма в т.н. посткомунизъм, който още живеем и от който не сме се отървали, та значи тоя вампирясал комунизъм пак убива личности, но по по-различен начин, а най-често просто ги гони от страната: два милиона и половина българи бяха прогонени не от "демокрацията", както ви убеждават червените демагози, а от същия онзи комунизъм, който, ако не беше дошла демокрацията, тия същите хора щеше ако не да ги убие до един, поне щеше така да ги смачка, че те вече нямаше да са личности.

Т.е., сега, в тази връзка, ми хрумва следната теория: тия, които все пак останахме в България, не я напуснахме, и все пак държим да сме личности, и в наше време отново сме поставени в трудни условия - и сме вече съвсем немногобройни. Всички ония, които са тук, но им е все едно дали са или не са личности, т.е. податливите на натиска на социума, утежнен от един вампирясал комунизъм, те всъщност като личности рухнаха и съставиха социалната база на днешния олигархичен строй; това са хората, които гласуват или за милиционеро-комунистическите мутанти от ГЕРБ, или пък директно за самите комунисти, за БСП. А всичко онова, което избяга навън, са хора, са българи, които все пак държат да са личности, т.е. са хора, за които тукашната ни изродена и непълноценна свобода също ги задушава: и затова те се разпиляха нейде по света, в Америка, в Европа, в Австралия, в Азия. А ний останахме.

В тази връзка се замислям за един друг вариант относно въпроса какво би станало с мен ако комунизмът си беше останал непоклатим - както си е останал непоклатим паметникът на Альоша или този на съветските окупатори в София. Ами най-вероятно и аз щях да избягам, за да се спася, но пък знаете колко трудно се бягаше тогава от оградената с телени мрежи комунистическа България. Тъй че е много възможно месата ми вече да бяха изядени от орлите наблизо до някоя гранична застава, т.е. много е възможно днес пак да ме нямаше. Това е. Спирам дотук, понеже хем стана дългичко, хем трябва да се приготвям за работа. А пък друг път мога да продължа. Ще видим. Животът ще покаже.

И ето това е свободата: сам да решаваш за бъдещето си. Не друг, а ти самият. За всичко. Без никакво изключение. В неокомунистическа България ония, които държат да са личности, пак не се чувстват конфортно, пак им се налага всекидневно да водят своите войни; пак връз тях мутантите на комунизма се нахвърлят като бесни кучета, когато искат да направят нещо ново, различно, необичайно. Историята с инициативата ми за наименуването на училището, в което работя, на името на Стив Джобс, убедително илюстрира тази констатация. Но такъв, както се казва, е животът на свободните хора: да се борят, да търсят, да спорят, да изобретяват, да страдат, но и да побеждават, и прочие.

Аз обичам този живот. От такъв живот не бих се отказал. В такъв живот ми се живее. Е, плащам си длъжната цена. Какво да се прави. Нищо на тоя свят не се дава безплатно. Но тоя живот, въпреки всичките му несъвършенства, за комунизъм, особено пък първосортен, не заменям, никога не бих заменил. Толкоз.

Хубав ден желая на тези, които все пак дочетоха до края това прекалено скучно есе!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)