Творческите мъки на всяко раждане на нещо ново и оригинално

Един приятел от интернет - Томи Томев - ме запита така: "... Имам един въпрос: какво става с книгата ти Жизнени стратегии?" Отговорих му и понеже смятам, че и друг човек, който знае за тази започната, ала недовършена моя книга, може да се интересува от същото, та затова публикувам отговора си до него и тук; ето какво му отвърнах:

Здравей, Томи,

Благодаря ти за въпроса - понеже той ме подтиква да си изясня собственото си отношение към тая книга и към ситуацията, в която се оказа писането й. Аз обикновено пиша книгите си бързо, стига да ме овладее идеята им, но ето, че тази книга от години си стои започната, ала непипната после - ако не броим едно-две връщания, последвани след това от дълги паузи, в които сякаш изцяло пресеква интереса ми към нея. Аз самият много често в мислите си се връщам към тази книга, имам намерението да я завърша, но ето че се занимавам с други, общо взето все ефимерни неща, а нейното писане отлагам и отлагам. Това и за мен е необяснимо; ето че ти с въпроса си ми даваш повод да се опитам да уясня собственото си разбиране защо това е така, защото се получава така.

Да оставим това, че наистина съм много зает с различни други неща, да ги наречем проекти. Списването и издаването на списание ИДЕИ е едно от тях. Поддържам ежедневно блоговете си. Вълнувам се от всякакви проблеми, предимно граждански и политически, и не ми остава време да се съсредоточа към най-важното: заниманията ми с философия. За което много от най-близките ми приятели ме укоряват постоянно, и може би съвсем справедливо. Но не това е същинското обяснение, това обяснение мен лично не ме задоволява. Защото и други свои книги съм писал, намирайки се в ситуация на свръхпретрупаност, и пак съм успявал да ги завърша - доколкото изобщо може да е завършена една философска книга при положение, че нито на един въпрос, който заслужава да се нарече философски, може да бъде някога отговорено окончателно и напълно; философските въпроси винаги си стоят открити за нови и нови изследвания, а и всеки отговор провокира към възражения и така нататък до безкрайност. То това е и хубавото на философията, на това се дължи нейното очарование: вечно търсене, вечна незадоволеност, несвършващ порив към истината.

Но има нещо друго, още по-съществено. Има един проблем, който мен лично много ме тормози - и той именно касае формата, формалната страна на изразяването на едно съдържание. Както и правенето на една, да речем, статуя изисква главното внимание да бъде насочено към формата, и то не към външната, а към вътрешната форма - оформянето на самата идея! - то нещата стоят по същия начин и при написването на една книга. Аз общо взето съм систематично мислещ философ, т.е. духът ми не се успокоява докато не успея да сведа вълнуващото ме съдържание до един системен начин на изразяване на мислите, т.е. докато не успея да постигна цялостност, пълнота и завършеност, в която всяко нещо да се намира на своето си място. В някои случаи това се удава, примерно, в писането на учебни помагала, където се излага последователно определено съдържание, или пък в писането на книги, които поставят поддаваща се на систематизиране тема. Пример за системно мислещ философ е Хегел, като при него системата е тотална. Има невероятна хармония в тоя начин на мислене и вникване, но той си има и своите недостатъци. Става така, че философът се лишава от съществена част от свободата си - щом се вижда принуден да спазва схемата или рамката, която сам си е наложил, т.е. щом не излиза от прокрустовото ложе на системата и на целостта.

Другият вариант е несистемното мислене, при което единството на мислите се постига по един съвършено друг начин. А именно: в и чрез привидната хаотичност на спонтанното пораждане и решаване на едни или други проблеми. При този начин на изразяване на философски мисли липсва стремеж към система, към последователност, ред и формална цялостност, но по някакъв чуден начин се постига едно органично единство на мислите, т.е. мислите заживяват така, както живее един жив организъм. Шопенхауер пръв говори за този начин на постигане на единството, а пък неговият последовател, великият Ницше, го реализира в творчеството си в пълна мяра.

Знаем, че Ницше пише афористично, т.е. с кратки, подобни на мълнии мисли, които раздират мрака - мрака на незнанието, на неразбирането, на привидното задоволство на спокойния, безметежен дух. Той сам твърди, че умее с една мисъл да каже толкова, колкото всеки друг ще каже в цяла една книга; а после дяволито подхвърля и добавя: толкова, колкото всеки друг няма да каже в цяла една книга.

Аз на млади години бях последовател, сиреч, възхищавах се едновременно и на Хегел, и на Кант (който също е твърде систематичен), но особено много на Шопенхауер и на Ницше. Винаги съм се стремял да изразявам мислите си в една и достъпна, и понятна от всеки, и дори сякаш наситена с чувство, сиреч, ангажираща и емоциите на читателя мисъл. С това написаното от мен се родее със стила на Шопенхауер и Ницше, въпреки че изобщо нямам маниакалната претенция да се сравнявам с тия колоси на духа. Но въпреки това в дълбините на душата си не успях да превъзмогна стремежа към цялостност, добивана по системния тертип или модел.

И затова винаги при писане при мен са се борили тия две тенденции: към пълната свобода на изцяло спонтанното раждане и изразяване на мислите без влагането им в някакъв предварително зададен калъп (или схема, или план), и, от друга страна, към търсенето на точното място, което трябва да заеме една или друга мисъл или проблем в една система на цялото, която да е управлявана ако не от разума, то поне от разсъдъка. Добре зная и си давам сметка, че това противоборство внася от една страна и известен колорит в писанията ми, но също и ми вързва "ръцете", т.е. прави така, че не мога да разгърна духа си в неговата пълнота. То, прочее, тия мои тревоги, изглежда, са част от това, което някой друг ще нарече "творчески мъки" на всяко раждане на нещо ново и оригинално. И то именно в такава фина сфера, каквато е тази на чистата мисъл, т.е. на същинската философия.

И ето, по неизвестни за мен причини тоя конфликт при писането на книгата ми с работно заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ се изостри необичайно. Най-вероятно причина за този конфликт, довел до невъзможност (за момента) да завърша започнатото, е това, че в идеята ми за тази книга се съдържа наистина грандиозната задача да опитам да вложа цялото съдържание на търсещия дух в една същевременно практическа сфера, т.е. в сферата на разгръщането на тоя дух в т.н. "реалност", т.е. в света на човешките отношения и дейности. Обикновено тия две сфери са автономни, имам предвид сферата на практическата действителност и тази на чистия дух, на чистата мисъл и на философстването. Аз обаче в тази книга искам да ги приведа в синхрон; за момента се оказва, че това сякаш не е по силите ми, а и, най-вероятно, се изисква невероятна концентрация на духа в така трудната за постигане посока.

И ето, на това основание в душата ми сякаш се появи една боязън да се върна към писането на въпросната книга, т.е. аз продължавам да отлагам и да отлагам писането й. Хем ми се иска да я напиша напълно спонтанно, като една поредица от есета, съвсем несистематизирани и привидно хаотични, в които да разгърна виждането си по проблема за това как индивидът може да приложи в света своя личностен потенциал, един вид да се "реализира" - и на тази основа да постигне задоволство от постиженията си. Хем в други моменти ми се иска да подредя в едно системно цяло всичките проблеми, та разгръщането им да бъде напълно логично, подредено, породено от общ план или идея. В резултат продължавам да стоя, е, не стоя със скръстени ръце де, работя други неща, а тази книга си стои започната, ала обаче съвсем не движеща се напред, към осъществяването си.

Не зная дали успях да ти обясня задоволително ситуацията, в която се оказах. Благодаря ти за интереса към тази книга, щото той за мен е един стимул да направя нещо, та да реша по някакъв начин противоречията си, за които стана дума - и да довърша започнатото. Това, че мислим в една и съща посока, т.е. имаме една споделена обща тревога и грижа за тая книга показва и това, че без да сме разговаряли, т.е. напълно самостоятелно аз реших в новата книжка на сп. ИДЕИ да публикувам част от вече написания текст на същата книга, именно книгата ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ. Идеята ми е това да бъде поредица, а пък заради тази поредица моя милост да вземе да си седне на задника, та да завърши един ден започнатото.

Това в основни линии исках да ти кажа около писането на книгата ми, носеща засега условното заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ.

Тъй като в писмото по-надолу се подема друга тема, то текстът на писмото продължава и на друго място, а именно тук: Щом простотиите у нас биват посрещани с такива мили ръкопляскания, то, разбира се че истинските неща ще ги посрещат с най-злокобно мълчание!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...