Фрагменти от преживяното в ранното ми детство

С Божията помощ да продължавам напред. Дотук написаното в тия есета е нещо като въведение в темата и показване на нейната необходимост. Оттук-нататък ще се опитам да нарисувам или поне да щрихирам картината на всекидневния живот в комунизмо-социалистическа България - такъв, какъвто съм го преживял, видял, усетил, такъв, какъвто се таи все още някъде в гънките на паметта ми.

Никога не съм имал самочувствието на пишещ, да не кажа писател, който умее по художествен начин да въплъщава вълненията си; аз съм философ и психолог. Но винаги пък съм се стремял текстовете ми да са пропити от чувство, което, знам ли, може да е и признак на някаква художественост. Ще бъда пределно искрен и ще се оставя да бъда насочван от чувството си, пък да видим какво ще произлезе от това мое хрумване.

Ще се опитам да пресъздам най-ранните си спомени, спомените от ранното ми детство, за които има някаква, пък макар и бледа следа в паметта ми. Най-трудното е това: да се ровим в останките от преживяното в душите си и от тях да се опитваме, както е и при реденето на пъзел, да възсъздадем ако не самия живот в неговата цялост, което, прочее, е и невъзможно, то поне да се опитаме да постигнем живото чувство за него. А тъкмо това чувство носи смисъла, най-драгоценното, което изобщо може да ни интересува от миналото. Историята пък на личния живот на един човек съдържа като в призма най-значимото на общата ни история - защото за да бъде човечна историята, която се мъчим да рисуваме, тя трябва да бъде видяна през очите на жив и чувстващ човек. Историята, която пишат професионалните учени, много често е лишена от човешки характер тъкмо защото научният поглед спрямо миналото убива най-значимото за него: човешкият му смисъл. За мен пък тъкмо това последното е водещото.

Роден съм в Долна баня - малко градче, разположено в полите на Рила планина, по пътя за Боровец, но идещ от източната му страна. Живях в родния си град до 18-тата си година, а след това животът ме запиля къде ли не: казарма, студентстване в София и Санкт Петербург, работа в Своге, Костенец, Пловдив. Детството на човека обаче е най-значимият, основополагащ период на живота му. Затова ето сега с трепет се връщам към онова, което е съхранено в моята памет - от преживяното в детството ми.

Ясно си спомням някакви повратни точки, примерно, влизането ми в училище в първи клас; много ярко си спомням тия мои първи стъпки в родното школо и дори фрагменти от обстановката, да не говорим за емоциите ми, съм способен сега да възсъздам с думи. Но да карам поред. Например, спомням си когато ми се роди братче; тогава съм бил на 5 години и много ясно си спомням как една моя братовчедка ме заведе до родилния дом, където майка ми показа току-що роденото братче. Спомням си, че й занесохме с едно малко котле прясно мляко от козата. Ние стояхме долу, а майка отгоре, от прозореца на втория етаж, и си поговорихме. Този спомен ми се е врязал в паметта и си стои там до ден-днешен.

Разбира се, имам някакво смътно чувство за всекидневието: игри в прахта, гоненици до изнемога, берем зелени сливи и хем ядем, хем се замеряме, деца на улицата ядат филии, намазани с олио и поръсени със сол и чубрица, и обикновено не дават на другите, а пък ние преглъщаме, преглъщаме, пък в един момент побягваме към домовете си да молим и наште баби да ни направят от това уханно ястие. Спомням си, че по къщите ни няма все още чешми, а по кръстовищата на улиците има само по една чешма, обща за цялата махала. И ние все сме там, около чешмата: пием, пръскаме се, детински лудории, смях, сръдни и какво ли не още.

В Долна баня тогава имаше нещо, което вече го няма, но тогава беше нещо направо велико: кажи-речи на всяка улица от двете й страни има направени вади, където тече вода - както е било в старо време в наште възрожденски села и градчета. Тоест, това нещо явно е останало от древността. Хората от водата в тия вади си напояват градините: препречват с камъни и треволяк вадата на улицата, и тя тръгва или по вкопан в пръстта улей, или пък в специални тръби, които я отвеждат в градината. Разбира се, разни бабички постоянно напояват градините си и в тази връзка на улицата стават големи караници.

Някаква баба, да речем, си е пуснала водата в градината, те, бабите, си правеха списъци, като на опашка, за реда, по който ще ползват водата, но все ще се намери нахалник или нахалница, която ей-така, ще окраде водата, и докато ядосаната бабичка, която си напоява градината, усети това, т.е. водата в градината й пресекне, нахалникът и нахалницата почти си е решил проблема, разхладил си е с вода градината. Е, после почва караница, но станалото-станало. Ние, децата пък, лятно време все стоим с натопени във водата на вадата крака, пръскаме се, а пък понякога се случват и крайно вълнуващи събития: я някой ще хване жаба, я водата пък ще донесе умрял плъх, я някое дете ще си направи корабче от борова кора, а пък ние ще гледаме как хубаво си играе и ще си мечтаем също да имаме такова корабче. Ако ти е приятел, щастливецът с корабчето може да ти даде да си поиграеш малко. Тогава си горд, защото на теб вече всички деца завиждат. Като си поиграят всички донасита, корабчето вече не е толкова интересно и го захвърляме в прахта, впускайки се в нови игри и забави.

Няма да забравя как понякога на улицата минаваше някакъв величав старец, с бастун и с някакво твърде особено, сякаш изсечено от камък, студено, намръщено лице. Всички знаем, че тоя старец, на който отзад на кръста има пистолет, е много велик, както ни обясняваха, той се бил "борил за свободата на народа", сиреч, е бил "активен борец". Когато той минава, ние, подобно на играещи си врабчета, към които се спуска котарак, се разбягваме, явно тоя човек излъчваше не само строгост, абсолютна някаква властност, студенина, но и погледът му беше смразяващ. Е, той понякога се опитваше да ни се ухили уж доброжелателно, но лицето му ставаше още по-страшно и на нас, децата, по гърбовете ни минаваха студени тръпки. По-късно зловещия вид на този старец - той тогава ми изглеждаше старец, а може да е бил най-много на 50-60 години, т.е. не е бил съвсем старец - ще стане напълно обясним когато и до нашите детски уши мълвата ще донесе страшното известие, че тоя, да го наречем, "човек", е бил в "народната милиция" след 9-ти септември 1944 година, т.е. си е бил чисто и просто убиец.

Имаше и други такива наперени и величави "другари", повечето от които се разхождаха с пистолети на кръста. Цивилни, но с пистолет. Повечето бяха и ловджии, т.е. и въоръжени с пушки можеше да ги види човек. На празниците човек можеше да ги види на трибуната, ухилени гротесково. Това е първото, което си спомням за онова време от т.н. "обществен живот" на родното ми градче. Те, разбира се, живеят в най-хубавите къщи, а повечето имат и вили в "буржоазно място", именно Почивната станция или курорта на Долна баня, където преди 9-ти септември е имало вили на "буржоазията", а сега там са настанени "народните герои", именно "активните борци" срещу същата тази буржоазия. Явно, че борбата е била главно за това да се настанят във вилите им. Е, някои от другарите имат и свои, новопостроени вили; е, като казвам "свои", трябва да се възприема това условно, щото вилите им са построени с ръцете на строителите от ТКЗС-то и, разбира се, с материали на същото това ТКЗС.

Тогава ставаха така тия работи: някой другар иска да си построи вила в курорта Долна баня. Първом звъни на кмета, негов другар, за да си уреди земя - ако не безплатно, то, като за "наш човек", за жълти стотинки. Щом като другарят получи от другаря си земята, след това почва да строи по следния оригинален начин. Звъни на другаря си, който е шеф на ТКЗС-то, обяснява проблема си; проблемът му ще бъде решен съвсем по-другарски. ТКЗС-то си има строителна бригада, която все нещо строи, я обор, я плевници, я нещо друго. И шефът на ТКЗС-то изпраща бригадата вместо на кооперативния строеж, на вилата на своя другар, който има спешна нужда да се снабди със собствена вила в курортната зона на Долна баня. Разбира се, и тухли, и цимент, и вар, всичко е държавно, всичко се краде от ТКЗС-то.

Вилата се строи за десетина дни, бълха го ухапала ТКЗС-то, че построило вила на един нуждаещ се другар, другарят вече си има вила, а пък работниците пак биват пратени, сякаш нищо не е било, на строежа на кооперативния обор. Такива ми ти работи правеха другарите тогава. Когато някой от тях сега ви каже, че било много хубаво при ТКЗС-тата, повярвайте му, той не лъже: за него и за такива като него, дето крадоха от ТКЗС-тата така, както само комунист може да краде, ТКЗС-тата наистина са нещо много хубаво! Няма как да не са нещо много хубаво тия пусти ТКЗС-та след като от тях другарите крадоха така славно и то толкова много години!

А пък моята майка - това няма никога да го забравя! - всяка сутрин, с малко дете, повито в люлка и сложено на гърба й, с мотиката, се отправя на полето. Тя е "кооператорка", сиреч, е робиня на другарите. С едната си ръка държи мотиката, с другата води мен, 5-6 годишно хлапе. На кръста си е вързала с верижка едно яре, което води със себе си да пасе на полето. Няма кой да ни гледа нас, децата, и майка ни води със себе си, на полето. Често звеноводката се шегува с майка ми: "О, Данче, милата, земи остави на вълците или детето, или ярето, та да ти олекне малко!". И не само майка ни води със себе си, и други деца като нас също са на полето: майките ни работят, копаят, или берат това-онова, а ние, децата, стоим зад тях все нещо чакаме. Ту сме гладни, ту сме жадни. Яренцето, дето майка го води със себе си, пък пасе вързано наблизо. Бебето, което на път за полето е на гърба на майка ми, там е сложено в люлка, вързана за клоните на близката слива. На мен ми е дадена задача да се грижа за него. Чат-пат бебето реве и майка ми хвърля мотиката и идва я да го нахрани, я да го подсуши, да му смени пеленките.

Майка ми е мъченица, но жените в звеното (бригадите в ТКЗС-то се делят на "звена" начело със "звеноводки"!) хем я съжаляват, хем й помагат с каквото могат. Проблемът е, че моята баба е болна, трудноподвижна, не може да се грижи за нас, децата. Затова на майка ни се налага да ни води на полето. Няма друг изход. По едно време бяхме пратени в детска градина, но преди това явно не е имало места. Пък и всичко навсякъде става с "връзки". Младите сигурно не знаят какво е "връзки"; то е: да имаш свой човек на подходящото място, та да се уредиш, пререждайки баламите-балъци, дето чакат реда си и нямат "връзки". Ние обикновено нямаме никакви връзки. Майка ми и баща ми разчитат единствено на двете си голи ръце.

По някое време отрудените женици в звеното подхващат някакви тъжни песни, полето се оглася от песента на тия робини, а пък скоро гласовете в немощ спират песента, а всяка женица се захваща да реди мислите си. Банални мисли мисли за това какво да направи за вечеря, кога да закърпи дрешките на децата си, как да вароса стените на кухничката си и прочие. Така тече трудовият ден в едно образцово социалисто-комунистическо ТКЗС.

Ех, пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя!

Е, на обед има един час почивка. Всяка жена или баба чевръсто вади от торбичката си каквото има, каквото Бог дал и почва да се храни бързо, за да има време да полегне малко и да изправи кокали. Носят си я бучка сиренце, я сланинка, я варено яйчице, разбира се, с домат и краставица. И си носят също дървени солнички, наричат се "захлупци", които ухаят на чубрица, препечен червен пипер и сминдух. Ако се случи да берат ягоди или малини, после, като се нахранят, си правят десерт: посипват със захар чиния с ягоди или малини, сипват, ако има, кисело млекце, и става чудесен сладкиш. Ние, децата, най-много обичаме това. След това жените от звеното полягат за половин час, за да изправят кокали, а после пак в пещта, със своята мотика. Робски труд, който се заплаща все символично. Някакви мизерни левчета и стотинки. Поне да можем да си купуваме хляб.

Да, дават и купончета, като текезесари за нас хлябът ще е малко намален; или пък ще имаме право да си купим бял хляб, който е дефицитен и се получава само срещу купони от ТКЗС-то. Робините имат и някакви "привилегии", примерно, да получат "декар", земя за лично ползване, на по-хубаво и по-малко каменисто място. ТКЗС-то почти всяка година мени "декарите" на хората, праща ги на буренливо и каменисто място, хората се трудят, чистят, уреждат си земята, минава известно време и хоп, вземат им я, щото се били променили "плановете", а пък на нещастниците дават нова каменлива земя. Е, най-приближените до властта другари ще имат декар на най-хубавото място - и никога няма да им го вземат или заменят.

Често, както си работят труженичките, наблизо минава черна "Волга", караща все тучни другари, я текезесарски шеф, я партийни секретар, я проверяващ другар от някаква по-висша партийна институция. Колата спира, а другарят сваля мощни телеса от колата, за да се разтъпче, идва при робините и почва да им говори нещо такова:

- Браво, другарки, чудесно копаете! А така, копайте още по-силно, удряйте пустата земя, за да извадите нашия социалистически хляб! Работете, работете, Партията ви има пълно доверие, че ще се справите! Чудесни сте! Урррааааа!

И другарят ръкопляска с дебели ръчички, допрени до мощното му шкембе. Труженичките-мъченички се усмихват вяло, дебелият другар явно много особено много обича да оглежда задниците на робините, при това мазно облизвайки се; и като донасита се нагледа и насуче сталински мустаки, се отправя на сянка в колата си. В това време, ако робините, да речем, берат ягоди или малини - в долнобанското поле, не знам дали знаете, тия плодове много се отглеждат - биват пуснати неколцина женици бързо да наберат отбрани плодове на другаря от "Волгата", набират набързо няколко щайги и му ги занасят в багажника. Той, прочее, за това е дошъл, а не за да похвали робините, не защото се е загрижил много за това как се мъчат. Когато му турят щайгите, другарят за благодарност ги щипе по "газо", както се казва на долнобански език, хили се като наглец и отпрашва с "Волгата" си на другия край на полето, на който, да речем, се бере нещо друго, да речем, касис.

Скоро, като поотраснем и тръгнем на училище, и ние, децата, ще тръгнем лятно време да работим по полето, на текезесарските безкрайни ниви, наричани "блокове", т.е. пращат ни на "бригада в помощ на селското стопанство". В един момент цялото градче е като мобилизирано, всичко живо е на полето: деца от всички възрасти, бабички и старци, жени, мъже, даже и учрежденията затварят, за да помагат за прибиране на реколтата. Аз за това отделно ще пиша, когато почна да разказвам за моите преживелици от тия бригади.

Разбира се, или нищо не се плаща на робите - какъв роб ще е робът, ако му плащат да работи?! - или им се плащат смешни жълти стотинки. Учат ни, че не трябва много да обръщаме внимание на парите, щото били "буржоазна отживелица". Трябвало да работим с всички сили, без да мислим за пари, та да се появи в един светъл ден "изобилието", а тогава парите щели да изчезнат, а пък ние сме били щели да плюскаме донасита. Такива неща ни убеждаваха пропагандаторите. Да работиш с вси сили, да се мъчиш сега, та да живееш "някога в светлото бъдеще". Е, ако ти не живееш в това светло бъдеще, другари, поне твоите деца и внуци ще живеят в него.

Такива ми ти работи. Да спра дотук. Тия дни, като имам време и настроение, ще продължа. Много неприятно ми стана нещо като пиша тия неща, ровейки в спомените си. Трудна работа е да се пише по този начин. Иска време и спокойствие. А аз все бързам занякъде. Наистина имам много работа, а и нямам никакво спокойствие. Затова, моля, бъдете снизходителни към моите текстове...

(ЗАБЕЛЕЖКА: Останалите есета от тази поредица можете да намерите ето тук: Преживяното в ерата на комунизма: поредица от есета.)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.