Ровя се във Фейсбук и в нета изобщо, опитвайки се да разбера какво стана с оная история, която можем да наречем ето така: "Ицо Мамата - доктор хонорис кауза". Не откривам до момента нищичко и затуй сядам да пиша аз какво мисля. Иска ми се да не завърши и тая история така безславно, както всичко друго завършва в Отечеството ни: всяко чудо за три дни, и после нищо, забравя се. Не бива да се забравят такива симптоми на българския живот, които, без преувеличение и с извинение, показват в какви гнусни лайна живеем - потопени сме в тях до шиите, ала мнозинството сякаш не усеща смрадта. Прочее, може ли лайно да се погнуси от лайно? Едва ли...Дадоха на Мамата академична титла. Никой не се намери да протестира - имам предвид в смърдящото, излъчващото отровни изпарения "академично" блато, наречено "Пловдивски университет". Прочее, само един се намери да протестира - Цветозар Томов - даде си от възмущение оставката, ала никой не го подкрепи. Всички "пловдивски академици" подло траят и гледат сеир. Съвест ли?! Какво?! Моля?! Такова нещо при тоя човешки тип явно е съвсем непознато.
Съвсем по нашенски, български начин завършва и тая история. Нали знаете как завършва романа "Под игото"? Ето така завършва: "Само един луд се намери да протестира. Обесиха го на касапницата...". Минали са толкова години от тогава, но прочутото българско малодушие си е все така малодушно - и подло. До гнусотия подло...
Мен пък като пловдивчанин ме обижда гнусотията, която университетът, именуващ се "пловдивски", има наглостта да стори. И затуй ще протестирам. Щото ако никой не протестира, или защото ако никой не подкрепи протестиращият (Цв.Томов), няма да понеса срама. За срама на Пловдив се намери да протестира един софиянец - Цветозар Томов. Не се намери обаче нито един пловдивчанин - имам предвид прежде всего работещите в туй "гняздо на комунизма", каквото е нещото, наречено "ПУ" - който да има доблестта да протестира срещу унижението. Явно тия не чувстват унижението. Значи тия са извратени дотам, че за тях унизителните неща са си съвсем "в реда на нещата", а пък достойните неща, естествено, са съвсем осъдителни. И видяхте как дори самият ректор не се посвени да похули достойния - Цветозар Томов, представете си, само за да си направи пиар, си бил дал оставката, не за друго! Ето и за тия думи на ректора никой не се намери да протестира. Е, аз съм пловдивчанин, и протестирам. Срам ме е, че моят град - един град на хиляди години и с велика култура - има такъв университет! То си е за срам. Стига да не обръгнал така на срама, че изобщо да не ти е срамно от такива неща.
Прочее, има още едно обстоятелство, което ме кара да не съм безразличен спрямо това, което се случва сега в ПУ. На 26 години моя милост, след конкурс, беше избрана да е асистент по философия точно в тоя университет. След 7 години, тъкмо бях станал на 33 години, на Христова възраст, ме уволниха. Изритаха ме, изгониха ме, тъй да се рече. Сега, от дистанцията на времето, мога да кажа: другарите-комунисти, дето ме уволниха, ми направиха страхотно благодеяние като ме уволниха още в 1992 година. Първо, дето успях, въпреки всичко, да се съхраня; ако бях останал в гнуста, нищо чудно и аз да се бях омърсил. Второ, че имах свободата да направя това, което направих, именно да напиша книгите, които написах. В това прочуто котило на посредственост и некадърност, каквото е ПУ, нищо чудно, от задухата, нищичко да не бях написал. И нищо чудно и аз, с оглед на инстинкта за самосъхранение, и аз да бях направил всички ония компромиси, които да ме бяха превърнали в безгръбначно мекотело.
А аз тогава, в ония години, понеже бях съвсем млад и... луд, бях тръгнал, кажи-речи сам и с голи ръце, да щурмувам тоя бастион на комунизма, какъвто е Пловдивският университет. Почти никой не ме подкрепи в тия борби, ако не броим най-достойните от студентите. Имам предвид младежите, които бяха най-активни в създадения от мен тогава Философски дискусионен клуб. Когато ме изгониха - ей-така, за да сплашат останалите, без причина, нещо повече, тъкмо защото аз бях с най-много публикации и бях, на това основание, нещо като "черната овца", даже щатът ми се остана вакантен! - никой, повтарям, никой не се намери да протестира. Мнозина, оглеждайки се страхливо, скришом ме потупваха по рамото, викаха ми "Браво, прав си, така трябва!", ала като сенки се приплъзваха покрай стените. И нищо. След моето скандално изритване от ПУ "академичното" блато почна да си живурка тихо и безметежно, огласяно единствено от бодрото крякане на жабите - и съскането на змиите.
Да, същинска крепост на комунизма беше Пловдивският университет тогава, а днес е смърдящо от нечистотии и разложило се от разврат комуноидно блато, в което виреят само жаби, насекоми, влечуги и чудовища - и цъфтят най-отровни цветя. Посредствеността, некадърността тук цъфти и триумфира. Всичко свястно и кадърно беше изгонено от този университет. Или само избяга. Такива като мен, дето се брояхме на пръсти, бяха най-големи дразнители на комуноидния комфорт. Е, отърваха се от нас, а някои, погнусени, и сами се махнаха; и ето какво става 20 години по-късно. Тук доцент е Алексей Петров (с бандитски прякор "Трактора"). Тук са се наврели и блаженстват в смрадта какви ли не комунистически и подлизурковски величия. Не ми се изброява, за да не си цапам хартията. Разбира се, че Ицо Мамата трябваше да стане доктор хонорис кауза. Каквито са му доктор хонорис каузите на един университет, такъв е и този същия университет.
Кажи ми какви са ти доктор хонорис каузите, за да ти кажа що за университет си. Сега, помнете ми думата, предстои окаузистяването на самия Боко. Нема начин Боко да не стане доктор хонорис кауза. Аз даже предполагам, че нему първом са предложили, ала он се е уплашил да не го подиграват, затуй е изтикал напред приятеля си Ицо Мамата, за да провери почвата. Е, нищичко не се случи. Тъй че нищо не пречи съвсем скоро и Боко да стане доктор хонорис кауза. Само се чудя как още Митю Очите не е станал поне доцент? Чудна работа. Не е поискал, не е станал. В този, с извинение, "университет", всичко е възможно. След това, което се случи, именно титулуването на Ицо Мамата, особено след като никой даже и не се възмути (с изключение на един), вече нищо не пречи в него да се случат каквито си поискате мерзости.
Спирам дотук. Е, има, разбира се, и добри хора и учени в тоя, така да се рече, университет, ала се броят на пръсти - и нищичко не могат да променят. Както в една истинска крепост и в ПУ огромните каменни блокове, от които крепостта е изградена, са прилепнали така плътно, че нищо, даже и най-тънкото острие, не може да се провре, а камо ли пък някой да може да ги събори: с удар с глава, както аз опитах навремето. Е, не можах. С глава не може дори да се разклати каменната грамада на крепостта, наречена комунизъм, каквато ПУ, уви, продължава да е. В ПУ днес продължават да вилнеят едновремешните партийни и комсомолски секретари. В тях е цялата власт. Трима поредни ректори се оказа, че са агенти на ДС! А за предишните - да не говорим.
Туйто. Сега разбирате ли защо никой не подкрепи доц. Томов в самотния му протест? Никой и няма да го подкрепи. Когато мина пред ПУ, там, където минаха едни от най-бурните години на моята младост, обичам да седна на пейка и да се опитам да си представя онова романтично време на най-светли надежди. Ето, на тия стълбища, където сега студентите се изкачват, биде провъзгласено Независимото студентско дружество, а учредителите му тръгнаха да го учредяват от моя кабинет. Ето там, в двора, се проведе първият голям студентски митинг. После бяха окупационни стачки, какво ли не. Студентите тогава бяха други. Активни и за всичко протестираха.
А днес мълчат, подобно на овце. Срам. Спирам дотук. Стига. Лек ви ден!
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар