Още всякакви истории

Вчера почнах да пиша един текст, публикувах го под заглавие Щрихи от родовата ми история. Той е част от Преживяното в ерата на комунизма: поредица от есета. Тази сутрин ми се налага да продължа започнатото; както се казва: "Хванал ли си се за хорото, ще рипаш, няма накъде!". И ето, искам да продължа, щото зная, зарежа ли започнатото, нищо чудно никога вече да не се върна към него.

В последното есе писах за единия си дядо, от страната на баща ми; сега, няма как, се налага да напиша и за другия си дядо, от страна на майка ми. Неговото име е Васил, той почина, Бог да го прости, през 1988 г., една година преди комунизмът, който той толкова е мразил през целия си живот, да започне да си тръгва. Аз за тоя мой дядо, който ми е оказал огромно влияние, съм писал тук-там из книгите си, разсъждавал съм по разни негови мъдрости, щото той беше изключително духовит и мъдър човек. Сега ми се налага да напиша още нещичко, та да закръгля образа на този, без съмнение, велик човек.

Някой ще каже: как така "велик", какво толкова е направил; та нали велики могат да бъдат само големите исторически дейци, такива като Боко Тиквата например, или като Ивайло Бърдоквата?! Откъде-накъде, ах, ти, толкова нагли мизернико, ще твърдиш, че собственият ти дядо да е велик?! Ще отвърна така, понеже темата ми се вижда чудесна.

Може да има велики и сред т.н. "малки хора", за които историята нищичко не знае. Историята не знае, но за такива хора-личности с голям потенциал, които, нищо че не са се прочули, други хора хранят в паметта си най-светъл спомен, та значи, това, че историята не знае за тях, ни на йота не променя величавостта им. На мен ми се струва, че това нещо, именно величавостта на една личност, дори, бих си позволил да кажа, и величието й - нали на царете казват "Ваше величество"! - съвсем няма отношение към това дали някаква личност е играла или не е играла някаква значима роля в общата ни история, защото голямата личност, а "велик", знайно е, означава "голям", си остава голяма независимо от всичко; ако не е играла съществена роля в голямата история на нацията или човечеството, такава една личност няма как да не е играла също толкова, ако не и по-голяма роля в онази не по-малко лична или родова история, т.е. е велика именно в този също толкова значим смисъл. Защото от какво се състои т.н. "голяма история"? Ами тя е изтъкана от безброй "малки", "родови", личностни и прочие истории, които не просто са нейна канава, нещо много повече, те са нейното тяло, нейната плът, нейния организъм.

Примерно, да речем, дядо ми Васил, в спомена ми, дори и най-ранния, беше личност, излъчваща невероятно силно достойнство и дори, бих казал, величавост. Примерно, с нас, децата, внуците си, беше строг, но справедлив; хем можеше да бъде страшен и да ни пердаши с бастуна, хем често, като говореше с нас, се усмихваше, а очите му весело играеха, и тоя контраст - да видиш усмихнато общо взето постоянно намръщеното му лице - ни е поразявал особено силно. Тя, голямата личност, се усеща по много и най-различни малки детайли. Примерно, дядо ми Васил за времето си е завършил високо образование, някакво средно училище за горски стражари или лесничеи. Като такъв е работил в горското стопанство в Боровец и то по времето, когато там директор е бил Николай Хайтов; дядо ми говореше, че се били познавали и си имали хубава приказка с него. От друга страна, понеже животът така му се е стекъл, общо взето си е бил селски стопанин и земеделец, т.е. от земята, работейки я със собствените си ръце, е изхранвал челядта си. Но в същото време през целия му живот е обичал да чете, и човек често можеше да го види, излегнат на миндера, да чете с книга в ръцете. Когато беше вече пенсионер, нищо че пак работеше, като пазач, тогава пък изчете всички до една книги на читалището, та му се наложи да му доставям книги било от моите, било от библиотеката в Долна баня, а съм му носил книги и от Пловдив. Какво ще кажете, може ли да е малка личността, която толкова много е обичала да чете?

С него, разбира се, можеше човек да води всякакви разговори, и то с наслаждение; разказваше всякакви случки за небезбурния си живот на младини, пък и по-късно, а ние го гледахме с отворени уста, понеже беше невероятно добър разказвач. При това умееше да свири на разни музикални инструменти, на окарина, на мандолина и прочие, а също така и много хубаво да пее. Често, когато вечер наблизо, до река Марица, беше на служба като пазач, оттам се чуваше песента, която той и пееше, и сам си свиреше с окарината, която все си беше в джоба му. Също така умееше да работи дърводелство, правеше какви ли не неща, имаше си инструменти, правеше на жените разните му там приспособления за предене на вълна, разни чекръци, правеше със собствените си ръце станове за тъкане и какво ли не още. Накрая сам си направи и надгробния камък, като остави място само за да се допише годината на смъртта. Невероятен човек, даващ ни на нас, неговите внуци, великолепен пример за това как е достойно човек да живее живота си. А той имаше двама сина, моите вуйчовци, Ангел и Димитър, и две дъщери, моята майка Йорданка и леля ми Стоименка. Вуйчо Ангел и леля Стоименка починаха, Бог да ги прости.

Много истории съм слушал за дядо си от неговите уста, нямаше родово събиране, на което той да не разказваше своите истории, а пък всички ние го слушахме с внимание; като поразказваше, после се подемаше песен, всичките му деца като него пееха, а най-добри певици бяха, разбира се, майка и леля. И ето, сега съм силно затруднен какво да напиша, с кое да започна. Спомням си, че когато вече бях студент все му виках да седне да запише историите си, той се смееше, уж обещаваше, ама явно си беше разказвач, който обича на живо да разказва; аз тогава пък си мислех някак да взема тайно да записвам историите му, на магнетофон, ама така си остана, не свърших тази работа, и ето, сега каквото паметта ми е съхранила, ще мога да го запиша тук; да, малко е, но няма как. Но пък се чувствам длъжен да запиша каквото аз знам, щото иначе съвсем ще се забрави, а повтарям: дядо ми Васил беше голяма личност, тоест, велик човек. И то велик в един най-истински, а не в обичайния, смисъл.

Обаче, сега се сещам, ако почна подробно да описвам историите на дядо си Васил, много нещо ще трябва да напиша, а задачата ми тук не е тази; но ето пък, ще се наложи да подбера най-важното и изразителното, та да придам плът на разказа си, защото това, което е преживял дядо ми Васил, ще придаде именно оня исторически контекст, в който по-нататък ще се развива разказа ми.

Дядо Васил имал за баща един не по-малко колоритен от него човек, именно дядо Арангел, за който аз съм чувал легенди, но когото не познавам лично, по причина, че е умрял далеч преди аз да се родя. Бил много строг и проклет човек, ала изключително работлив и грижовен стопанин, земеделец, дето всичко е правил с вкус, както и трябва да се прави. Бил дълги години кмет на село Марица, където именно е живял рода на майка ми, а пък тя, като се е омъжила, се е преселила в Долна баня. Бил твърде уважаван от хората и също така влиятелен човек, и точно затова на 9-ти септември 1944 г. комунистите, като взели властта, първо него арестували, та да го поразстрелят малко. Да, обаче всички от женската част на рода, именно баби, лели, внучки и прочие отишли пред кметството и почнали да реват и да искат властта да го пусне; комунистите се видели в чудо, те обичат да разстрелват тайно, а така нещата загрубели, по едно време се видели пишман, не могат да избият всички, и накрая пуснали дядото, понеже той вече и бил стар. Ето как, по напълно демократичен начин, с протест, в условията на настъпващата комунистическа диктатура, моите хора още тогава показали, че на такава една противочовешка власт като комунистическата трябва да се съпротивляваме всекидневно, както и доколкото можем.

Тоя дядо Арангел обаче много-много не харесвал сина си, моя дядо Васил, когато той бил младеж. Защото той обичал по-свободния живот, понеже зарязал имота и тръгнал било по гурбет, включително и като горски стражар в новите земи из Македония, било пък, изглежда, си падал по женската част; както и да е, отношенията между баща и син загрубели дотам, че бащата, в пристъп на ярост, лишил сина си от наследство и някои от нивите си прехвърлил директно на внуците си; бил, както казахме, особняк. Обаче бил твърд човек със силна воля, и ето, успял в крайна сметка да върне сина си на село, където да си гледа семейството и имота; били сравнително състоятелни и много добри стопани, които си работели земята с вкус. Особено много дядо ми се гордееше с конете си, колко пъти е разказвал за тия коне, явно много ги е обичал, и на това основание можете сами да си представите колко е страдал за тях когато комунистите му ги взели, щото насила го натикали в ТКЗС-то. Тук се налага да разкажа цяла една история за същинската войната, която на комунистите се наложило да водят, за да натикат в крайна сметка дядо ми в ТКЗС-то; прочее, той все пак издържал и бил последният, който влязъл в него, без изобщо да подписва съответната декларация.

Ще щрихирам само тази история, защото тя иначе е доста дълга. Когато комунистите започнали да тормозят хората да влизат в ТКЗС, дядо Васил изобщо и хал-хабер си нямал да влиза в него, напротив, имал си планове да строи къща, за която ми трябвали и конете, и воловете, и искал да си гледа имота сам; явно имал буржоазен манталитет, тъй ненавистен на комунягите. И затуй си имал доста главоболия; по едно време му се наложило да превърне къщата и двора си в крепост, а сам той се криел много време в специално направено скривалище, само и само да не подпише пустата му декларация за влизане в ТКЗС. Комунягите се видели в чудо; по едно време не издържали и му взели всичко, коне, волове, инвентар, всичко, без изобщо да подписва декларация, ей-така, на инат, както комунистите могат.

Тогава дядо Васил се ядосал, отишъл в София, само Бог знае как се е добрал до Министъра на земеделието, написал съответната жалба, и от София, без особена охота, се наложило да пратят депеша да се спре произвола; селските комунисти побесняли, а дядо ми се върнал победоносно и на бял кон, взел си добитъка и целия инвентар, още много време си работил с тях, съградил къща, а пък после сам отишъл и победоносно харизал всичко на комунистите. И, разбира се, се махнал от ТКЗС-то, за да не гледа трагедията, на която тия разбойници подложили земята и добитъка, тръгнал по гурбет, а пък аз си го помня все такъв, като стане дума за комунисти, да ги псува най-открито, още се чудя как тия не го пребиха, но те си го и знаеха де, че с него на глава не могат да излязат. Аз имам известно основание да се гордея, че съм наследил тая негова черта, щото и аз като него басма на комунистите никога не съм цепил - и няма да цепя.

По едно време дядо ми Васил работи в разни там каскади, горе нависоко, в планината, а пък понеже го бивало в работата, когато строежите завършиха, него го оставиха да пази лагера, с разните му там бараки и прочие, докато решат какво да правят с тях. И той си стоеше там, в гората, сам, слизаше веднъж или два пъти в месеца да си вземе брашно, хляб, боб, сланинка, сирене и отиваше пеша пак горе, на високото, в планината. И ние като деца, заедно с родителите сме му ходили там на гости и няма да забравя никога следното.

Катерим се ние из дола, пред скалите, и берем обикновено малини, които слагаме в кофи. Изкачваме се бавно, все по-нагоре, по едно време наближаваме зарязания от строителите лагер, който дядо Васил пазеше. И чуваме един странен звук, някакви чукчета чукат, ама съвсем ритмично, чудим се какво ли пък е това, какво ли прави пак дядо? Стигаме, виждаме го, той, примерно, готви - ех, какъв хубав фасул правеше там, горе, на планината! - а чукчетата се чуват още по-силно, как ли е възможно това?! Питаме го, а той се смее - и ни сочи на нас, децата, да идем да видим новото му изобретение: там встрани, в долчинката, е сложил една тръба, по която тече малко вода, водата, падайки, върти направено от него дървено водно колело, а пък колелото, движейки се, повдига поставени в специално приспособление две-три чукчета, които монотонно, подобно на тепавица, удрят поставени за целта железни плоскости. И така цялата местност се оглася от това тупане и чукане; дядо Васил се смее и казва, че чукането на чукчетата му прави компания когато е сам в планината. Ние идваме тъкмо навреме, фасулът е готов, ний носим мек хляб и сирене, носим му малко и продукти, сядаме на дъхава окосена и изсъхнала трева, където и обядваме донасита; ех, как се яде с удоволствие там горе, на високото, в Рила планина!

Пък после поне два дена ще сме с дядо, той ще ни учи на разни там мурафети, ще ни покаже разните си изобретения, ще ни покаже как в буйния поток може да се лови пастърва, ще ни разведе из запуснатия лагер, в който той всичко пази да е в изправност и да не се краде - ех, колко много се крадеше в ерата на комунизма, как славно се крадеше тогава, затова някои крадльовци още не могат да го прежалят тоя пусти комунизъм! - а пък най-накрая с огромно нежелание ще почнем да се спускаме надолу, щото майките ни, които са брали два дена горски ягоди и малини, бързат за у дома, за да правят своите сладка и компоти. А той остава горе, заедно с кучето и с котките си, които е завел там горе, в планината, за да му правят и те компания. Той много обичаше пустите му котки, а най-много обичаше да се радва на малки котета, които много обичат да се борят, както е известно, а пък дядо Васил ги гледаше и така им се смееше с удоволствие, че чак сълзи на очите му излизаха.

Спомням си също как разказваше за някаква котка, която той в чувал занесъл горе в планината, а като я пуснал в лагера, та да гони мишките, тя, без да му обърне капчица внимание, веднага си тръгнала обратно надолу; разстоянието е твърде голямо, може да има 25-30 километра, една част от които се вземат с автобусчето или с камион на горското стопанство. Да, обаче когато дядо Васил след седмица се върнал в селото, същата тая котка го посрещнала, гледайки го дяволито; той мислел, че кучетата са я изяли, че се е погубила, но ето, тя успяла да се върне сама, разгадавайки кой знае как пътя на обратно, нищо че на отиване е била турена в чувал. Е, била котката малко пооскубана оттук-оттам, ама си била жива и здрава!

Такива ми ти работи, още много може да се пише за дядо ми Васил, ама се изморих вече, да спирам засега дотук. Хубав почивен ден желая на тия, които имаха търпение да стигнат дотук! Вие сте упорити хора и заслужавате хубава почивка!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.