За какво жалят и за какво мечтаят българите и европейците

Вчера написах текст под заглавие Слава Богу, има интернет, сиреч, има свобода - автентична свобода!, в който написах едно есе, имащо самостоятелно значение; то, прочее, може да стане начало на една поредица от есета, отнасящи се до моите възприятия и спомени за преживяното когато съм бил дете и юноша. Темата лично мен ме заинтересува, това е едно ново предизвикателство, което е способно силно да ме ангажира; пък и чрез една такава поредица от есета бих могъл да вляза в по-пълноценен контакт със съзнанията на днешните млади хора, с които, поради естеството на професията си, ми се налага всекидневно да общувам. Знам, че имам какво да им кажа и предполагам, че за тях ще бъде интересно да разберат как е изглеждало в очите на един техен връстник онова отминало време, което те, за щастие, никога няма да живеят.

И за което слушат всекидневно всякакви носталгични нелепици, сиреч, лъжи, които, предполагам, едва ли са им толкова потребни, докато, знайно е, в тяхната възраст е безкрайно важно съзнанието им да се "прилепи" най-вече към истината, която единствена ще им даде не просто реалността на живия живот, но и неговата най-съкровена тайна. С лъжата животът не може да се живее, с лъжата той се сънува. Аз пък като философ искам да помогна на моите възпитаници да се пристрастят тъкмо към истината, а чрез нея и към същината на самия живот, щото фантазьори и наивници у нас колкото щеш, докато трезво и дори безпощадно мислещи реалисти са ни нужни най-вече - ако искаме да просперираме и да се очовечим най-сетне.

Та значи текста, който ще последва, го писах вчера, а пък днес, в отделен постинг, ще напиша неговото продължение, а пък по-нататък, в идващите дни, и продължението на продължението и т.н. Моля, ето, четете, дано ви хареса, дано имате полза от прочетеното:

Особено държа да отговоря тук на два въпроса: 1.) Какво си спомням от онова време? и, 2.) Какво щеше да стане с мен ако в 1989 г., пък и по-късно, не бяха станали никакви промени? Да започнем с първия въпрос:

Много неща си спомням, но ми се ще да избера най-изразителното, онова, в което да се съдържа, така да се каже, "духа на онова" печално, аз в предаването по БНТ заявих "мъртво" време, ала не можах изобщо да се аргументирам защо така мисля. Ето един-два спомена, които са се врязали така в паметта ми, че нищо не може да ги извади оттам.

Първият е този. Аз съм дете, бил съм, предполагам, на 10-тина години. Било е някъде 1969-1970-та година. Аз тогава си живея в моя роден град, Долна баня; прочее, тогава Долна баня още не е град, тя стана град малко по-късно, в 1971 година. Стана град от "селски тип", такъв град, че един от кметовете му се прочу на едно "общоградско събрание", като беше казал нещо, с което се обезсмърти:

- "Гражданите от горния край на града трябва да си изхвърлят боклуците в долния край на селото!"

Та ето сега и спомена ми, заради което и започнах. Та значи аз съм хлапе, нашата къща е наблизо до центъра на "селото-града", за две минути се стига до центъра, и ний, децата, си играем в прахта. А ето че от центъра изведнъж забелязваме, че търчи някакво дете, търчи така силно, че сякаш го гони глутница свирепи кучета, търчи с изплезен език! Търчи и крещи с пълно гърло ето тия знаменателни думи:

- Пуснаха кренвирши! Пуснаха кренвирши! Докараха кренвиршите!

Чувайки тия дългочакани думи, ние, децата, хвръкваме към бабите си - бащите и майките ни са нейде на полето и се трудят в пещта! - за да им кажем толкова важната новина. Казваме им, че са пуснали кренвирши! Бабите, ако още могат да ходят - ала моята баба, баба Цвета, Бог да я прости, беше саката в краката, много трудно ходеше, ходеше едва влачейки си краката! - та бабите, ако могат да ходят, хвърлят каквото държат в ръцете, грабват портмонето си и на бегом хвръкват със светкавична скорост към магазина, където са пуснали кренвиршите; прочее, в цяла Долна баня имаше три магазина, в центъра и в два от краищата на града; същото е ставало в това време и край другите магазини. Та значи бабите на бегом тръгват към магазина, а моята баба Цвета, баба Цветана, понеже, горката, не можеше да ходи, ми даваше бързо два лева, а аз си плюех на краката и на бегом изпреварвах по пътя си всички тичащи бабички, които яко бягаха, така, че сякаш ги гони разярен бик или поне глиган!

Достигам пръв в магазина, ала зла участ там вече има доста голяма опашка от хора, които чакат да се отвори магазина. Магазинерите - а това бяха най-уважаваните хора в селото - не отварят веднага магазина, уж да "подреждат" стоката, а в това време те трескаво отмерваха от кренвиршите (маслините, от наденицата "кучешко наслаждение", или каквото там друго ценно е дошло), първо, разбира се, за себе си, второ, за цялата си рода, трето, за всичките си близки и приятели; като отделят каквото могат от дефицитната стока, останалото вече се предлага на нетърпеливото и недоволно гражданство, което тъпче на опашката както тъпче нервен кон. Отварят магазина, първите щастливци от опашката се снабдяват с ценния продукт, но в един момент пустите му кренвирши свършват, и ние, дето обикновено не ни е огряло щастието да си купим и да ядем кренвирши, виновно влачейки крака се връщаме, за да обясним на бабите си, че тоя път късметът не е бил с нас. Няма да ядем кренвирши. Ние, децата, на улицата тогава ядем обикновено филия хляб, намазана с олио и поръсена с чубрица и сол; яли ли сте такова вкусно нещо, млади хора от посткомунизма? Едва ли. Та този е първият ми спомен.

Вторият спомен. Прочее, сега се сещам, че нищичко не съм писал за детските и младежките си години в Долна баня, за други периоди от живота си съм писал вече, наскоро написах и за случките, които съм запомнил от казармата, то се получи книжка от това; та и за детството и за юношеските си години на село мога да напиша, щото това е всъщност решаващия период от живота на човека; пък съм и стар, трябва да подготвям мемоарите си! :-) Та ето сега и втория ми спомен.

В Долна баня, градче от 5000 жители, има само една фурна. Тя работи на пълен капацитет, но има дни, в които се поврежда техниката, или няма нафта, или спира тока, или не са докарали още брашното, или маята е изчезнала. Делнични дни криво-ляво човек може да си купи хляб, но като наближи петък, пред фурната става панаир: огромна опашка от недоволни хора, които с часове чакат, за да се омеси и опече хляба, та да си купят хляб за почивните дни, щото в събота и в неделя фурната не работи. Огромна опашка, почти като митинг, и се предвижва напред ужасно бавно; много съм стоял на тия опашки, и понеже съм бил и дете, съм се задушавал от натискащите ме наоколо ядосани хора, които още повече са ядосани, щото мирисът на топъл хляб разпалва въображението им. Ето тия петъчни опашки, започващи от петък към обед, никога няма да ги забравя.

Така и въпросът с хляба в Долна баня "Партията" не можа да го реши - пък и, предполагам, не пожела да го реши, щото хората при комунизма все с нещо трябва да бъдат тероризирани, все с нещо трябва да бъдат тормозени. А българинът най-фино можеш да го тормозиш като му земеш хляба, като поставиш под въпрос хляба му. Българинът за хляба си може да направи чудесии от подвизи. Даже на революции за хляба си сме се дигали ний, българите. Докато не опре "ножът о кокала", т.е. докато една власт не земе на българина хляба, страдалецът-българин и пръста си няма да мръдне да си защити интереса; земат ли му обаче хляба, скача и грабва оружието! За сиренето пък да не говорим как скачаме. Такива, за жалост, сме.

Едва когато, вече след идването на демокрацията, в далечната 1991 година, моя милост стана временен кмет на Долна баня, се наложи, за да решим въпроса с хляба, да правим общоградски събрания, на които демократичната власт в мое лице заставяше виновните за дългогодишния тормоз на гражданството с хляба да отговарят пред гражданите с наведени от срам очи; но това е много по-късно, а десетки години фурната в Долна баня беше нещо като храм, най-свято място, беше също нещо като геена огнена, нещо като ад или като чистилище.

Толкоз. Стига засега. Друг път може още. Друг път може да пиша за това как, бидейки деца, сме ходили като роби-бригадири да работим на полето, в ТКЗС-то, как се е учило в училището, как изобщо се е живяло в ерата на комунизма, имам много, и то най-ярки с спомени, ама засега да спра дотук. Добре че поне успях да ви разкажа спомена за търчащото дете, което крещи "Пуснаха кренвирши!", тоя спомен е подходящ за почването на българския, ненаправен още филм "ХХ век", а ако някой е гледал филма "ХХ век" на Бертолучи, ще си спомни как в началото някакъв идиот търчи и крещи "Джузепе Верди умря! Джузепе Верди умря!". Вижте каква е разликата между Европа и нас: ний жалим за кренвирши в пустия му ХХ век, а италианците още в началото му жалят за своя Верди!

Хубав уикенд ви желая! И не жалете, моля ви се, млади хора, толкова за комунизма! Щастливци сте, че не знаете какво е това комунизъм. И да знаете, не сте го преживели, тъй че не се оставяйте да бъдете съблазнявани с глупотевините около "великите предимства на най-хуманния строй", с които някои червени наглеци или пък комуноидно-кретеноидни идиоти още ви съблазняват. Питайте такива като мен, дето няма да ви излъжат, за това що е комунизъм, питайте някои от нас, дето сме го живели и изстрадали, та да научите самата истина. А на лъжльовците не обръщайте и капчица внимание! Те заслужават само презрение!

ЗАБЕЛЕЖКА: На другия въпрос, по който обещах да напиша нещичко, а именно 2.) Какво щеше да стане с мен ако в 1989 г., пък и по-късно, не бяха станали никакви промени? ще отговоря в едно следващо есе, а сега да спирам, че стана доста дългичко...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.