Коя е българската мечта?

Дали и ние, българите, си имаме своя мечта – подобно на американците? Можем ли да си дадем сметка коя е тя, можем ли да я формулираме? И при това тук не става дума за това за какво си мечтаят отделните българи, нито дори за какво си мечтае мнозинството от нас. А се има предвид някаква особена мечта на цялата ни нация именно като нация – ето това е важното. Можем ли обаче да проумеем какво е то?

Това е важно, защото ние като индивиди можем да си мечтаем за каквото си искаме – не сме еднакви, всеки си мечтае за нещо негово си, според личността и според ценностите си. Така е по цял свят, това е характерно за всяка нация: индивидуалните мечти са безкрайно многообразни, но не бива да ги смесваме с националните такива. Не бива да правим и така, че да приписваме на цялата нация това, за което си мечтаят някакви групи от нея. Защото, предполагам, освен национална, има и безчет групови, съсловни и пр. мечти. Впрочем, защо употребих тази, както на моменти изглежда, твърде неподходяща дума, думата мечта?

Ами употребих я по подобие на американската мечта (american dream). Това, че американците – една водеща нация в съвременния свят – си имат мечта, че те предпочитат да говорят за мечта, а не за идеал, съвсем не е случайно. У нас по-често се говори за “национален идеал”, но почти никога не се говори за “българска мечта” – това също, изглежда, съвсем не е случайно.

Идеалът – най-принципно погледнато – е мисловна структура, докато в мечтата една нация влага най-съкровеното, душата си. Аз лично съм склонен да приема, че мечтата по указаната причина превъзхожда идеала. Идеалите също са нещо възвишено, но не толкова, колкото възвишена може да е една мечта. Защото идеалите могат да се съчиняват, те могат да бъдат в някои случаи и вредни – да си спомним какви поражения на националната ни душа нанесе “вечно животворният” комунистически идеал. А вредни и опасни мечти няма и не може да има. Глупаво е да се смята, че някаква мечта може някому да навреди. А в същото време заради идеали са мрели хора, имало е много идеали, които са били разрушителни, заради идеали е пострадала самата човечност, а не само милиони конкретни човешки същества.

Ето това – че мечтата не може никому да навреди – показва нещо крайно важно: мечта е онова, което се съгласува с духа на живота, което влиза в прекрасна хармония с него. Мечтите за полезни и обогатяват живота ни, в тях дори е налице някаква концентрирана жизненост, която може да импулсира самия живот. Ето защо ако успеем да разберем коя е в този момент българската мечта, ние ще разберем нещо твърде важно за нас самите като нация - и за нашето базисно разбиране на живота. Онова, за което един човек си мечтае, е много е показателно за това как той разбира живота. Същото важи в пълна мяра и за нацията.

И последното, което искам да добавя, преди да се опитам да формулирам нашата, българската мечта, е: да се мечтае съвсем не е същото както да се фантазира. Да си мечтател е добро, но да си фантазьор едва ли – независимо че, формално погледнато, думите почти са идентични. Мечтаенето и фантазирането са изяви на една и съща човешка душевна способност: въображението, фантазията. Но в мечтите си ние сякаш изразяваме своята най-интимна и съкровена същност, докато фантазирането ни откъсва от нея и повече набляга на това, което ни се иска да бъдем – но го искаме не със сърцето, а по-скоро с ума. Ала мечтите пряко отразяват тъкмо онова, което сърцето иска. И то не както и да е, а го иска, както отбелязах, най-съкровено.
За да разберем своята мечта като нация се иска да разбираме и българската душа, а тъкмо това е най-трудното. Аз съм писал цяла книга по този въпрос, която още е по книжарниците. Нарича се Българската душа и съдба. Ето че постигнатото в тази книга ще бъде моя отправна точка в настоящия мой опит да формулирам и българската мечта. Принуден съм, заради краткостта, да съобщя само резултатите, спестявайки пътя до тях.

Ние, българите, за съжаление не умеем и не обичаме да мечтаем – ето това е един наш най-злотворен за живота ни дефект. Ние, българите, много-много не вярваме на такива “идеални измишльотини” като мечтите, страстта към истината, преклонението пред красотата, благоговеенето пред светите неща. Истина, добро, красота, святост не са “продукти”, които имат висока цена на нашия пазар. Напротив, смятаме ги за артикули, от които се интересуват само непоправимите наивници и глупаците. Ние, българите, сме хора прагматици и “приземени”, и по тази причина все държим за “реалното”. Под това последното разбираме, естествено, само ония неща, които стават за ядене, за пиене, сиреч неща, от които имаме непосредствена материална полза. Ние не искаме да бъдем вятърничави, сиреч странни индивиди, които са склонни към идеализъм, към поставяне на духовното на един най-висок пиедестал.

По тази именно причина ние, българите, си нямаме и не можем да си имаме своя национална мечта. Защото, признайте, грозно е тази наша българска мечта да включва такива неща като… кебапчета, винце, пържолки, хубава и развратна женичка, прасенце в кочината и пр. благинки, пред които се разтапя от неописуема нежност българското сърце.

Нашият така пошъл, дребнав и плосък прагматизъм-материализъм, който като проказа обхваща векове наред българското сърце, ни е изиграл доста коварни номерца през цялата ни, особено пък в по-близката история. Например ние, българите, много-много не се връзваме пред потребността да направим някакви жертви за свободата си. Защото и тя, горката свобода, принадлежи към ония “вятърничави неща”, които не стават за ядене. Още Левски е отбелязал с основание, че ние, българите, обичаме свободата, но само ако някой ни е поднесе в тепсия. Тези правдиви думи на нашия Апостол на свободата показват нещо крайно важно: ние сме нация, мнозинството от която и пръста си не ще да мръдне за свободата си. Ние свободата си я представяме винаги като дар – а свободата, уви, никога никому не може да се подари.

Аз бих си позволил да отида още малко по-нататък и да добавя към думите на Апостола за свободата още нещо. Е, ние, българите, обичаме свободата, но само ако някой ни я поднесе наготово и на тепсия. Хубаво, но какво правим когато някой все пак ни я поднесе в тепсията? И на мен, струва ми се – макар че това е доста позорно, но ще кажа какво правим – на мен, значи, ми се струва, че като ни я поднесат, правим нещо крайно позорящо ни. А именно: гледаме ний свободата в тепсията, боцваме я тук-там с вилицата, и като разберем, че не става за ядене, почваме да се провикваме: “А бе за какво ни е нам тази свобода бе?! Амче тя не става за... ядене бе?!”! И се възмущаваме, и се ядосваме ний на оня, който ни я е дал, понеже ни я е стоварил на плещите, а пък ние не знаем за какво ни е. Не знаем по принцип какво се прави с нея, с горкичката свобода, и го проклинаме този наш благодетел, дори най-злобно почваме да го мразим.

Ето че този пример, касаещ нещо най-фундаментално каквото е свободата – защото други народи, примерно като френския, американския и много други, си мечтаят тъкмо за свободата, тя е тяхната най-велика мечта! – неопровержимо ни навежда на мисълта каква може да е българската мечта в ето този исторически момент. За първи път от десетилетия насам ние имаме възможност да уреждаме живота си съвсем свободно, според изискванията на човешкия живот и неотделимата от него свобода. И пред тази възможност в досега 18-те ни години исторически опити да се демократизираме ние се държим, трябва да признаем, доста позорно. Именно държим се както се държи магаре на мост: ни напред, ни назад върви инатливото магаре, все едно е блокирало, и от инат не мръдва, а сякаш е заболо нозе в моста.

То, магарето, неслучайно стои непоклатимо в нашата национална символика – и неслучайно магарето ни изглежда, впрочем, така симпатично. В тия 18 години една голяма част от нацията ни пожела свободата и беше готова на всякакви жертви за нея. Ала другата, по-голямата даже част, заяви твърдо и инатливо: абе за какво ни е на нас тази свобода, какво ни дава тя, та тя не става за ядене?! Недейте така бе, искаме си онова, старото, добре познатото: нищо че тогава нямахме свобода, но поне имахме какво да ядем!

Кажете ми – не беше ли точно такава нашата прословута българска одисея към свободата, която се разигра пред очите ни в последните 18 години? В годините, в които други народи, при същото изходно положение като нашето, постигнаха невероятни постижения по пътищата на свободата си – защото те обаче я обичаха, защото са се борили за нея и когато е било крайно тежко, защото за нищо на света не биха се отказали от нея. Имам предвид народи като чешкия, унгарския, полския, прибалтийските и пр.

А ето сега вече мога да направя крайните си обобщения. Ние като нация сме крайно разединени относно съдбовно необходимото ни разбиране за извънредната ценност на свободата за живота както на човеците, така и на цели нации. Ние не сме единни и не можем да се убедим един друг, че за човека свободата е най-важното, нищо че предполага и безчет трудности, проблеми, безпокойства, грижи, отговорности. Със свободата леко не се живее, на за сметка на това се живее достойно. Има, разбира се, съвременни българи, за които свободата е техен общочовешки идеал – и такива българи са дълбоко съпричастни на евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата. Но тази напредничава европейски ориентирана част от нацията и обществото ни е, уви, едно доста безсилно малцинство. А по-голямата част от българите признават ценността на свободата с половин уста, тя, впрочем, за такива нищо особено не значи, тя за тях е просто дума, нищо повече. Те не й вярват, те не я обичат, те не щат и пръста си да мръднат за нея, на тях им се чини, че без свобода по-леко се живее. Да, така е, по-леко се живее, но за сметка на това се живее доста окаяно, доста мизерно, недостойно и бедно. Което и постигнахме за тия 18-19 години вече.

Това, че си нямаме единна национална мечта ни обрича не само на мизерия, но и на недостойнство. Пропиляваме златни шансове, проспиваме безброй възможности, стоим, мърморим, вайкаме се, от всичко се оплакваме, тъпчем все на едно и също място, а пък по кръстопътищата на живота наистина се държим като някакво пощуряло от инат магаре. Това, че нямаме доблестта да победим слабостта си и смело да тръгнем по пътищата на свободата според мен е причината да си стоим най-бедни в Европейския съюз, и то не кога да е, ами в началото на 21 век! Векът, в който дори други народи, принадлежащи на съвсем други култури – на култури, в които свободата не е водеща ценност както е в нашата европейска култура! – постигат главозамайващи успехи и завоевания. Имам предвид народи на Азия и дори вече на Африка. И постигат толкова много само защото не се дърпат като нашето българско магаре на моста.

Аз обаче съм, независимо от казаното, оптимист: няма мърдане, щом си човек, пък дори и да си българин, щом живееш в тази наша епоха, в която идеята и мечтата за свобода триумфира по целия свят, то няма как в един момент да не кандисаш. И да не се примириш, че по човешки без свобода не се живее. Свободата, идеята за свобода, от която е проникнат самият живот, всеки ден заразява съзнанията на стотици и хиляди българи – е, и да не са толкова, и по-малко да са, но пак е нещо. Ще заживеем като нация нормално и човешки, богато и проспериращо като останалите европейски нации едва когато и наша изстрадана българска мечта стане тъкмо свободата. Примерът на толкова велики народи като американския и европейските ни показва най-красноречиво това. И наистина трябва да си непоправимо магаре, за да се дърпаш и да не искаш да го признаеш. Но ще се инатим, ще се инатим, повтарям, пък ще кандисаме. И едва тогава ще настъпи така дълго жадуваният поврат в живота ни.