Ден първи на свободата

РАЗДЕЛ ТРЕТИ: РОДИЛНИТЕ МЪКИ НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ДЕМОКРАЦИЯ

1.Ден първи на свободата

На 10 ноември 1989 г. в Партийния дом в София се откри редовния конгрес на Дружеството на философите в България, на което присъствах. Никой от нас не знаеше, че на този ден му е отредено да стане исторически; всъщност някои са знаели.

Разбрахме че нещо става към обед, когато дойдоха сведения от Бояна, където пък течеше пленумът на ЦК на БКП. Не е известно дали заради конгреса на философите пленумът на "Партията" заседаваше в Бояна, защото обикновено трябва да е заседавал в голямата зала на Партийния дом. Тогава в България имаше само една партия, ако не се брои сателитният БЗНС; това го казвам за ония, на които наименованието "Партиен дом" може да им звучи като "Дом на партиите".

Всъщност случилото се на философския конгрес ще бъде главен предмет на моя разказ в това есе. Дружеството на философите беше тогава казионна организация, подобна примерно на Съюза на журналистите или пък Съюза на писателите, ала не чак толкова привилегирована като тях. Малко преди Ноемврийския пленум ръководството на БКП беше дало директива да се проведат конгреси на творческите съюзи, чрез които партията провеждаше своята тотална идеологическа хегемония. Та в тази връзка точно на 10 ноември беше открит и конгресът на философите в България.

Философският конгрес предизвикваше известен интерес защото една групичка философи – Жельо Желев, Николай Василев, Стефан Гайтанджиев, Кр.Каракачанов и някои други – в последните години бяха станали нещо като "дисиденти", които даваха вече интервюта за "Свободна Европа", и то заедно с интелектуалци като Блага Димитрова, Радой Ралин и някои други. Партията реагира мълниеносно на измяната им – а същите тия, "дисидентите-философи", естествено бяха членове на БКП! – като репресията спрямо тях се изразяваше в това, че ги бяха изключили (и то не всичките!) от БКП. Жельо пък, доколкото си спомням, е бил изключен от БКП още по-рано, но това не му пречеше да си има доста голяма подкрепа в партийните среди, което именно и му позволи да защити година преди това докторската си дисертация върху "Релационната теория за личността".

На самата защита, провела се в голямата зала на Биологическия факултет на СУ, по една случайност присъствах и аз. Спомням си, че залата беше пълна странни субекти, които явно бяха агенти на ДС, и които се бяха умешали сред философската и студентска основна аудитория за да подслушват какво се говори и какви са настроенията. Но всичко беше добре режисирано и Жельо, предвид мисията, за която го готвеха, стана доктор по философия, та да могат после да го наричат "президентът д-р Желев". Вече се бяха появили Русенският комитет на еколозите, Екогласност, Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, синдикатът "Подкрепа", Дружеството за защита правата на човека. Всички тия събития бяха доста разбунили духовете сред философите и на конгреса се очакваше с интерес как ще се държат "дисидентите". А също и какво ще направи спрямо тях ръководството на дружеството, което се оглавяваше от идеологическия цербер на ЦК академик Николай Ирибаджаков.

Аз в 1989 година съм бил на 30 години и с интерес присъствах на шоуто-конгрес в голямата зала, както казах, на партийния дом. Никога не бях влизал в тази "светая светих" на българския комунизъм, само бях минавал отвън, а знаете сами, че огромните каменни блокове на този бастион, построен в архитектурния стил на сталинския ренесанс, винаги са излъчвали най-зловеща студенина. Символизирали са в съзнанието – не само моето, предполагам – оловната тежест на тоталитарната власт, намеквали са за непоклатимата аксиома, че човекът в тази безчовечна система не значи абсолютно нищо, докато "Партията" именно е всичко. Вътре, в леговището на "мозъчния център" на БКП, излъчването беше още по-зловещо, което се подсилваше от мрамора, мозайките, украсата от каменни петолъчки, сърпове и чукове, тежки виненочервени завеси, огромни кърваво-червени знамена и пр. атрибути на комунизма. Които именно засилваха усещането за вечност на "тоталитарния рай", който обаче Горбачов вече бе успял доста да поразклати. Ето защо аз в унес поемах от тежкия, някак си мухлясал дъх на тази масивна кошмарна сграда, и, потънал в мекото кресло, с интерес слушах отчетния доклад на Председателя на дружеството Ирибаджаков.

Последните години преди 1989-та, както е известно, преминаха под знака на "перестройката" на Горбачов. В Русия, в тогавашния СССР назряваше същинска революция, която самият Горбачов предизвика като премахна цензурата, като насърчаваше гласността, като започна своята обречена битка за "демократизиране", а всъщност за реанимация на вече умиращия, тежко болния съветски комунизъм. Горби, както го наричахме, схоластически твърдеше, че трябвало да се върнем при "лениновите извори", ала скоро се разбра, че не само Сталин, ами и Ленин не е бил нищо друго освен един сатрап и масов убиец. Системата пращеше по всички шевове, ала в България Тодор Живков провеждаше своята политика на "приклякване", на "приземяване", на "снишаване", та белким бурята, тръгнала от Москва, го отмине безболезнено и остави всичко по старому. У нас само с половин уста се говореше за "преустройство", разбирано обаче по специфично български и тодорживковски начин: като циментиране на статуквото. Цялата българска интелигенция четеше, направо гълташе жадно съветските вестници и списания, в които си пробиваше път ужасната истина за кървавата история на съветския, а, предполагаше се, и на българския комунизъм.

В тази връзка искам да разкажа един спомен, който е доста показателен за ситуацията у нас в последните години преди 1989-та. Веднъж се връщах от работа, аз обикновено доста се заседявах в кабинета си в университета, където работех, където пишех моите си писания. Било е някъде, струва ми се, към пет часа следобед, но ми беше чудно, че почти жив човек не се виждаше по улиците. Когато слязох от тролея и тръгнах между блоковете ми направи впечатление именно това: почти никакъв жив човек не се виждаше, което беше крайно необичайно. Но отвреме-навреме се чуваше всеобщ хохот и овации, подобни на тия възгласи, които се издават когато, да речем, цял град стои пред телевизорите и всички със затаен дъх следят някакъв интересен футболен мач. Аз точно това си помислих, че има някакъв мач, а хохотът и дружният смях, чуващ се от отворените прозорци на всички холове, обаче ме караха да не съм съвсем сигурен, че това е мач. Отидох си в къщи, пуснах телевизора и какво да видя: Тодор Живков, ухилен до уши, произнасяше онази своя реч, в която именно говореше пълни глупости за "снишаване", за "приземяване", та бурята белким ги отминела. Хората му се смееха, нищо че отдавна се носеха какви ли не слухове за някакви хипотетични болести на "Първия", за пенсионирането му, за това, че Горбачов бил недоволен от него и щял да го сваля. Но ето че този нагъл тип няколко месеца преди преврата демонстрираше прекрасно настроение и явно се надяваше, че и този път бурята ще го подмине. Изглежда леля Ванга наистина му е била казала, че ще живее 150 години, окръжен от всеобща народна любов, а той, което е още по-важното, й е повярвал...

Но да се върна на заседанието на конгреса на философите в историческата зала "Георги Кирков" в сградата на ЦК на БКП, София, 10 ноември преди обед. Тодор Живков още не е свален, а на трибуната доклад чете едно дребно човече, бивш партизанин, най-правоверен комунист-догматик, член на ЦК, главен идеологически цербер на партията, именно академик Н.Ирибаджаков.

По едно време малкият зъл човечец на трибуната почна да сипе огън, жупел и жлъч срещу "ренегатите", срещу "предателите", срещу "дисидентите", които почнали били да слугуват на "врага", които давали интервюта на "Свободна Европа". Ораторът имаше предвид именно философите, които упоменах в началото, Николай Василев, Жельо и другите. Когато Ирибаджаков почна яростно да клейми предателите, тук-там в залата някои хора станаха и тръгнаха към изходите. На мен това ми се видя хубава демонстрация на несъгласие и понеже си падам малко нещо "революционер", и аз демонстративно станах и тръгнах към изхода. Във фоайето се беше образувала група от несъгласни, които съвсем гласно се възмущаваха, аз се присъединих към компанията, с мнозина от тях се познавах лично. По едно време едно лице, спомням си добре че беше Стефан Гайтанджиев (на това именно лице ДС му беше отредила значима роля в бъдещата "антикомунистическа" опозиция!) каза, че идвали невероятни съобщения от Берлин: бунтарски настроената тълпа берлинчани започнали да рушат стената! Някой пък подхвърли, че в Бояна ставали важни неща и имало "добри новини", именно че се чака "голямата новина". Това вече съвсем засили бунтарските настроения на опозиционно настроените делегати на философския конгрес, които в самото фоайе слушаха крясъците на тартора Ирибаджаков.

По едно време той свърши, оказа се, че след речта веднага заминал за пленума, а пък на трибуната почнаха един по един да излизат дисидентите, за да се оправдават и каят. Спомням си, че Николай Василев (това лице после стана вицепремиер в първото демократично правителство на Филип Димитров) произнесе дълга реч, която обаче не беше крайна, а по-скоро помирителна, поне такава е останала в моя спомен. И някои други се изказаха, спомням си, че Красен Станчев (сега шеф на Института за пазарна икономика, мой състудент от Петербург) безуспешно се опитваше да се запише за изказване на трибуната; моя милост също искаше думата, ама не ни огря...

Защото по едно време някой, не помня вече кой, взе думата за извънредно съобщение и от микрофона обяви, че на пленума Тодор Живков е "освободил поста" и че си имаме вече нов вожд: Петър Младенов. Публиката реагира доста странно, като се има предвид, че поне две-трети от нея цял живот се бяха прехранвали, и то съвсем обилно, с четене и писане на панегирици в прослава на "другаря Тодор Живков". Та публиката след леко объркване отвърна с... дружни аплодисменти! Всички, кой знае защо, се радваха, изведнъж полъхна свеж вятър в мраморната студена сграда! В един момент бай Кирил Василев, академик, един прекрасен и доста свободомислещ философ от СУ, взе думата и произнесе огнено слово срещу "оня простак от Правец", а залата с опиянение му ръкопляскаше.

Край, философският конгрес беше провален! Започна нова ера в историята на България! Някои даже се прегръщаха, целуваха, ръкувахме се, всички хвръкнахме като ято птици из София за да споделяме с народа настъпилия така внезапно празник!

Философският конгрес продължи работата си чак след няколко месеца прекъсване. В които вече беше почнала демокрацията. А тази вечер аз прекарах с приятели, черпехме се обилно с червено вино – и мечтаехме за свобода, за едно по-човечно бъдеще.

Настанаха възторжени, шеметни дни, историята изведнъж се раздвижи, всички почувствахме завръщането на "световния дух", този неуморен кърт, който вече сякаш беше излязъл от дълбините, където десетилетия наред търпеливо е подготвял така желаната промяна.

По площадите в близките дни хората танцуваха под звуците на "Ламбада" – тази ритмична латиноамериканска песен точно тогава се случи хит и си остана в съзнанието ми символ на ония паметни дни! А след това вече тръгнахме всички – интелигенти, работници, студенти, преподаватели, всякакви други хора! – да щурмуваме с живи вериги, демонстрации, протести и пр. омразния комунистически бастион.

Да, тогава изведнъж всички намразиха комунизма и станаха "антикомунисти". Но както сега разбираме най-пламенни "антикомунисти" тогава са били именно ченгетата от ДС...