Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Разгромът на българската свобода

Разрушителният елемент вътре в страната, комунистите, в навечерието на големите изпитания и сравнено с околните страни (Гърция, Югославия, Албания) беше слаб – може би поради страхливостта на нашенските разрушители на държавността. Всичките им надежди отново бяха насочени навън, към Сталиновата червена армия, която този път се очакваше да ни "освободи" окончателно, този път от самата свобода, от демокрацията, от конституционализма. Без съветска окупация България никога нямаше да се поддаде на комунизма, което е свидетелство за напредналото съзнание за свобода сред народа.

Комунисти у нас тогава са били главно лумпените, некадърните, мързеливите, неспособните за живот в условията на свобода. Това по принцип се разбира от всички, които вече дочитат тази книга, но все пак ще го "аргументирам" с един конкретен спомен, разказан ми този път от моя дядо, Бог да го прости. Правя това, защото отделният изразителен епизод, взет от самия живот, говори много по-вече и по-силно от общите твърдения, съчинени от някой (нищо че историците залагат само на тези последните).

Дядо ми, земеделски стопанин от тези, които допринасяли за благополучието на България, разказваше следното:

Августовска жега, задух, никаква хладинка, пот отвсякъде се лее, а ние сме на нивата. Жътва е, "ден година храни", работим до изнемога. Селото е опустяло, всички са на полето, мало и голямо работи. Тук-там се чува жътварска песен, но скоро стихва, силите не стигат, жътварите са превили гръб: душата се радва когато след теб лягат сноп след сноп. Само неколцина нехранимайковци от селото, най-големите калпазани, които никой не считаше за хора, са на хладина в кръчмата; те самите се наричаха "комунисти" понеже щели да "преобръщат" света (дрънкаха там някакви глупости, на които никой здрав човек не обръщаше внимание; с една дума – болни хора, ако мързелът е болест!).

Отвреме-навреме комунистите от хладната механа започват да пеят "революционни песни", и премалелите от труд жътвари чуват бодрата им песен, която те крещят от кръчмата. Запомнил съм само припева, а именно: "да-а-а живей, живей труда!". Като че ли днес го чувам: всичко живо работи и се трепе, а комунистите от кръчмата пеят за труда, майко мила! След време същите тези "герои" се оттеглиха на хлад из горите, станаха партизани, а когато се връщаха, пак пееха (те се извъдиха големи певци!): "Ний идем бодри партизани (сиреч, както веднага хората го промениха на… калпазани!)… с нож и вилица в ръка!" – така съм я запомнил, истинските думи не помня.

Тия същите станаха управници, тогава запяха друга "песен" (пребиваха хората за каквото им скимне, злобата си изливаха!), успяха за няколко години да разсипят китното ни село, всичко опустя, стана невъзможно да се живее, тръгнахме на гурбет да си вадим залъка. Така стана – какво ли друго можеше да се очаква от тия хаймани и разбойници?! Ех, Българио, какво направи от тебе тази комунистическа напаст!


Ето философията, която съм запомнил от дядо ми, и която ми стигаше: след това никаква пропаганда не можа да повреди разсъдъка ми. А дядо ми Васил, горкият, не можа да доживее края на злото, което винаги е мразил; умря през 1988 г.!
Какво друго да кажа? Нима казаното не е достатъчно?

България след 9.ІХ.1944 г. беше разгромена и разорена. Вековен устоял живот беше съсипан, десетилетия се издевателствуваха над всички нас, свободата беше прокудена, разучихме се да живеем свободно, израждането на нацията (да признаем това честно!) трудно ще бъде преодоляно: десетки години ще са ни нужни да се съвземем. Разрухата е колосална, България никога преди не е преживявала подобно зло.

Затова си позволявам да казвам на моите студенти и ученици: на Бунарджика в Пловдив, в града, в който живея, наред с Альоша (от какво ни освободиха "альошовците"?!) трябва да се поставят паметници също на… Василий Българоубиец и на Баязид Илдъръм – нищо че не са успели да разпънат така многострадална България, както го направиха за петдесет години комунистите.

Но понеже три паметника са множко за един град и на едно тепе, то по-добре ще е да се постави паметник на разпънатия Христос с трънен венец на главата, което би било най-пълния символ на толкова пъти разпъваната България…

Да не забравяме обаче, че след разпятието неминуемо идва възкресението! Само обаче ако сме достойни за него ще дойде, иначе не…

1 коментар:

Анонимен каза...

Краят на злото все ощене е дошъл. Продължават да съсипват България.

Абонамент за списание ИДЕИ