ІІ. Спонтанният обществен ред

Разграничаването на понятията спонтанен ред, основан върху абстрактни правила, които оставят на индивида свобода да използва своите знания за свои цели, и организация или мерки, осъществявани по команден път, е от решаващо значение за разбирането на принципите на свободното общество. Тази разлика ще бъде подробно изяснена по-нататък, още повече че спонтанният ред в едно свободно общество включва много организации (и най-голямата - държавата), но двата принципа на обществен ред не бива по никакъв начин да се смесват.

Първата особеност на спонтанния обществен ред е, че налагайки се със свои сили (законосъобразното поведение на членовете на обществото), той може да се окаже много по-сложно съчетание на елементи, отколкото ако е резултат от съзнателно проведен план, но въвеждайки по този начин една по-всеобхватна организация, ние в същото време ограничаваме възможностите за въздействие върху детайлите. С други думи, при така възникнал обществен ред може да се въздейства върху абстрактния характер, но не и върху конкретните елементи.

Не е без значение и това, че за разлика от наложената организация, спонтанният ред нито цели, нито изисква предварително споразумение относно определени резултати, до които трябва да доведе, и като независим от всякакви конкретни цели, може да се използва и да спомага за постигането на множество разнообразни, разнопосочни и дори противоречащи си индивидуални цели. Така например пазарният ред се основава не върху някакви общи цели, а върху принципа на реципрочността, т.е. съчетаване на различните цели в името на общото благо на участниците.

Идеята за общото благосъстояние или за общественото добро в свободното общество не може в никакъв случай да се определи като сума от известни конкретни резултати, които трябва да се постигнат, а само като абстрактен ред, който, общо взето, не е ориентиран към никаква определена цел, а просто осигурява на всеки член от обществото най-добър шанс да използва своите знания за свои цели. Ако употребим термина на лондонския професор Майкъл Оукшот, бихме могли да наречем такова свободно общество номократично (регулирано от закона), за да го отграничим от несвободния, телократичен (управляван от целта) обществен ред.

Голямото значение на спонтанния ред, на номокрацията, произтича от факта, че той разширява възможностите за мирно съвместно съществуване на хората при взаимна изгода и извън малките групи, чиито членове имат конкретни общи цели или са на общо подчинение, като по такъв начин прави

възможна появата на великото или отвореното общество. Този обществен ред, който постепенно се е развивал от организацията на семейството, ордата, клана и племето, дори на империята или националната държава, който създаде, ако не друго, поне началото на едно световно общество, се основава - без желанието и често въпреки желанието на политическите власти - върху правила, които са се наложили просто защото групите, които са ги съблюдавали, са имали по-добър успех. Този ред е съществувал и се е развивал дълго преди хората да осъзнаят съществуването му и да разберат как действа.

Спонтанният пазарен ред, основан върху реципрочността или взаимната изгода, се описва като икономически ред, като върху вулгарния смисъл на понятието "икономически" великото общество се поддържа в равновесие почти изцяло от онова, което наричаме икономически сили. Да наричаме обаче този ред "икономика" - така, както говорим за национална, социална или световна икономика - е неправилно: това може да ни подведе и обърка. В тази грешка се коренят повечето социалистически опити за превръщане на спонтанния пазарен ред в целенасочено управлявана организация, обслужваща една приета със съгласие система от общи цели.

Икономиката в тесния смисъл на думата (стопанство, ферма, предприятие и дори финансовата администрация на цяла държава) всъщност представлява организация или съзнателно предприети действия за постигане на система от цели, като се използват определени ресурси. Тя се основава върху съгласувани решения, като относителната важност на противоречивите цели определя как ще се използват ресурсите.

Спонтанният пазарен ред, възникнал от взаимодействието на множество такива икономики, e нещо съвсем различно и това, че двете неща се назовават със същото име, е истинска беда. Убеден съм, че така хората биват постоянно подвеждани и че се налага създаването на нов технически термин. Предлагам да наричаме спонтанния пазарен ред каталаксия, по аналогия с термина каталактика, нееднократно предлаган за заместител на понятието "икономика".

(И каталаксия, и каталактика произхождат от старогръцкия глагол katallattein, който означава не само "разменям", "обменям", но също и "допускам в общността" или "превръщам един враг в приятел".)

Най-важното за каталаксията е, че като спонтанен ред, нейното устройство не зависи от ориентацията и към определена йерархия от цели и следователно тя не осигурява такава последователност от действия, при която по-важното идва преди по-маловажното. Това е основната причина за критики срещу каталаксията и би могло да се каже, че повечето социалистически искания се свеждат до превръщането на каталаксията в истинска икономика (тоест безцелният спонтанен ред да стане целенасочена организация), за да е сигурно, че най-важното никога няма да бъде пожертвано заради по-маловажното. Следователно, като защитници на свободното общество, трябва да покажем, че именно защото не въвеждаме единна скала от конкретни цели и не се опитваме да наложим определен възглед за важното и маловажното при управлението на обществото, членовете на свободното общество имат възможност да използват своите индивидуални знания за постигане на индивидуални цели.

Разпростирането на мирния ред извън рамките на малката целенасочена организация става възможно чрез налагането на независещи от целите ("формални") правила за поведение и прилагането им в отношенията с други хора, които не преследват същите конкретни цели, нито имат същите ценности, а споделят само нуждата от прилагане на абстрактните правила - правила, които не налагат задължителни действия (предполагащи конкретни цели), а просто забраняват нарушаването на защитената сфера за свободни действия на всяка личност. Следователно либерализмът е неотделим от институцията на частната собственост, както обикновено назоваваме материалната част на тази защитена от външна намеса индивидуална сфера.

Макар либерализмът да предполага спазването на правила за поведение и очаква да се формира желаният спонтанен ред само при условие, че тези правила се спазват, той се стреми и да ограничи правомощията на правителството да упражнява принуда при въвеждането на тези правила, дори и когато става дума за положителни задължения, като например правилото гражданите да участват във въвеждането на тези правила. Либерализмът следователно е тъждествен с изискването за законност в класически смисъл, според което упражняването на принуда от страна на правителството е стриктно ограничено и е сведено до спазването на общовалидните правила на закона, превърнати в уеднаквени правила за поведение. (Тук "законност" отговаря на немското matterieller Rechtsstaat, което, за разлика от простото formelle Rechtsstaat, изисква само всеки акт на правителството да е законосъобразен, независимо дали законът съдържа общи правила за поведение.)

Либерализмът признава, че има определени услуги, които по различни причини спонтанните сили на пазара не могат да произведат или ги произвеждат неадекватно и поради това е разумно правителството да разполага с определени ресурси, за да предостави на гражданите такива услуги. Това изисква ясно разграничаване между правомощията на правителството да упражнява принуда със строго ограничени от правилата за поведение мерки и изключване на произвола и, от друга страна извършването на услуги чрез свободно използване само на ресурсите, определени за тази цел, които то няма право да монополизира, нито да използва чрез принуда.