"Партията не спи и никому никога нищо не прощава!"

РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ: ЧИЕ ЛИ БЕШЕ ВРЕМЕТО?

15."Партията не спи и никому никога нищо не прощава!"

Ето че вече моят разказ наближи един много хубав, ала не съвсем, миг на младата българска демокрация: изборите в 1991 година. На които най-сетне победиха реформаторските сили, обединени около СДС. Победиха със съвсем малко – с около един процент повече от комунистите. Но все пак победихме, и тогава все говорехме: "Победихме с малко, но завинаги!", а пък комунистите дяволито се подсмихваха. Тогава се създаде първото демократично правителство, председателствано от Филип Димитров.

Около изборите аз си бях все още временен кмет на Долна баня: срокът на моето кметуване беше до избирането на нов кмет, което щеше на стане на самите избори, защото местните избори се провеждаха едновременно с парламентарните. Месец-два преди изборите помогнах да се създаде кафене на СДС, където избирателите да могат да идват, да пийнат кафе и да почетат вестник Демокрация. Комунистите в своя си маниер вече бяха окупирали една сграда в центъра и си бяха даже издали фалшив акт за собственост; там си бяха устроили кабинетите и също имаха заведение, или клуб. При това бяха завлекли от предишния партиен дом и мебелите, и оборудването, и щяха да писнат до небесата ако кметската власт посегнеше да даде нещичко и на опозицията. Кафенето на СДС обаче не можеше да стои празно. Мой пръв братовчед, останал безработен, реши да го вземе и да го оборудва, поръча тезгях, кафе-машина и други неща. Но в един момент усети, че няма да издържи финансово и помоли мен, кмета, поне столове и маси да му дадем – някакви стари, но да има нещо. Почнах да разпитвам кметските чиновници има ли кметството такава мебел, те въртяха и усукваха, пък по едно време, като по заповед, всичките почнаха да ми казват уж "под сурдинка", уж тайно: идете на вилата на кметството, там има всичко. Аз, разбира се, не се усетих, че това е капан и един ден отидох до тази вила, която се намираше в курортната част на долнобанското поле, току под Рила, в полите й.

Виличката не беше голяма, ама беше добре оборудвана: там другарите едно време, когато са смятали, че ще векуват във властта, си бяха направили хубаво местенце, където да си правят банкети и също така да си развратничат тайничко. Наредих на съпровождащите ме чиновници да направят опис на всичко, което е във вилата, и понеже една от стаите беше нещо като склад, пълен с нови-новенички мебели, наредих да се отделят двайсетина стола и четири-пет маси и да се дадат под наем на кафенето на СДС. Хубави, тапицирани бяха тия столове, направени да поемат месищата все на заслужили тлъсти другари, но ето сега, по една ирония на историята, бяха предадени на "демократичната паплач" на СДС. Главният счетоводител ми каза, че не можело да се взимат съвсем нови мебели, щото трябвало да се продадат на търг, та кметството да спечели някой лев, ама аз му наредих да се вземат и се подписах на едно място за това.

Да, зная какво искате да ме запитате: защо ви занимавам с глупости ли? С дреболии ви занимавам, за да разберете нещо от тогавашните нрави. А това е важно според мен, понеже най-важното е да се усети човешката страна на случилото се, да се усети подлостта, падението, низостта, която пък е фон на известен подем на народностния дух, който се случи тогава въпреки всичко. Та ето тези обстоятелства около устройването на кафенето на СДС искам да дам като пример, за да разберете и тази страна на събитията. Значи оборудва се клубът на СДС, и за разлика от заведението на другарите-комунисти нашият клуб беше с нови-новенички мебели. И другарите, които просто си бяха "присвоили" (тази дума те използваха за да обозначават най-обикновеното крадене, използваха я, защото звучи някак си по-възвишено от краденето!) мебелите на своя клуб, се възмутиха от "жестоката несправедливост" – и се оплакаха на по-горните власти. Веднага пристигна ревизор, за да установи "злоупотребите с власт" и "неправомерните действия" на демократичния кмет, сиреч на моя милост. Разгеле вече беше дошла предизборната обстановка, та беше дошъл и сгодния момент да се възмутят другарите, пък и най-вече да направят нужното и наивният електорат да бъде подтикнат да се възмути.

Ревизорът стоя месеци да разследва всичко. Всеки ден идваше при мен да ме шантажира и сплашва. По едно време взе да ми писва от него. Трябвало аз да платя мебелите, щото било най-непростимо престъпление кметски мебели да идат в клуба на СДС. Казах му, че е временно до изборите и че е на моя отговорност: не могло. Попитах го кой го прати тук да харчи държавни пари, занимавайки се с глупости. Той лукаво се хилеше: доста противна муцуна имаше този ревизор. И нищо не казваше, а всяка сутрин ме чакаше, за да настоява да върна мебелите във вилата. Другарите, понеже явно всичко държавно си го чувстваха като свое, не можеха да ми простят се съм бил посегнал на тяхната "бащиния".

За съжаление тогава се случи една лична, по-скоро и родова трагедия. Аз бях в Долна баня със семейството си, с жена ми и с детето, което тогава е било на годинка и 7-8 месеца: синът ми е връстник на свободата, роден е в 1989 година. С него обичаше да се занимава момчето на моя братовчед, който беше голям, девети клас вече: играеха си, даваше му играчки, правеше му лодки, занимаваше го, ей така, просто защото явно и той е бил едно дете, пък макар и по-голямо. Един ден обаче синът на братовчеда се разболя. Два-три дни не можеха да разберат какво му е, викаха доктори, които казваха че ще се оправи. Установи се после, че е бил ял някакви гъби, от които всички били яли, ала той само се отровил. После се разбра, че и друго може да е било, изглежда е имал левкимия, за която родителите му не са знаели, а пък социалистическото здравеопазване, нищо че е "най-хуманното", е и най-некадърното и слабо го интересуват такива неща. Когато го закара "спешната помощ" в "Пирогов" в София, вече беше късно: момчето на други ден почина! Страшна трагедия!

Аз пръв научих, понеже звъннаха от "Пирогов" в кметството. Пратих да повикат баща му, моя първи братовчед. Чудех се как да му кажа, ала не се наложи: бащинския инстинкт му беше подсказал всичко! Като влезе в кметския кабинет, очите му бяха вече пълни със сълзи. Прегърнах го, нищо не му казах, попитах го иска ли помощ. Той обаче скочи да върви в София с колата си, без да мисли за нищо. Стоях безпомощен и не знаех какво да направя. Казаха ми, че в такива случаи трябвало да се изпрати товарна кола с ковчег, която да докара тялото. Уредих това бързо и тръгнах и аз с колата за София. Пред Пирогов бащата стоеше все едно че не е на този свят. Тъкмо в този момент ни повикаха да идем в моргата. Помня тия кошмарни моменти най-отчетливо, защото са се запечатали в съзнанието ми.

Пред моргата се появи някаква жена, явно патолого-анатомка, с окървавена престилка и с ръкавици. Казахме й за какво сме тук. Тя каза: "О, ясно! Елате, готово е всичко!". И ни преведе през залата с лежащи на масите разрязани трупове. Бащата като уплашено животно разглеждаше всеки труп, търсейки сина си: това беше крайно безчовечно!!! Аз с подкосени крака се влачех, питайки се как е възможно да ни мъчат така. Трупът на момчето не беше там, оказа се че е в съседна зала, където на масите бяха изложени много трупове, вече рязани и зашити. Огромни голи туловища на стари дебели старици и старци! Труповете бяха толкова много, че бяха и на колички в коридора. Претърсихме сами всичко. И на едно място забелязахме тялото на това младо ангелче, също голо! Бащата се хвърли да плаче върху него, с ужас наблюдавайки дългия шев по тялото! Появи се нещо като санитар, който почна да вика кой ни е пуснал тук. Почна да ни пъди. Обясних му, че ни е пуснала лекарката. Той се хвана за главата и почна да крещи, че тази е луда: бащата можеше да припадне от такъв кошмар! Наистина едва го откъснахме от тялото, което той целуваше и обливаше със сълзите си. Дадохме пари на санитаря и дрехите на момчето, та да го облече. Разбира се, че е трябвало да ни дадат трупа облечен, но ето какво направи онази, лудата лекарка-анатомка.

По пътя бащата тръгна с бясна скорост с колата си пред нас, боях се че може да катастрофира. Аз бях с кметската "оаска" и с трупа в ковчега. Много пъти от друсането капакът на ковчега се разместваше и трябваше да спираме, да се качвам горе и да го оправям: за да не нарани лицето на момчето. Не знам защо, но в този момент в съзнанието ми се въртеше най-натрапчиво една тъпа комична история, която някой ми беше разказвал някога, не знам кога. Странна, много странна е човешката психика: дали не превъртах вече и аз?!

Някъде, в някой край на България – твърди се, че историята е съвсем истинска – с камион карали празен ковчег за починал човек. След малко обаче някакъв пътник вдигнал ръка на камиона да спре и да го вземе, та да го закара до някъде. Понеже предното място било заето, го пуснали да се качи на каросерията при ковчега. Добре ама изведнъж завалял проливен дъжд. Човекът се чудил къде да се скрие, камионът бил открит, и като нямало къде, се скрил... в ковчега. Докато престане дъжда де, само временно. Какво да прави човекът, човещинка е това.

Да, но по едно време друг пътник вдигнал ръка, спрял камиона и помолил да го качат донякъде. Качил се горе, шофьорът не знаел, че оня се е скрил в ковчега заради дъжда. Просто не предположил, нямало как да знае кой е вътре. И така, новият пътник се качил горе, предполагайки, е в затворения ковчег вероятно има умрял. Да, ала по едно време станал трагичен инцидент: оня вътре в ковчега решил да провери с ръка дали не е спрял вече дъждът! Нашият човек, този, вторият, като видял това, му се изправили косите от ужас! И, уплашен до немай-къде, скочил от камиона и... се пребил. Да, просто си счупил врата и умрял. Вече имало кого да положат в празния ковчег. Глупава историйка, ама правдоподобна, и не зная защо, но си спомням добре, че точно тя натрапчиво се въртеше в съзнанието ми докато карахме тялото на сина на моя първи братовчед към Долна баня. Май наистина превъртах и аз щом си представях такива случки в този толкова неподходящ момент...

Погребението мина. Не знаех какво да кажа на малкия ми син за случилото се с неговия батко. Но той разбра и жестоко, по детински дълбоко преживя трагедията. Тихо си плачеше отвреме-навреме. Не поиска повече да играе с други деца. Уплаших се, и няколко дни след погребението реших да закарам съпругата с детето на другия край на България, при баба им. Аз лично нямах кола. Нямах и книжка. Не можех да помоля братовчед ми да ни закара дотам, той просто не беше в състояние да шофира. И аз, кмет, но и най-разтревожен родител, наредих да ни закарат със служебната кола до едно далечно село, намиращо се чак около Нова Загора. Не мислех за нищо, просто казах на шофьора, че ще му платя бензина и каквото трябва. И той ни закара.

Да, ама другарите са бдителни: "Партията никога не спи!" – неслучайно е казано това. Веднага направиха донос до ревизора. Шофьорът на служебната кметска кола бил "симпатизант на БСП", самият той веднага след пътешествието зарадвал другарите с веселата, с щастливата новина: кметът сгази лука, другари! И другарите размислили и на другия ден ми пращат главния счетоводител – който, естествено, си е бил също техен човек: всички чиновници си бяха техни! – кайто ми даде за подпис цял куп документи. Аз му имах доверие и подписвах всичко. А там имало един документ за бензина на колата, изразходван за моето пътуване до село когато просто трябваше да закарам малкия си син по-далеч от кошмара след смъртта на братовчедското момче.

И ето че ревизорът в неописуемо щастие ми сподели на другата сутрин, че вече съм за прокурор: нарушението било тежко, непростимо. Не разбирах какво се е случило, но той ми показа документа. Казах, че не съм нареждал да се издава такъв документ, явно някой ме е подвел да го подпиша. Казах, че сам ще си платя бензина и надницата на шофьора плюс амортизация на колата. Не могло да стане така, бил съм за прокурор. Теглих му една майна и му казах да прави каквото иска.

Но другарите не прощават, те преследват безпощадно докрай. И пак в тия дни дойде един милиционерски началник и ми предложи, тъй като съм кмет, да ми издадат разрешително да нося пистолет. Понеже наистина в касата на кметството имаше един пистолет, та било задължително да имам разрешение да го нося със себе си. Почна да ме съблазнява, че трябвало да използвам момента че съм кмет, иначе тия разрешителни се давали крайно трудно. Аз му казах че ще помисля, ала той ми рече, че е глупаво да не се възползвам. Партията никому не прощава обаче!

Тогава често се случваше да намерят някой "самоубит", който сам, да речем, си бил пуснал два куршума в главата. Ето, и наскоро сегашният министър Р.Петков ни занимаваше с такава конспирация: без да му пука, че "самоубийците" трудно втория път ще могат да натиснат спусъка. За Партията няма невъзможни неща: щом требе, може! Те са си по начало убийци, доста кръв са пролели. Аз обсъдих с моите хора от СДС "съблазнителното предложение" да получа разрешително за оръжие. И един възрастен човек, бивш учител, ми рече: "Недей, Ангеле, не се съгласявай, щото току-виж другарите те самоубили – те сигурно затова и с тази цел ти предлагат тази работа!". И аз се спрях. Може би това ми спаси живота, не знам.

Е, най-после дойдоха в описаните вече обстоятелства и самите избори. Младежите в Долна баня в клуба пееха "Последен валс" и радостно танцуваха. Чувстваше се, че СДС ще спечели този път, настроенията пак се бяха обърнали в негова полза. Братовчедът замислен правеше кафета на симпатизантите на СДС. Почти никога не им взимаше пари, просто черпеше. Ей-така, за своя сметка, и за... каузата. Нищо не спечели той от това кафене.

Аз уреждах нещата около изборите – с урните, помещенията и книжата. Дойдоха и международни наблюдатели от Америка и Европа. Изборите минаха спокойно. В Долна баня СДС спечели с голямо мнозинство изборите. Ала за кмет партията успя да пробута свой човек. Щото кметът от СДС, сиреч аз, съм бил "много, много лош" и съм бил вече "даден на прокурора". За злоупотреби. За "лично облагодетелстване". От кафенето май съм бил станал баснословно богат заедно с братовчеда ми. Още говорят за "братовчедите" в СДС, това може би е първи случай "Партията" да пусне мълвата за "лакомите братовчеди".

Така, по този подъл начин "партията" беше успяла да убеди електората. Нищо че аз не се издигнах за кмет, друг беше кандидатът на СДС, но той загуби. Принципната партия можа с един изстрел да повали два заека: да опозори мен и да ми отмъсти, а също и да спечели пак властта, пък макар и само в градчето. Партията никому никога не прощава! Туйто, това е положението...