Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Моят университет

Пиша това на 8 декември, студентският празник. Нормално е всеки, който е бил студент, да се почувства малко по-особено на този ден. Да си спомни за годините, когато е бил млад, да оживи също спомена си, да речем, за това как със страхопочитание е стъпил за първи път в Университета или пък да си спомни за атмосферата, която е царяла в Алма Матер в ония години, когато той е бил студент.

Аз искам да отбележа този ден с един мой спомен за университета, в който съм завършил в далечната 1983 г. Тогава съм бил на 24 години. Две години по-късно съм вече асистент по философия в Пловдивския университет, а през 1988 г. в младежкия вестник на Пловдив (в-к “Искра”) излиза една моя статия, наречена “Спомени от вчера”. Тя се състои от две части: Университетът и Градът. Става дума за университета, в който съм завършил – Санкт Петербургския – и за града, в който се намира този университет, Санкт Петербург, тогава “Ленинград”. Заради тази статия си имах тогава доста проблеми, макар че не го казвам това за да се правя на дисидент или пък да си приписвам заслуги. Но статията, както ще се убедите сами, наистина е “перестроечна”. Искам само като куриоз да отбележа критиката, която ми направи по повод на статията ми в “Искра” идеологическата церберка на ПУ доц.Милена Калудова.

Та тя ме срещна в коридора на университета, спря ме и изсъска: “Как не те е срам! Да петниш името на университета, който си завършил! Да плюеш срещу съветската наука и съветската страна! Неблагодарник! Партията те изпрати там и ти даде образование, а ти да плюеш най-безсрамно срещу родината на великия Ленин!”.

Ето как – благодарение на моя спомен, записан тук – се преплитат три епохи, три исторически времена: онова, когато съм бил в университета (1980-1983 г.), времето, в което е писана и излязла тази статия, и сегашното време, съвременността.

А ето и самата статия, няма да променя и една дума в нея, тя се нарича Спомени от вчера: университетът:

Той носи, засега, името на А.А.Жданов – и това, струва ми се, е символ. Доскоро името на дебеличкия добряк, какъвто го виждахме по фотографиите и филмите, не всяваше такъв ужас – както сега, когато знаем истината за него. Този палач на литературата, изкуството, философията и науката (а и на много от хората, работили в тия “сфери”), невежата, пълновластно разпореждал се с “насоките и направленията” на съветската култура, не може да е патрон на едно културно заведение, дори и то да не е от ранга на Ленинградския университет. Това мое мнение от няколко месеца е вече “влязло в сила”: в дипломата ми на възпитаник на този университет думите “… имени А.А.Жданова”, са саморъчно зачертани с две дебели червени черти…

Въпреки това обаче Университетът, ако се абстрахираме от някои външни черти, наследени от “ждановското време” (осеяните с лозунги и табла стени по коридорите, пушенето навсякъде, неподдържаните, рушащи се масивни и някога великолепни сгради…), беше носител на един своеобразен академичен дух. Атмосферата в него е едва ли не средновековна, “оксфордска” в добрия смисъл на тия думи.

Как може да се изрази онова, което е останало в моето съзнание за университета, в който стана приобщаването ми към философията?

Ако един студент завърши в своята страна едно дори твърде престижно учебно заведение – духовен център на неговата страна – то, струва ми се, независимо от това, върху неговия интелектуален и душевен хоризонт би останал отпечатък на някаква едва долавяща се ограниченост, на някаква рамка, която може да се разбие само от образованието, получено в чужбина. В този смисъл аз съм твърде благодарен на Ленинградския университет. Още повече че бях вкусил – като студент в СУ – нещичко от екстравагантното празнословие на нашите философи – да ме прощават ония, за които това не се отнася.

Професорите от моя университет бяха все звезди от “втора величина”, непризнати от официална Москва, но тъкмо затова талантливи, всеотдайни за науката, идеалисти в най-възвишения смисъл на тази дума. Не говоря тук за академичната измет, която се шляе из всеки университет, а за ония, които завинаги в моето съзнание ще символизират Университетът и неговия дух. Първите от всички научни области бяха, разбира се, московски професори и академици, но вторите, неофициалните, авторите на непризнати теории, вечните “аутсайдери” в науката (“аутсайдери”, но в един друг смисъл на тази дума!), бяха окупирали Ленинград, бяха създали научни школи, противостоящи, в рамките на допустимото, на официалните доктрини. Тъкмо това противостоене особено привличаше (беше разгара на застоя) и то беше равносилно на свеж полъх в коридорите на академичната догматика.

Тия личности пазеха кой знае как съхранения огън на старата, свободолюбива руска интелигенция, оцелял въпреки кървавия топор, неистово размахван в епохата на “вожда и учителя на всички времена и народи”. Именно те даваха на университета оня духовен патос, без който той се превръща в нещо мъртво, в грамада от камъни и тухли.

Макар времето съвсем да не благоприятстваше сериозните духовни търсения в науката – в сферата на идеологията се разпореждаше М.Суслов, достойният ученик на Жданов! – университетът, за времето си, беше средище на пълноценен духовен живот. Но сериозното в науката беше в немилост, пласираше се сивата, вулгарно-идеологическа продукция, нископоклоничеството пред силните и безсрамното лицемерие. Аз постъпих в този университет, когато вилнееше и процъфтяваше догматизмът, когато се четяха безброй спецкурсове “в духа на 20 и еди кой си конгрес”, когато катедрите се надпреварваха в преданост към “най-новата линия и указанията на скъпия Леонид Илич”, когато по принуждение трябваше да четем и конспектираме, за да търсим някакви прозрения, книгите му “Малая земля”, “Целина” и не знам какво още. Тогава обаче бяхме свикнали с тези напъни, схоластиката минаваше покрай ушите ни, но за сметка на това имахме повече време да се концентрираме върху истинското и сериозното. На този фон истинската мисъл, творческият поглед, оригиналността не можеха да бъдат взети за нещо друго, а скуката в науката, блудкавото празнословие веднага ги надушвахме. Не зная как е било при другите, но за мен бяха най-пълноценни лекциите по казионните и ненужни курсове лекции: с том от Кант, Шопенхауер или Ницше на коленете си прекарвах до немай-къде интересно.

Знаменателно беше, че в университета цареше една твърде привлекателна двусмисленост във всичко, което се казваше или правеше. Лицемерните или хвалебствени лекции “В духа на…” въпреки старанията на мастити професори звучаха като реквием на една отиваща си епоха, един-единствен наивен въпрос на студент беше в състояние да събори сложни схоластични построения, зад надутата официозност прозираше истината, защото фокусите вече не помагаха. Новото неудържимо напираше, а старото с цялата си парадоксалност демонстрираше неизбежната победа на истината. Ние, студентите, владеехме езоповския език, а направо очарователно спекулирахме със споменатата двусмисленост на изпити и зачоти. До съвършенство беше овладяно майсторството да се вземат изпити, без нищо да се чете: избивахме чрез самостоятелно разработени системи от предположения, недомлъвки и логически изводи. Успявахме много често: арсеналът на догматизма не е богат.

В наглостта си аз стигнах дотам, че си взех държавния изпит по основна дисциплина тъкмо по този начин. Изпитах удовлетворение, когато най-големият професор-догматик с изписано на лицето му отвращение ми подаваше книжката: не знаех броя на китайските комунисти. Както се изрази, “само изостреното му чувство на пролетарска солидарност” ми било помогнало. Не беше ясно само какво пък общо има злобният дебелак срещу мен с пролетарската солидарност.

Това е статията (в първата си част, тази за университета), която съм написал в 1988 г. и която тогава излезе в младежкия вестник на Пловдив. За ония, които не са живели това време, може би всичко изглежда прекалено странно и абсурдно. Не че то не си е такова, но за нас, живелите го, то се е вдълбало в съзнанието и не може да бъде изгонено оттам. Минаха години, но ето че когато дойде 8 декември, неизбежно си спомням моя университет и онази задушна, прекалено тежка атмосфера, царяща зад средновековните стени на университета в обвития в мъгла и студен Петербург, тогава наричан Ленинград.

Но нещо от мен е останало там, и затова – макар че си спомням всичко това с двойнствени чувства – не мога да ги забравя: както университетът, така и градът, така и самата Русия…

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ