Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Смел радетел на истината и на свободата

Велико нещо е да освободиш мисълта си – то е начало на всички начала. То е извор на свободата по принцип. Важи както за индивидите, така и за обществата, за народите.

Повратът на индивида към свободната мисъл обаче стои в основата на пробуждането и разпространението на освободено съзнание сред общностите, в средите на народа. Без първото няма да го има и второто. В индивида се ражда, оттам именно тръгва всичко.

Ето защо, грижейки се за собственото съзнание, ние оказваме услуга и на цялата общност – в наше лице се пробужда свободата и за нея. Даже един-единствен човек със свободна, необременена от догми мисъл е в състояние да взриви цяла една добре оформена система на немисленето. Точно на това станах свидетел и участник в ония паметни за мен времена, в които се захванах с учредяването на Философския дискусионен клуб към Пловдивския университет. Тази така показателна история на клуба започна през ноември 1987 година.

Но да започна с описание на това каква бе атмосферата в катедрата и в университета тогава. За да се разберат, така да се каже, даденостите. Мнозина и представа си нямат за тия “чудесии”, които ни се наложи тогава да живеем – ние, хората от моето поколение. Катедрата по марксизъм-ленинизъм в ПУ, както и във всяко висше училище тогава, се състоеше от 4 секции – “История на БКП”, “Политическа икономия на капитализма и социализма”, “Марксистка философия” (тя имаше още по-отвратително наименование: “Диалектически и исторически материализъм”!) и, като капак на всичко, странната, но най-влиятелна дисциплина “Нàучен комунизъм”. Пиша най-подробно тия неща, защото младите няма как да ги знаят, пък и те сами по себе си говорят много. Всички студенти, от всички специалности и университети, трябваше задължително да учат тия казионни и безкрайно скучни курсове. Без да си взел изпитите си по тях по никакъв начин не можеше да получиш висше образование. Ето в такава катедра имах “неописуемото щастие” да работя съвсем млад – станах асистент по философия на 26 години.

Но още по-показателни бяха лицата, които преподаваха тия т.н. идеологически дисциплини. Мнозинството от преподавателите бяха бивши партийни и комсомолски активисти, които за награда бяха турени за университетски преподаватели. Една част от тях с перверзно удоволствие изпълняваха ролята си да бъдат идеологически цербери. Това бяха най-ограничени и банални хора, без и най-малки следи от интелигентност, профани и направо простаци. Но властта тогава им даваше възможността да бъдат страшни. Изцяло безплодни за науката, те бяха верни служители на нàуката. В катедрата цареше дух на подмазване към началството и на най-отвратително завистничество. Още в самото начало ми беше дадено да разбера, че ако се впиша в техните норми и стереотипи на поведение, ще си живея безметежно: ала за това се искаше да стана презрян подмазвач на силните, да стана мръсник и човек без всякакво достойнство. Понеже по натура съм неконформист, моето бъдеще в тази катедра стана доста проблематично още с постъпването ми.

Разбира се, аз от самото начало направих непростими грешки. Бидейки идеалист и наивник, аз си живеех с илюзията, че понеже това е университет, аз трябва да бъда академичен, толерантен, разбиращ се със студентите, и, разбира се, отдаден на науката. Започнах да правя малки, но дразнещи средата грешки. Например в студентските книжки при заверки и изпити пишех “философия” вместо “диамат”, както беше прието. Доцентът, при който случих да започна (Бог да го прости, той вече е покойник!), беше някак си респектиран от мен, и не ми се кара, ами дълго се чуди какво е това “философия” – той си беше “диаматовец” тотално, и нищо повече от това. Четеше лекциите си от пожълтели листове, писани някъде в началото на 50-те години. Аз пък отникъде не четях, ами на семинарите си разговарях най-човешки със студентите по някакви “отвлечени въпроси”, които, естествено, нямаха нищо общо със задължителната програма. Само отвреме-навреме им казвах с няколко изречения какво се иска да знаят за изпита (арсеналът на догматизма не е богат), и така си освобождавахме времето за по-истински разговори.

Но да оставим това, аз имах неблагоразумието да направя още по-непростими грешки. Цялото си свободно време отделях за четене и писане. Още в първите месеци написах няколко статии и ги изпратих в единственото философско списание тогава, наричащо се “Философска мисъл”. Там, впрочем, още преди това беше излизала моя статия, и се оказа, че те харесаха и публикуваха още една. Това обаче ми излезе на носа: мнозинството в катедрата единодушно от този момент ме намрази, защото застраших статуквото им: да вегетираш, без да създаваш нищо. Първо защото това беше голям удар от моя страна, а пък на второ място защото самите те бяха доста безплодни в научно отношение. Най-силно, естествено, ме намразиха тия, които много години не бяха написали никаква статия. Тогава се искаше всяка година отчет и нормата беше една статия (публикация) на година. На мен ми излизаха средно три на година, което, съгласете се, е доста обидно за тия, които нямат нито една.

Но най-лошото беше, че аз си запретнах ръкави да пиша дисертация и често с откъси от нея излизах на разни научни сесии и конференции. Това вече не можеха да ми го простят. Скоро усетих, че съм станал ненавистен на много хора, и че съм се превърнал в “черната овца”. Да оставим това, че имах чене и често най-остро се изказвах, а от мен като новак се искаше да мълча и мило да се подмазвам. И всички ме гледаха ококорено: “Кой е пък тоя бе, абе тоя за какъв се мисли?!”. Обичайни нашенски “академични нрави”, няма що…

И ето в такава една обстановка (описах настроенията съвсем бегло, заради краткостта) аз като капак на всичко се захванах да учредявам философски дискусионен клуб на студентите. Тази идея ме обзе изцяло и аз в един момент й посветих цялото си време: клубът за мен се превърна в идея-фикс, в нещо най-свидно, като рожба и като дете. Катедрата първо реагира като ударена с мокър мръсен парцал по лицето, а пък после започна люта битка да превръща клуба в нещо казионно, т.е. да се меси, да опошлява и да вреди. Но аз по най-фарисейски начин му осигурих пълна независимост тъкмо като го прикрепих към Комсомола. Вярно, приемах съвети и наставления, по-скоро изслушвах ги – как иначе, та тогава Комсомолът беше “под мъдрото ръководство на Партията”! – ама си правех каквото аз искам, а също и каквото искаха студентите. Бях си намерил някои фактори в Университета, които ме подкрепяха, например шефа на тогавашното ТНТМ (техническо и научно творчество на младежта) в университета доц. Георги Андреев и също завеждащия това ТНТМ към комсомола Кирил Коликов. Те подписваха всички документи, които им представях за клуба, и си личеше, че приемат тия рискове с ясното съзнание, че са солидарни с мен, защото си даваха сметка, че подкрепят нещо стойностно.

Искам също да спомена името на един много важен за мен човек, главен асистент от катедрата, партиен член (тогава всички бяха такива с изключение на мен, аз бях “комсомолец”!), чиято дума се чуваше. И който единствен ми даваше ценни приятелски съвети около клуба, с който водехме най-откровени разговори по всякакви въпроси, и който ме подкрепяше във всичко – този човек се казваше Георги Грозев. Това беше един рядко интелигентен и скромен човек, личност необичайна в гадната среда около нас, и ако нямах подкрепата на този човек, аз в един момент може би нямаше да издържа.

Ето че дойде моментът да разкажа как точно се разви самата история около клуба. Значи обявих го, и започнах да търся лектори от София. Първо написах официални писма до философските катедри в СУ (по история на философията, по етика и естетика, по систематична философия) и, представете си, бързо получих най-окуражителни отговори – приемаха сътрудничество и дори “методическо ръководство” на клуба. Това последното беше за мен жизнено необходимо: с тия документи аз станах доста силен, защото усещах зад себе си мощен гръб на подкрепа. Най-много ми помогнаха философът Здравко Попов (в момента е шеф на Дипломатическия институт към МВнР, а преди години беше съветник на президента Желев) и доц. (тогава) Цочо Бояджиев, мои преподаватели в СУ, с които се знаех от времето на единствената година на моето обучение в СУ (после заминах за СССР).

И ето, за първата лекция се оказа, че дойде не предвиденият и дал съгласието си акад. Азаря Поликаров (исках клубът да се открие от такава “тежка личност” като академика), а именно от Здравко Попов. Защото в последния момент академикът звънна да се обади, че е настинал и че не може да дойде (той дойде по-късно обаче). И тогава аз помолих Здравко да дойде и да спаси положението, той се съгласи и наистина дойде.

В аудиторията, в която беше обявена първата лекция на новия клуб, беше препълнено. Толкова хора тази аудитория едва ли някога е побирала. Най-отпред, разбира се, седяха “приятелите” ми от катедрата по марксизъм, в цял състав, барабар с шефката й: те, горките, очакваха академика! Главно защото беше големец, а не заради лекцията, разбира се. Аз обявих станалата промяна, публиката като че ли се разочарова (наистина това не е приятно) и представих госта Здравко Попов. Признавам си, че се безпокоях малко какво ще стане, питах се как Здравко ще овладее толкова голяма публика, и то без микрофон. Аз лично винаги много съм го уважавал и ценял като философ, но и представа си нямах за неговите ораторски способности. Той ми е водил семинари в СУ, а това е друго. Бях доста притеснен, седнах, а Здравко започна лекцията си на тема “Философията като човешка потребност” (аз бях измислил тази тема и Здравко я прие без възражения).

Той започна с тих глас, ала веднага се разбра: въздействието на този човек върху публиката е така мощно, че то мълниеносно се разнесе и обхвана всички. Става дума за невероятно силно духовно въздействие на думите му, някакви “токове” запрескачаха през телата и залата започна да го слуша със затаен дъх. Здравко си разказваше за свои най-изстрадани мисли, свързани със свободата и съществуването на човека, и то така образно, просто и ясно, че публиката, която не е слушала никога толкова чиста философия, незабавно усети трепета, че сякаш присъстваш на някакво свещенодействие.

Разбира се, хората от катедрата по марксизъм бяха шокирани, някои се преструваха, че разбират, а други скоро започнаха да се прозяват и си тръгнаха най-учтиво. Не си спомням дали някой от “тузарите” изобщо издържа до края на лекцията. В един момент срещнах погледа на Здравко и усетих весели искри в очите му, все едно ми каза: “Видя ли как успях майсторски да ги разкарам твоите неприятели!”. Останаха само студенти, и Здравко стана още по-прям и въздействащ.

Публиката беше опиянена от неговата мисъл, такова чудо в ПУ никога не е имало. Пиршество на наистина свободната човешка мисъл! Точно така си бях представял клуба и Здравко успя да го постигне още от първия път. Аз бях на върха на щастието си, на моменти ту ми избиваха сълзи на очите, ту ме тресяха горещи вълни по тялото, а пък сърцето ми туптеше като бясно – аз май около емоциите около този клуб си развалих сърцето (факт е, че от тия години датира моето заболяване на сърцето). Когато Здравко приключи, студентите мълчаха докато се съвземат, но скоро започнаха да задават своите въпроси. Здравко им отговаряше най-подробно и внимателно, и благодарение на него нямаше как вече да не се усети един, без преувеличение, оксфордски дух, изцяло непознат в този университет. Настина лекцията на Здравко беше символично събитие, което показа, че в този клуб се заражда нещо невиждано, ново и симптоматично: прокуденият от марксистите-комунисти академичен дух започна да се завръща и в Пловдив.

Така започна всичко. Всяка седмица от София идваше някой от най-известните и авторитетни философи в България тогава. Тия хора, които канех, бяха така изтънчено-интелектуални, че нямаха нищо общо с вулгарната пейзанска простащина, на която бяха носители марксисто-комунистите. За около година и нещо дойдоха много невероятно силни и с богато духовно излъчване личности, чието въздействие върху нас, младите – и аз тогава бях млад – беше направо колосално. Но най-ценния резултат от съществуването на клуба беше, че благодарение на него се създаде една общност от млади хора, в очите на които философията значеше нещо много повече от мухлясалите марксистки догми, които тогава простовати доценти бълваха от катедрите. Благодарение на клуба изведнъж тия последните станаха това, което винаги са си били, но не се е съзнавало: станаха жалки смешници и клоуни в онази отвратителна клоунада, която “Партията” най-варварски си разиграваше, упражнявайки се във всевъзможни издевателства над човешкия род. Те загубиха страшния си ореол на идеологически блюстители и воини и набързо деградираха до нивото на най-обикновени мекерета.

А това означаваше, че идеологическия бастион на престъпната партия вече неудържимо започва да се напуква, което предвещаваше неизбежното му сгромолясване. В това аз виждам ролята на този скромен, но и смел радетел на истината и на свободата – и предвестник на едно ново, по-вдъхновяващо време! – в който навремето се превърна пловдивският философски дискусионен клуб. Който си остана безкрайно значимо явление и постижение на моята младост

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ