Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Българската одисея към свобода

РАЗДЕЛ ПЪРВИ: БЪЛГАРИЯ, ВЪЗКРЪСНАЛА ОТ ПЕПЕЛТА

Ще разгледам най-напред историческата българска "разправия" със свободата, която особено добре изпъква (в цялата си изразителност) в последното десетилетие на ХХ век. Станалото през тези решаващи години е кръстопът, в който се събират всички пътища на свободата, по които ние, българите, вървяхме повече от сто години по времето на Третата българска държава. Ако е позволено да се говори за историческа съдба на един народ (в смисъла, в който говорим и за съдба на индивида), то и тук не може да се отрече, че свободата предизвиква съдбата. Т.е. че отношението към свободата поражда личната и общностна съдба – която при това е изцяло заслужена, за която следва да се поеме цялата вина.

Индивидите и народите, които са склонни да се самооправдават било с географското положение на съществуването си, било с обстоятелствата, било с липсата на късмет, било, накрая, позовавайки се низостта си (не толкова отдавна виновниците за съсипването на България ни казаха, че "поемали вината само с… мезе"!), с това само издават своята обърканост спрямо свободата, или по-скоро тъмата, в която живеят. И липсата на самосъзнание за свобода и на умение да разполагат с живота си в единствено подходящата за него форма – съответстваща и на достойнството на индивида (народа), на неговата жизнена нагласа. Щом като едно такова нагло и извратено "съзнание за свобода" изобщо е възможно и все още вирее, шири се и не среща нужния отпор (прословутото "вината поемаме само с мезета"!), то това е отчайващо: подобна атрофия на чувството за свобода не може да е най-малкото обезпокоителна. Ето защо феноменът, който си позволявам да нарека

1.Българската одисея към свобода

не може да бъде подминат без внимание: от разгадаването му зависи бъдещето ни като индивиди и като народ. Защото липсата на яснота е коварно нещо, издевателствата с нашата чест ще продължат необезпокоявано и безкрайно, и само страданията ще бъдат цената, която справедливо и дълго ще плащаме: който позволява да се гаврят с достойнството му, той плаща и откуп за това. А отказът от свобода никога не остава ненаказан.

Историците в тази насока могат да ни кажат твърде малко: работата не е в описанието само на "фактите" (които и без това всички знаят и дори помнят!), а в тълкуването и особено в разбирането им, в постигането на скрития в тях смисъл. А за това последното се изисква философия, и то такава, която не се страхува да погледне в дълбините, а след това честно да каже какво е открила там. Изисква се вникване в българската душа (това скромно наричат "народопсихология"!), разпиляна в душите на милиони сега живи или някога живели индивиди и цели поколения. Сиреч душата, от която всичко зависи, а пък историята е само "екстериоризация" и обективация на битуващите в нея "базови" ценности, на странните "екзистенциални ноумени", които определят нашата същност.

Зад този чудноват израз – "екзистенциални ноумени" – се крият достижимите само с духа форми на българското, заложени в нас от историческия опит, от склонностите ни, от народната традиция. И които пряко определят реакциите ни към "нещата от живота", нашето съзнание и самосъзнание, чувството за национална и личностно проявена идентичност. Ясно е, че нито "политологията", нито пък по марксистки модел оформената историография, да не говорим за позитивната социология, страдаща от неотстраними дефекти, могат да решат подобна задача, която по естеството си е отредена само на философията, на близката до нея разбираща психология и най-вече на изкуството, на близката до сърцето на народа художествена литература. Независимо от достиженията в тази насока (главно в мемоарите, записките на исторически дейци – Левски, Стамболов, Богдан Филов – и в книгите например на Симеон Радев, а преди това на З.Стоянов) осмислянето на нашата национална съдба, произтичаща пряко от отношението ни към свободата, е "неразработена нива", спрямо която усилията на всеки "орач" са добре дошли.

Ето го първия факт, който се нуждае от внимателна интерпретация и разбиране: половината от 13 вековната ни история като държава (ако не и повече!) са преминали под чуждо владичество. Т.е. през тези векове българите не са имали своя държава, а са се подчинявали (без особено да се съпротивляват, да признаем това!) на властта на своите поробители – византийци (гърци), турци, накрая, комунистите, московските мекерета. Много се е говорило за ефектите върху душите ни на тази неблагополучна историческа орис, но дали е казана "пълната истина", дали все нещичко не е старателно прикривано?

Ясно е, че да, прикривано е и все още се прикрива, като мотивът за това е достатъчно фалшив: "да не се уязвява националното ни самочувствие", да запазим "гордостта" си, да не се самоокайваме прекалено! Но истината, макар и горчива, е за предпочитане пред сладката лъжа и пред омайващата илюзия. Затова трябва да имаме смелостта да я погледнем в очите: там ще съзрем себе си, своята същина. "Сега вече имаме свобода", имаме, но какво правим с нея?

Ще дам един пример. Историците се сепнаха пред свободата и изпаднаха в недоумение какво да правят с нея: измислиха си "проблеми", около които да спорят безкрайно, например дали господството на турците върху българите е "робство" или пък е "присъствие", независимо какво, "турско", "османско", "ислямско" или пък "азиатско". Няма по-сигурен показател за безсилие от "споровете за думи": ако разбираме, то думите ще дойдат сами, при това ще бъдат най-точните, незаменимите. Щом като вече споменах за "титаничната борба около думите" на нашите историци, ще си позволя да кажа онова, което би трябвало всеки да разбира.

Думата робство не е "по-престижна" от думата присъствие, тя повече унижава ония, които не разбират, че да ги наричат "роби", не е кой знае каква похвала, от която трябва да се изпитва задоволство. Освен това работата не е в изследване на нашите реакции и емоции при употребата на едни или други думи, а в истината, т.е. в съответствието на думите с историческата реалност, която те обозначават. Едните търсели "обективност" ("османско присъствие"), а другите се засягали от това, чувствали се обидени, че не им признават "достойнството че са роби" – или че са били роби! И, възмутени от това, предлагат думата "робство", при това, представете си, като "защита на националната идея на българите"! (Може ли човек да си представи по-голяма извратеност?!). Простото съображение, че и по време на византийското владичество (една неопределена, не дразнеща, "византийска по дух" дума!), и по времето на османското такова българите не са били кой знае колко ощетени според битуващата тогава в Европа идея за свобода (може би само една свобода не са имали, т.е. нямали са своя държава – с произтичащото от това, което съвсем не е малко), изобщо не минава на никой през главата. Но затова пък да се наричат и двете "робство" – т.е.пълно отсъствие на всякакви свободи! – е най-малкото пресилено. Повалената на два пъти от чужди завоеватели българска държава не води непременно до робство, понеже имаме чужда власт, липсва също държавна независимост, но да се настоява за "робството" е израз на национална комплексираност. Защото свободата не се свежда просто да това да имаш национална държава (както все още много българи си го представят!), а е нещо много по-широко и по-богато, касаещо самия живот – индивидуален, "вътрешен", практически, общностен и пр. Това, че българите са били свободни в много от тези отношения, е безспорно, независимо от чуждата власт. Така например в тези наши предишни "робства" не се е посягало така брутално върху частната собственост или, да речем, върху правото на свободно предвижване: както това беше направено по времето на комунизма. Макар че, безспорно, в много други отношения тогавашните българи не са били свободни, но не чак до степента да са "роби". Мнозина така и не разбраха, че дядо Вазов – който е спомогнал за разпространението на думата "робство" в нашия език! – в много от случаите го е правил по "поетични съображения", главно заради римата.

Ако не беше така, ако не беше вярна тезата за частичната несвобода по времето на нашите "робства", то в противен случай за тези близо 14 века, от които повече от седем сме били "роби", ние бихме си останали кръгли варвари. А това, очевидно, не е така – например, хегемонията на една по-висша култура, византийската, не е изцяло неблаготворно. През всичките седем века "робства" – впрочем, само комунистическото заслужава да бъде наричано така, само то е пълна лишеност от свобода! – българите са живеели, създавали, учили са се на свобода, дори и само чрез копнежа си по нея. Поради което сега, постфактум, да ги наричаме "роби", е най-малкото некоректно. Впрочем това, че преди освобождението от "турско робство" България е била най-развития регион на Османската империя – което именно е заслуга на осъзнаващите се все повече като свободни българи! – е нещо, което не бива да се пренебрегва. И то само заради глупавата нагласа "да защитим робството" – един вид като не ти признават, че си бил роб, ти отнемали част от достойнството (!?).

Излиза, че за цялата си многовековна история българите са били "пълни роби" единствено съвсем наскоро, при комунизма – и то в условията на разцвет на свободата и демокрацията в Европа! И това е единственото, което се нуждае от проумяване. А преди това роби не сме били, вървели сме, макар и през много изпитания, към свободата си, не сме били кой знае колко различни от другите европейски народи. Чиято държавна и политическа независимост, разбира се, е била предимство, което "ни е било отказано" – или по-скоро сами не сме могли да защитим. Трябва да се разбере при това, че цял един народ трудно може да бъде превърнат в "сган от роби" – ако приемаме думата буквално и по същество, а не преносно или метафорично. Освен това "истински роб" е този, който друго не може да бъде, на който – ако му "дадеш" свобода – сам ще се откаже от нея защото не знае как да я употреби. И ще се върне да моли поробителя си да му върне робското положение, виждащо му се за предпочитане пред неизвестностите на свободата – както, за съжаление, направи мнозинството от българите през 1990, в 1994 и дори в 2005 г., подарявайки властта пак на комунистите!

Затова именно казах, че преди българите като цяло роби не са били и не са могли да бъдат: може и да е имало някакви части от българския народ, които да са изпитвали подобни притеснения пред свободата, но на всички това не е могло да се случи (то не се случи и през 1990, в 1994 и дори в 2005 г., слава Богу!). Трябва да бъдем реалисти и затова ми се струва, че не са прави ония, които особено държат османската хегемония на Балканите да бъде определяна именно като "турско робство". Най-малкото защото, накрая, и съседите ни са били под турска власт, но едва ли са били под "турско робство", в техните учебници такова нещо не може да се прочете!

Другото обаче, а именно части от народа да не искат свобода и да страдат заради загубата на робското си положение, е нещо, което наскоро съвсем определено видяхме с очите си: през 1990, в 1994 и дори през 2005 г. мнозинството от българите (!) избраха в демократични избори доскорошните си поробители, комунистите, и им подариха властта! За което всички ние платихме и плащаме жестока цена: успяхме да се опозорим пред целия свят. Защото нашето нежелание (на повечето, пак не на всички!) да бъдем свободни и предпочитането на уютната несвобода пред коварствата на свободата е наистина смайващо, наистина може да се нарече национален позор. Затова сега ни е така трудно да ни повярват, да приемат, че решително и съзнателно, сиреч завинаги, сме се отказали от безотговорността на "живуркането" в комуната – и сме станали европейци в истинския смисъл. Защото не сме показали, че сме сме способни смело да загърбим завинаги остатъците от азиатското в манталитета си.

И за да завърша ще кажа и това: тези, които така държат и не се отказват от това да сме били под "турско робство", считат това свое поведение за проява на особено силен "патриотизъм" и "национализъм". Те именно са същите, които искаха да правят България 16-та република на СССР, това са довчерашните безродници-интернационалисти, а пък сега се представят за националисти. Такива именно жалят най-много за "добруването" при комунизма и за това, че били "добре хранени и поени от другаря Т. Живков". Което не е трудно да се разбере, тъй като логиката е една и съща; трудно е за разбиране нещо друго, а именно защо останалата част от българите, които не са така непоправимо увредени от комунизъм, им позволяват да показват открито своята наглост. Защото това са същите тези, които подариха Македония на титова Югославия, а също и задължаваха българите от пиринския край на Македония да се определят като… "македонци", не като българи. И тези хора днес – впрочем, плачещи горчиво и за Милошевич! – имат наглостта да се представят за "патриоти", а мнозина от българите съчувствено клатят глава. Те не мълчат, не се срамуват от направеното, надяват се, че останалите "нещо недоразбират" – и вероятно не без основания. Което е твърде тъжно…

Но да се върна на това, с което започнах: половината от историята ни като нация и държава е протекла в условията на национална бездържавност, т.е. в условията на "незавършена свобода". Защото народ, който е допуснал да загуби държавата си, се е лишил от съществена част от свободата си – другата част, казах, е "неотнимаема" и общо взето съответства на онова, което са имали като свобода и другите народи от съответната епоха. (Например поляците в условията на не по-малко тираничното руско управление.) Разбира се, имало е и "напълно свободни" народи, които не са търпели чужда власт, но ние, да признаем, не сме се ползвали много-много от тази възможност, забравяли сме за нея (това също трябва да се разбере и проумее). Но как, впрочем, сме съществували в условията на чужда власт, доколко сме държали на националното си достойнство? Което за всеки народ се свежда до непрекъсната борба за национална независимост.

"Покорна глава сабя не я сече" – нали си спомняте тази нашенска "мъдрост"? На нея, за жалост, мнозина от българите все още са верни – макар че никой не е тръгнал "да им сече главите": но, например, Жан Виденов им взе хляба! "Език кости няма, но кости чупи" – ето и една друга, която касае нашето отношение към "свободата на словото". Тя и днес е популярна: чудно ли е тогава, че днес най-много се четат най-лъжливите вестници например! Има ли нужда да посягам към някой сборник с народни "умотворения" на тази тема? Няма да го направя, за да не давам аргументи на един нихилизъм, който не ми е присърце.

Нека да се опрем на историческите факти. До средата на ХІХ век в България няма сериозен опит за масово надигане на българите срещу чуждата турска власт. За близо 50 години съветско-комунистически режим у нас няма нито един опит за съпротива, като изключим обречените действия на опозицията през 1945-46 г. През 70-те години на ХІХ век, когато вече всички от съседите ни са се освободили почти сами, у нас неколцина буйни глави (Левски, Ботев, Стамболов и някои други) правят нужното да вдигнат народа срещу "робството", но откликът е бил малък. Дядо Вазов да извинява, но той е склонен да идеализира: виж "Записките" на Захари Стоянов. Априлското въстание е няколко дневен взрив на народната енергия, и то пак на неголеми части от народа: ако целият народ се беше надигнал, съвсем друго щеше да стане! Въстанието и революционният ни плам общо взето пресеква с появата на башибозука и войската. Сериозен отпор и упорита битка не е станала (за това и дядо Вазов дори свидетелствува), малодушните бягат по къщите си да стават курбан, а непримиримите, виждайки това, се оттеглят на Балкана, откъдето гледат пожарищата в равнината, после поемат към Влашко. Само Ботев, горкият, от Влашко тръгва в тия дни с шепа хора да мре за народа си, и умря на 28 години, осигурявайки си за вечни времена слава и безсмъртие!

Още преди да го обесят Левски, на когото често се е налагало да говори пред трепереща от страх "публика" – и единици са били твърдите му сподвижници! – е записал с гневна ръка в тефтерчето си думите "Народе, народе-е!". Което е достатъчно изразителна оценка на общата ни решимост за свобода, дадена на нас, българите, от нашия велик сънародник. Него сега го наричаме апостол на българската свобода: а имаме ли право сега да си слагаме навсякъде портретите му след като тогава сме позволили да го обесят позорно като куче?! Казват, че три заптиета го водели към бесилото, а пък кепенците на софийската чаршия били плътно залостени през оная студена не толкова заради февруари, а заради нашето малодушие февруарска утрин!
Нима е чудно, че същият Левски е записал и тия думи: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!" – дали това не важи и днес за нас, дори в някакъв смисъл повече от тогава!? На Стамболова, тогава младеж и прекалено буйна глава – от тези, които, според нашата поговорка, са "тъкмо за сабя"; той от ятаган загина, милият, а гражданите безучастно гледаха екзекуцията на един велик сънародник, съратник на Ботев и бивш министър-председател, заради чиито заслуги България все още я има! – му се е налагало след обявяването на Старозагорското въстание тайно да пали къщята на разбунтувалите се. И то за да подсили решимостта им да умрат заради България. Бенковски също провежда тази инициатива малко по-късно. А прави това младият апостол Стамболов защото селяните още преди това, при съзаклятието, редовно са го питали: "Амче какво ще стане с къщята ни, а какво ще стане с нивята ни, а какво ще стане с добитъка ни?!". И треперейки и бели като платно от страх обикновено са се отказвали да се запишат в комитета.

А дали някой подкрепи Ботевата чета, преминала през места, които и до ден днешен са "прекалено червени", редовно подкрепят комунистите на избори?! (Ботев бил… "комунист", майко мила?! Ако беше "комунист" защо тогава не го подкрепиха?!) Нека ме прости читателят за прекалено широките аналогии, но за тях ми дава основание "все нещо", нещата принципно са едни и същи. Та комунизмът е не просто страх от свободата, каквато изпитвали някогашните врачанци и плевенчани, но той е и омраза срещу нея, която, казват, е разпространена в районите със силно комунистическо влияние. Има ли нужда да привеждам още примери? Имало ли е у нас по-късно поборници за "Задунайская губерния", т.е. прекалено много русофили? Оказало ли се е в края на краищата, че сами не можем да се освободим? Какво означава нашата привързаност към "дядо Иван", която така разтапя от умиление българите от ХІХ в., чакащи свободата си именно "на тепсия"? И така нататък. А защо нашите тогавашни сънародници не са имали смелостта и достойнството да разберат мъдрото предупреждение на Васил Левски, съдържащо се в думите, които са особено неприятни на нашите русофили: “Който ни освободи, той ще да ни и пороби!”. И още много примери могат да се дадат. Но моята задача не е да пиша исторически очерк за… "борбите на българите за свобода". Такива можете да прочетете в писанията на нашите историци, пишещи не история, а същински митологии за нашата колосална "отдаденост" на свободата…

Ето че идваме до втория момент, който е изключително значим: за "освобожденията" от нашите "робства", за начините, по които обикновено сме се "сдобивали" със свобода, а също и за това защо това така е ставало. Вярно е, че един път сме се освободили сами, от Византия. След като сме почакали доста десетилетия, братята Асен и Петър, боляри, вдигат бунт, който се оказва победоносен. И така е възстановена втората българска държава. Но тогава е било "средновековие", тогава лесно се е губела независимост и не така трудно се е придобивала, безчет "държави" непрекъснато са загивали и са се раждали из цяла Европа. Нека обаче да се опитаме да бъдем по-трезви; друго не ни трябва ако искаме зряло да погледнем на достойнството си – и тогава, едва чрез горчилката на разкаянието, да станем по-добри, по-привързани към отговорностите на автентичната свобода…

От "турско робство" ни освобождава Русия, на която не можем за това да не сме признателни – макар че едва ли любовта й към нашата свобода я е накарала да го направи. Те, руснаците, ако сами разбираха какво е свобода, първом себе си да бяха освободили – а, знайно е, крепостничеството си остава в Русия комай през целия 19 век. Но все пак без Русия ни грозеше опасността да влезем в ХХ век именно под "турско робство". Защото ако това беше станало, то в такъв случай наистина вече щяхме да сме роби: в ХХ век без своя държава!

През годините след това, в десетилетията на Третото българско царство (за което ще говоря отделно) българите успяха с дела да измият позора на "даруваната свобода", изградиха модерна европейска държава, демократични институции, възползваха се докрай от свободата си, постигнаха прекрасен икономически напредък. Но от тази наша за първи път постигната действителна свобода ни "освободи" Съветската армия, и за пет десетилетия слънцето на свободата залезе из българските земи. Тъй като вече бяхме свикнали да ни "освобождават", приехме новото "освобождение" почти безропотно. Ясно е какво стана: България беше изтерзана от комунизъм, жизнените сили на народа пресекнаха, мнозина даже обикнаха варварството, наречено комунизъм. Докато в същото време други народи, поляци, чехи, унгарци и други почти единодушно бяха срещу него, показаха го с въстания, не позволиха на комунистите да се гаврят като нашите с националната чест на народите си.

При нас, уви, нямаше нищо такова, ние мълчахме, гледахме тъпо, нещо или някой пак чакахме. Мнозина чакаха… американците. Накрая, като връх на всичко, от комунизма ни освободи Горбачов! А пък първият "свободен митинг" стана едва десетина дни след това, и то организиран и подготвен все от ченгета от ДС! В същото време под краката на комунистите в Източна Германия, Унгария, Чехия огън гореше, те бяха заставени от самия народ да се откажат завинаги от властта, а малко по-късно даже в Русия комунистическата партия на два пъти беше забранявана (а у нас какво стана: "смениха си…името"!) Как да си обясним всичко това, какво ни говори то? Нима не е ясно никому?!

Заради това, че не показахме решимост да се борим за свободата си загубихме Македония: най-голямото парче жива плът от снагата на родината, за което винаги ще боли. Онези, които ни "освобождаваха", най-малко мислеха за националната ни цялост, и това е естествено: щом се оставяш на други, не чакай добро. Освободителката Русия беше против Съединението – единственият акт в нашата по-нова история, в който свършихме нещо сами. Тя не прости на младия ни княз, оглавил този наш подем в историята ни, и скоро го прогони от България. Оттук обаче корените на българската трагедия в ХХ век бяха заложени: България беше осъдена вече никога да не се обедини изцяло, "съединихме" се сами, но пак не докрай решително, Македония беше загубена. Проиграването на Македония, за която водихме и войни, победоносни при това, но загубени заради алчните ни съседи, е нашето наказание за това, че чакахме друг да ни освобождава векове, а после само целувахме ръцете на освободителите си. В историята, както и в живота, малодушието не се прощава, заплаща се прекалено скъпо: Македония е цената, която платихме за недостойнството си като нация.

Това е, което считам тук за нужно да се каже относно българската одисея към свободата. Понеже като народ се оставихме на скитания из своята дребнавост (загнездила се очевидно в дълбините на душите ни), понеже не показахме нужната решимост да се борим самоотвержено за свободата си, понеже прекалено дълго чакахме – загубихме, а след това и не можахме да защитим достойнството си. Приемането, почти безропотно, на комунизма, е свидетелство за това. Нашият национален характер е коренът на бедите ни като народ, а, вероятно, и като индивиди. Защото "личният характер" на "сбора от индивиди" прави националния характер, а ние, да признаем, и като индивиди не сме на нужната висота. Но за това ще говоря отделно – ако казаното дотук не е достатъчно да се е разбрало и какви сме като "преобладаващи", широко разпространени в народа… индивидуалности. Та нали сами признаваме, че Ботев, Левски, Стамболов са нашите идеали, недостижими или по-скоро на космически разстояния от… нас самите.

И така, коренът на проблемите ни като народ, а също и като индивиди е нашият национален характер, а именно: не показваме страст и чувство, т.е. "леки" и повърхностни сме; прекалено сме разсъдливи, липсва ни гъвкаво въображение, правим си дребни и криви сметки, чрез които се опитваме да надхитрим (винаги неуспешно!) битието, времето, съдбата и… "себе си дори"; нямаме нужната енергия да се борим за справедливи каузи; нерешителни сме, също не сме единни, обичаме да гледаме сеира на ония, буйните глави, които с това обричаме на курбан; изпаднали сме в някакво подло интересчийство ("ама защо аз да съм първи, нека другите да си трошат главите!"); прекалено ни е тесен жизненият хоризонт, поради което изпускаме от полезрението си най-важното, решаващото, кардиналното и съдбовното, т.е. "често изпускаме влака"; не ценим много-много "идеалните измишльотини" от типа на свобода, чест, дух, идея, съдба и т.н., малцина сред нас са ония, които виждат "по-далеч от носа си" (в мнозинството си сме материалисти, тук е корена на споменатата дребнавост, интересуват ни главно "реалните неща" от типа на ядене, пиене, спане и пр.); задоволяваме се с малко (бурканите, благодарение на които не умряхме от глад по време на комунизма!), не съзнаваме, че "който не хване голямото, той скоро губи и малкото"; обичаме да чакаме прекалено дълго, поради което често проспиваме решаващи мигове; събуждаме се когато е късно или само когато "ножът вече е опрял о кокала"; не обичаме и завиждаме на ония, които ни превъзхождат – вместо да ги подкрепяме и насърчаваме се опитваме да ги бутнем в провала; лековерни сме, затова вървим подир ония, които са като нас, т.е. лъжат или ни се подмазват; склонни сме да се самозалъгваме, страхливи сме и т.н. Това, че сме търпеливи и че издържаме на страдания съвсем не е добродетел, напротив, изпълнено е с коварства: пилеем енергия без особена полза, по-добре щеше да бъде ако бяхме малко поне по-луди. "Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава!" – колко прав е бил великият Стамболов, казвайки тези думи още в 1875 г.! Липсва ни мъжество, а най-много ни липсва "безумната дързост" и наклонността към рискове, която е решаващото в историята и т.н.

Но нека да спра дотук, казах, че склонността ни да се самоокайваме (която е производна на казаното дотук) е добре развита и затова нека повече да не се самосъжаляваме. Защото оправданията и с "нашия лош характер" струват също толкова, колкото струват и тези, свързани с "коварствата на великите сили", колкото струват и другите, онези с лошото време, климата, географското положение и пр

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ