Понеже, бидейки философ, съм все пак човек, чиято “специалност” са именно идеите и ценностите, значи като пиша за своето възприятие на случилото се в тия години и с мен самия, и с всички нас като цяло, като тълкувам и също така изявявам смисъла, вътрешната същина на събитията, доколко те ми се откриват, аз допринасям сякаш за избистрянето на разпространените в съзнанията на моите съвременници представи и идеи. И по този начин се опитвам да ги водя, доколкото е по силите ми, в посока на истински значимото и на по-ценното.
От друга страна нека да кажа и нещо друго, пък дори и то да раздразни мнозина мои неприятели: философите по принцип сме личности, които се отличават с един по-голям ценностен, идеен и духовен мащаб. И на тази база схващаме онова, което на мнозинството убягва от погледа. И ми се чини че схващаме тъкмо онова, което е най-потребно, от което зависи всичко останало, но за което, уви, мнозинството изобщо не се досеща. Пък и има нещо друго: философите сме се обрекли на истината, колкото и каквото да ни коства това. Да прегрешиш спрямо истината означава че си загубил правото си да се наричаш философ. Нима някой не усеща все още че лъжльовци като Жельо, като Сава Ченге-Доганович, като Гоце от Сирищник, като Дмитриевич Советский, като Симеон Сакскобурготский, като Мухобойко Симеоновский (каква ирония: милиционерската школа в Симеоново – аз това имам предвид като го наричам “Симеоновский”! – точно съвпада с името на тартора му Симеон, поради което се получава тази двусмислица!) не заслужават и капчица доверие?! Ала след като сме ги допуснали да ни кълцат сол на главата, а в същото време нехаем за истините, от които зависи животът ни, трябва и да признаем, че ние самите сме си виновни за всичко. И затова нямаме право да се оплакваме, ами трябва да дирим начини да се поправяме – колкото по-скоро стане това, толкова по-добре за нас самите. И едва тогава ще се отървем завинаги от тази напаст, която изредих по-горе.
Майчице, наистина се олях тоя път, разфилософствах се, и никакви събития не описах! Нека, за да прилича все пак на история, да кажа нещо, пък макар и да е все пак доста лично.
Та СДС спечели властта през октомври и след пазарлък с Доган се сформира мнозинство, а пък адвокатът Филип Димитров, лидер на СДС, стана премиер. В правителството туриха всякакви, някои доста одиозни хора като примерно Луджев (военен министър), като философа проф. Николай Василев (аз за него писах в тия записки, в началото, дето се изказваше в Партийния дом, на философския конгрес, молейки да го върнат в “Партията”, и то баш на 10 ноември 1989 г.; после същият стана “алтернативен социалист”, неизвестно защо влезе в СДС, стана вицепремиер и министър на образованието и науката, а пък като дойде време се разбра защо е влязъл в СДС: за да му забие ножа в най-решаващия момент!). Влезе в правителството като вътрешен министър и Йордан Соколов, един точен и твърд човек, поне такова впечатление създаде у мен още тогава (нищо че тури лекето Богомил Бонев за главен секретар, ама как да разбереш овреме кой е леке и кой не е?!) и някои други влязоха в кабинета, но не ги помня вече. А, забравих Иван Костов, който тогава стана пак финансов министър. Доганчо обеща да подкрепя правителството, но да не туря свои министри в него: едно доста чудновато изискване, като знаем сега каква лакомия за власт и злоупотреби показват в тия последни години догановите хора в изпълнителната власт и с тия свои обръчи от фирми.
Знайно е, че в един решаващ момент по команда на Жельо Доган би прочутия си “депесарски шут” на първото демократично правителство, катурна го, направи “ляв завой”. И после с БСП почнаха да управляват заедно, като това бяха годините на апогея на мафията – ех, какви славни времена за престъпниците бяха тогава!!! Точно в тия години, по времето на правителството на Беров, бат ви Бойко вече е бил “застраховател”, сиреч рекетьор, който е изнудвал първите магазинчета из София да му плащат “повинност”, та, както подобава за всеки комунист, да натрупа и той някой и друг милионец.
Но тия събития са ставали по-късно, а сега в края на 1991 година просто се създаде правителството на СДС. А пък комунистите уж минаха в опозиция: казвам “уж”, понеже цялата държавна администрация, както и цялото държавно ръководство на икономиката, сиреч цялата реална власт в страната, си беше в техни ръце, те си бяха все техни хора. Когато Ф.Димитров дръзна да уволни някой и друг директор или чиновник, “Партията” скочи и орева цялата вселена, разкряскаха се че била почнала да се върти някаква си “синя метла”, която щяла да измете “истинските професионалисти”, каквито си бяха, знайно е, само комунистите. Та такива ми ти работи, аз в другата, в следващата част ще пиша по-подробно за случилото се в периода на управлението на Филип Димитров, който “Партията” набързо кръсти “Фил Кенеди”, а пък агент Бор, Тошо Тошев де, главният редактор на парцала “Труд”, плю по него дълго и упорито, досущ толкова, колкото плю и по Иван Костов по-късно, т.е. съвсем наскоро.
Да кажа и две-три думи и за мен в тия месеци. Върнах се в Пловдив, като станах пишман, че съм бил кмет на Долна Баня. Понеже другарите, както описах, така люто ме бяха намразили, че накрая дори ме обвиниха, че съм бил откраднал един… съветски транзистор ВЕФ от кметския кабинет! Не се шегувам: обвиниха ме, а всъщност се оказа, че другарите просто го бяха скрили та да ме обвинят че съм го откраднал! Сиреч действаха си по тяхната си любима доктрина – "крадецът вика: дръжте крадеца!". Аз го платих тоя транзистор, понеже се бях подписал за него. А пък като мина година-две ми се наложи да ида при новия кмет по една работа, и тогава видях същия транзистор най-спокойно си свиреше на бюрото му, сякаш възкръснал от небитието. Но ето как този толкова дребен детайл показва най-мизерната нравствена същност не само на долнобанските, ами и на всички комунисти по земята, именно и софийските, и българските, и съветските, и кубинските, и дори венецуелските и виетнамските.
Та върнах се като изпрана кокошка в Пловдив, и почнах си работата като асистент. В петте месеца, в които отсъствах, другарите взели та си наумили, че изобщо повече няма да се връщам, и като ме видяха, че пак съм там, щяха да паднат от изненадата. Точно в този момент се правеше всичко възможно и невъзможно другарите от бившата катедра по марксизъм някак си да се закрепят, понеже всички се бяха уплашили, че новата власт на СДС ще вземе да ги измете най-после където им е мястото. Но пък властта в страната уж беше в ръцете на СДС, ала по места, навсякъде, в ПУ примерно, най-образцови комунисти си бяха навсякъде: те колеха и бесеха и държаха както винаги и ножа, и сиренето, и... бъклицата даже. Та другарите се бяха зазидали като в червена крепост в своето леговище, и като дойдох, като се върнах аз, направо се погнусиха, пък и изглежда се и поуплашиха: зер, тъй да се рече, бях някакъв все пак човек на властта!
Аз като усетих, че те едновременно към мен освен колосална омраза изпитват вече и известно чувство на страх, не пропуснах сгодния случай да се погавря малко. Примерно правех се, че щом съм учил в Русия, няма как да не съм агент на… КГБ, че щом съм в СДС, явно познавам всички негови величия по министерствата, примерно че съм приятел на вицепремиера Василев – те добре знаеха че преди 1989 г. го бях канил да чете лекция в моя Философски клуб! Та значи смеех се аз и се шегувах, а пък другарите около мен хем ми скърцаха със зъби, хем се чуваше отчетливо, че зъбите им и потракваха от страх.
Абе тогава освен да се забавлявам направих и доста грешки. Например като бях човек на “Подкрепа” в ПУ, взех да се меся в процеса на “атестация”, който почна да тече с цел да се узакони положението на другарите-марксисти, та по възможност да повекуват поне още един-два века. Аз пък действах да не стане така, и, разбира се, им изопнах до крайна степен нервите. Ректорът-комунист проф. Никола Балабанов – той сам си се наричаше комунист, понеже това звучало гордо! – запретна ръкави да спасява другарите си по партия от катедрата, а пък аз като пълен наивник си мислех, че понеже съм от “новата власт”, и мен ще спаси от кумова срама поне. Пък и “Подкрепа” ми обещаваха да ме защитят ако другарите почнат да ме уволняват. И аз си помислих, че работата ми е сигурна, още повече че бях убедил студентството, че има нужда да се учи философия, но пък също така ги бях убедил, че от марксистките тъпотии съвсем няма нужда. Ала това предизвика беса на другарите, щото те сами усещаха, че е дошъл момента да си идат; по тази причина те здраво се увълчиха. И понеже са много, и понеже бяха прекалено силни, стана така, че аз си отидох, а пък те останаха – и си стоят там и до ден днешен!
Да, бях уволнен в края на 1991 година, в навечерието на Рождество. Факултетният съвет на Филологическия факултет, към който беше катедрата, гласувал с таен вот кои от марксистите са се “преквалифицирали” за новите условия, а кои са негодни да преподават вече, понеже са явно “дървени комунистически глави”. Просто това гласуване трябваше да направи дългогодишните преподаватели по “История на БКП” историци на България, преподавателите по политикономия на комунизма трябваше да станат “макроикономисти”, преподаватели по “икономикс”, а пък преподавателите по “научен комунизъм” (и такова чудо се учеше едно време!), да станат най-примерни и модерни “политолози”. Разбира се, цялата гнусна комунистическа гмеж беше атестирана и се “преустрои”, и остана на работа, а само мен – и още една историчка, станала член на партия от СДС! – ни уволниха!
Стояхме в един кабинет и чакахме резултатите от гласуването. Аз специално съм бил толкова наивен че изобщо не очаквах да ме изритат. По едно време гласуването е свършило и чухме стъпките на един от нашите доценти, който беше член на съвета. Дойде и уж ядосан, изстреля тия думи: “Абе, Ангеле, само ти не мина, абе що така бе?!” – и не се стърпя да се ухили радостно. Аз се изсмях и му рекох: “Така ли?! Как така?”. Той рече, че всички били против това аз да остана, сиреч гласували да ме изритат, а пък само трима били за мен, гласували да остана! От 30-тина членове на съвета. И допълни: аз гласувах за теб, пък и ще напишем възражение, ще те спасим, няма защо теб точно да уволняват, щото за теб има предостатъчно часове по философия!
Рече това, а пък аз си тръгнах за дома си, където ме чакаха жена-студентка и малък син на две години и половина. Партията безжалостно ме уволни без да й мигне окото. Останах безработен. Ректорът чакаше да му се моля та да не подписва заповедта. Не му се помолих, щото и да се моля, и да се не моля, все тая: мразеха ме жестоко! В периода до подписването на заповедта за уволнение аз ходех да си пренасям багажа от кабинета, главно книжа и книги, пишеща машина и пр. В коридорите ме срещнаха в този период поне половината от членовете на съвета, който ме беше екзекутирал, и всеки ми викаше: “Колко жалко, аз гласувах за теб, ала ти не събра гласове да останеш! Кураж все пак”. И ме гледаше нагло в очите: от тия 15-тина, дето ми казаха, че били гласували за мен, 12 човека ме лъжеха най-нагло, понеже за мен е имало само 3 гласа! И аз даже заех чии са – абе какво да говоря повече, голяма гнус беше тогава…
Да, голяма мерзост цареше в ония години, приятели! Не че сега е по-малка де, те са си същите: другарите никога не се променят. И така, уволниха ме с тайно гласуване, най-демократичното: употребиха тогава комунистите демокрацията просто за да ликвидират и изритат откъдето можаха тъкмо... демократите! Разбира се, ректорът подписа с облекчение заповедта и ми нареди да се махна колкото се може по-бързо. Даже ми бяха опаковали останалите книжа и ги турили в склад. След време тия книжа не можаха да се намерят.
"Подкрепа" се опита да съди университета заради моето уволнение, ала нищо не стана: законът беше такъв, че съдът не можеше да отменя неправомерни уволнения, направени от “колективни органи на управление”. Защото комунизмът смяташе, че “колективът” никога не греши. Пет месеца след съдебното дело правителството предложи да се отмени този анахроничен закон, ала беше късно. Аз вече бях изгонен завинаги от “българската нáука”.
Така свърши моето пребиваване на “академичната нива” на България. Като ме изгониха, академичното блато продължи блажено, тихо и самодоволно да си смърди и да излъчва отрова – та до ден днешен. Някой нима не знае, че у нас реформа във “висшето образование” изобщо не е имало и не се предвижда даже да има?! Другарите пак са там, навсякъде са, пак са си досущ същите и пак си правят каквото им скимне…
Няма коментари:
Публикуване на коментар