Звездните мигове на България

Тук ще стане дума за победите и достиженията, които постигнахме като народ по времето на Третото българско царство (1879-1944 г.) Нека да погледнем и върху "опаката страна", след като се оказа, че "лицевата" е нашата нерешителност пред свободата.

Довчерашният "роб", освободен казахме как, се заема да урежда своя държава, и това, че в приетата през 1979 г. Търновска конституция е избран един изцяло демократичен модел на устройство е твърде показателно: то е свидетелство, че още тогава и въпреки всичко е било налице едно напреднало съзнание за свобода – което не може да се очаква у "роби", значи преди това не сме били такива! – и една все пак отчасти развита готовност на българите за свобода. И макар че казаното не буди особени съмнения, то се нуждае от уточнение, от нюансиране.

Векове наред и в съзнанията на много поколения "държавност" се свързва с нещо чуждо, враждебно, страховито, нещо, от което могат да се очакват само беди и насилия – големи данъци, несигурност даже и за живота, различни несправедливости от страна на друговерната държава. Българинът е бил привикнал да кротува и търпи, да се страхува и да натрупва злоба спрямо "обирниците" – затова на данъчния чиновник се дава името "бирник"! Но и сега, в новата ситуация – "държавата вече е наша!" – миналото лесно не се превъзмогва. Смятало се е, вероятно, че щом държавата по начало е "зло, от което добро не чакай", то към нея винаги трябва да се има "едно наум", нищо че вече е "наша". От друга страна погледнато разбирането, че държавата и властта вече е “наша” започва да се разбира по специфично български начин, разпространен в съзнанията на политиците и до ден днешен: държавата от тях започва да се схваща като средство за правене на какви ли не злоупотреби. От рода на ония, които си е позволявала турската власт преди време: подкупи, кражби, извличане на всякакви облаги, "бъркане в меда", след което е непростимо да не си "оближеш пръстите" и пр. За народа като че ли не е имало особено значение кой и какъв е грабителят, но това, че той все пак е "наш" – "нашите" и "не нашите" заляга дълбоко в съзнанието и на едните, и на другите! – още повече засилва подозренията и дори ненавистта спрямо държавата.

От друга страна погледнато, смятало се е и все още се смята, че "и едните, и другите все са маскари", което не изключва възможността ако и ти самият се докопаш до власт ("солунската митница"!) също така да се омаскариш колкото се може повече, извличайки от държавното най-лесните облаги. Преди двайсетина години, да дам поне един пример, някакъв старшина в казармата, когото заварих да "присвоява" нещо, дълбокомислено ми обясни: "Виж какво, момче, от човек да вземеш е лошо, но от държавата може! Вземането от държавата не е кражба!"; да се чуди и удивлява човек колко следовници е имала тази философия в най-новата ни история!

Разглеждането на държавата като лесен начин за забогатяване е особено силно развито в нашите глави и из нашите земи: да се краде от държавата не било срамно, не било "кражба", напротив, "в реда на нещата си е", "другояче не може" и пр. Тогава, пък и сега, "таксидиоти" от типа на Левски, който записвал всяка стотинка от народната пара, нещо не виреели у нас както веднага след освобождението, така и до ден днешен! Лакомията спрямо "държавното" и "общото", която се оказа най-благоприятна хранителна среда за покълването и виреенето на комунизма из нашите земи, струва ми се, е пряка последица от петстотин годишното "робство" и от отчуждеността от държавата. Затова и до ден днешен българите са склонни да мърморят спрямо всички държавници и управници, да ги подозират в нечисти помисли. И същевременно държавната трапеза се разглежда от всички като най-привлекателно място, от което никой не се отказва – понеже… "там е кокала"! Но същевременно сме и "самокритични", казваме: "Не е луд този, който яде зелника, луд е оня, който му го дава!"…

Учудващо е, че създателите на Конституцията и строителите на българската държава са успели да намерят единствената противотежест на посочените увлечения и склонности в отношенията на българите към държавното и държавата: и това е монархията, вкоренена, впрочем, дълбоко в народната душа. Анонимната, безлична и ничия държава, към която всички ламтят, е чумата за българския обществен организъм и съзнание; монархията е единствения лек за нея, който бащите на българската демокрация са успели да изнамерят, а също и да приложат. Ако държавата е "царщина", а държавното е "царско", то тогава апетитите към него ако не секват, то поне значително са охладени – спомнете си вакханалията от кражби и злоупотреби с държавното по времето на комунизма и на "народната република"! Знаем, че за българите да се краде от някой е все пак лошо, а ако този някой е царят, то тогава охотата да крадеш е попарена. Вярно е, че пак са крали, и то много повече отколкото можем и да си представим, вярно е, че у нас царят не е бил "собственик на държавното", но посоченото по-горе в принципа си е вярно. Стига се дотам, че на царя се е налагало да пази с грамадни усилия държавното от набезите на министри и чиновници. Фердинанд например, чиито заслуги към България все още не са оценени, той е символа на създаването и модернизирането на Царство България! – е трябвало в първите години да използва и бастуна си, удряйки провинилите се министри. И крещейки им на неусвоения от него все още български език: "Защо крадеш? Защо крадеш, мизернико!?", а след това мигновено да ги уволнява. Ефектът от тези княжески и царски инициативи не е бил малък, малцина са били ония, които със съзнанието за царския гняв са си позволявали да бъркат в хазната. (Сега ясно ли е защо почти всички наши политици днес са… републиканци; за всичко друго имат "особени мнения", но само за това са изцяло единодушни!).

По времето на Фердинанд се ражда кохорта от най-уважавани и най-големи държавници, дали много за нейното изправяне на крака и замогване, макар че този човешки тип на политиците (както е и по целия свят) рядко е бил съставен от все достойни хора. Ако е имало злоупотреби по времето на царете Фердинанд и Борис ІІІ, то в условията на евентуална република в ония години те щяха да бъдат толкова колосални, че е съмнително дали днес България щеше да я има! Защото комунистите при своята република стигнаха дотам да искат да продадат самата България за 16-та република на СССР, при това без пари, един вид да я харижат – само и само да има вечни гаранции за кражбите им!

Но да оставим това. В десетилетията на ІІІ-тото царство България и българите все пак тръгват по естествените пътища на живота, определян от свободата – и успяват да постигнат удивителни достижения. Стига се дотам, че независимо от изпитания, войни, комунистически атентати спрямо държавността и пр., България в 1939 г. е модерна европейска държава с най-висок жизнен стандарт на Балканите, с развита индустрия, със силен лев ("конвертируем", обезпечен със злато), с благоденстващо и сигурно за съществуването си население. Българинът през тези години открива, че свободата и инициативата непрекъснато раждат благополучие, че пред предприемчивите са открити неограничени хоризонти, че свободният труд е благодатен и всичко може да даде на човека, който сам и отговорно разполага с живота си. Ако в епохата на "първоначалното натрупване на капитали" – а тя се е разгърнала у нас в годините още преди освобождението, при това на сравнително честна основа, от чуждата държава не може да се краде! – продължила и след създаването на независима държава, е имало, както и навсякъде по света, злоупотреби и нечестност, то в годините на царстването на Н.В.Борис ІІІ животът вече е текъл в естественото си русло, а успехите са несъмнени: България възкръсва из пепелищата и добива нужното за едно добро бъдеще съзнание за достойнство.

Ако някога в най-новата ни история България е била неразделна част от цивилизована Европа и от цивилизования свят, то това е било именно по времето на Цар Борис ІІІ – мъдрият и затова най-обичан държавник на България, който накрая даде и живота си за нея. Династията, царувала в тези десетилетия на непрестанен възход, има неоценими исторически заслуги пред България и българите и за заякчаването на българската свобода и демокрация, за просперитета на родината и за повдигане на националното ни достойнство. Тази династия внася "цивилизационния дух" на Европа в сравнително изостанала България, тя помага за налагането на демократични нрави, за раждането на чувство за респект пред държавността (символизираща тъкмо свободата), за укрепването на гражданското общество и на самосъзнанието за свобода у индивидите, поели отговорността за живота си в своите ръце. Да припомня, че по времето на Цар Борис ІІІ в Русия вече вилнее комунистическата бесовщина, прекършила надве живота на този велик народ, а в Германия се е настанил национал-социализмът – и тези два външни за България фактора, противоборствата между които разпалват Втората световна война, донасят всички беди на Отечеството.

Ще разгледам два исторически епизода, които са показателни за състоянието, достигнато от действителния български ренесанс в Третото българско царство, което се оказа достойно да е наследник на Второто и дори Първото, символизирано от Симеон Велики.

Първият е свързан с опазването на демокрацията в България в условията на настъпление на фашизма (националсоциализма) и комунизма в Европа, а втория касае начина, по който България остана извън пламъците на безумието, наречено Втора световна война.

Няма да се спирам на това доколко всичко това е изопачено от марксистко-комунистическата ни историография, която няма нищо общо с порива към историческата правда. Стигнало се е дотам, че всичко казано от нея трябва да се разбира тъкмо наопаки, т.е. е противоположно на истината и фактите. Няма да се спирам на изобретени от нея глупости от типа на "монархо-фашизъм", "коварствата на Кобургите" и пр., защото те не заслужават подобно внимание. Ще се опитам да дам един непредубеден поглед върху тези епизоди от историята ни, които са основание за национална гордост. Често вече казват, че заслуга на царя било спасяването на българските евреи – и това наистина е така; но същевременно забравят, че царят също спаси и всички български граждани от унищожителната война, не само евреите!
Няколко са опитите за решително проваляне на българската демокрация и всички те (неуспешни) са все по времето на Цар Борис ІІІ, стъпил на престола през 1918 г. Най-напред земеделският вожд Ал.Стамболийски, който тогава е бил министър-председател, ползващ се доверието на широки слоеве, започва да се увлича по някои "повеи на времето" (идеите на Б.Мусолини), поради което сериозно е застрашена Търновската конституция. Да оставим това, че Стамболийски искал да прави република – интересно е, че сам обаче предлагал, на шега или не, младия цар за президент! – че обичал да се пъчи и да застава на парадите пред Царя (самият Цар е бил скромен човек и едва ли се е засягал прекалено много: все пак Царят е аристократ от знаменит род, а Стамболийски е от Славовица, Пазарджишко!), че си направил "оранжева гвардия" по подобие на щурмоваците на Хитлер и Мусолини или пък че се самозабравил дотам, че на хоризонта му се мержелеело "вечното управление" на БЗНС. Всички тези неща обаче стават сериозни когато към тях се прибавят грешки на външната му политика (прекалено сближаване с Югославия, на която се харизва Македония!), приказките за земеделска диктатура, неразбирането му за това какво става в Русия и по цяла Европа.

Единственият плюс на широко скроения Стамболийски били притесненията, които той упражнявал спрямо лумпените у нас, наричащи се комунисти. Но същевременно този благотворен ефект се намалявал изцяло, тъй като Стамболийски е правил същото и спрямо старите демократични и либерални партии, които всъщност направиха България каквато е била тогава. Наистина "такова е било тогава времето", но за всичко това Стамболийски си плати с живота, при това прекалено жестоко: и войската (особено радикалните среди в нея), и части на македонското движение, и други сили се обединили срещу него, направили преврат, който посякъл земеделската хегемония завинаги. Но ако земеделският режим бил в някакъв смисъл зло – макар че печелили властта с "по нашенски честни избори", земеделците били демократи, нищо че се опитали да се поставят над демокрацията, което завършило така трагично! – то вместо него дошло още по-голямо зло: десетилетна нестабилност в политическия живот, в която Царят е трябвало да употреби цялото си изкуство, за да не позволи хаоса в политиката да доведе до прекалени беди за нацията.

Впрочем постепенно главен разрушителен елемент в Царството постепенно станали комунистите, които най-накрая се обединяват с фашизоидните среди около К. Георгиев (Д. Велчев и др.) и така успяват да доведат – благодарение обаче най-вече на съветските танкове! – трагедията на 9.ІХ.1944 г. Три преврата правили хората около Кимон Георгиев: в 1923 г., 9 юни, после в 1934 г. (19 май), накрая 1944 г. – 9 септември – видно е, че разсипниците на българската държавност били пристрастени към цифрата 9. Комунистите винаги приемали тези събития като "манна небесна" за разрушителната си бесовщина и активно допринасяли за кръвопролитията (1925 г., църквата "Света Неделя" ), преди това тяхното т. н. "Септемврийско въстание", 1923 г., правено по поръчка на московския интернационал, те не пропуснали да се възползват и от беди каквито били започналата през 1939 г. война, а също и от изпитанията, които България трябвало да преживее под германския и също съветски натиск – в навечерието на войната и тогава, когато тя вече се е разгоряла. За 25 години, в които Цар Борис ІІІ е начело на държавата, България е трябвало да се справя с толкова много беди, че заслугите на Царя за довеждането на държавния кораб до триумфа на Обединението (1941-44 г.) са неоценими, никога не трябва да се забравят.

През всичките тези години Цар Борис, притежаващ в пълна мяра достойнствата на хилядолетната Сакс-Кобурготската династия (управлявала в най-бляскавите дворове на цяла Европа) имал една единствена цел: добруването на народа, предпазването на България от злините, които надвисвали над нейния хоризонт, оздравяването на държавния живот и запазването на свободата и демокрацията. В годините на Първата световна война, в която бъдещият цар е на фронта сред войската, той си дава клетвата при неговото управление България никога повече да не воюва, да не бъде въвличана във войни и кръвопролития – и успява да остане верен на клетвата си. Цар Борис ІІІ обича най-много от всичко своята родина България, негови са показателните думи: "У нас всички са или русофили, или германофили, или англофили, изглежда само аз съм останал българофил!"; непрестанната му грижа е България и нейното бъдеще. Заради това, че той, Царят на българите, обичал България повече от всичко друго и работил непрестанно за нея, свидетелство е народната признателност и любов: неговият образ е влязъл дълбоко и завинаги в душата и сърцето на нацията – и оттам не може да бъде изваден. В тази връзка ще направя едно голямо отклонение…

Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие. Той беше от Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не.
Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка.

Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме!

По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: "Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!" и т. н. Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво правят похвалите на тая възраст!

В един момент рекох да почина, спрях конете в края на нивата, а господинът ме повика при себе си. Започна да ме разпитва едно-друго, бяхме седнали, а слугата донесе кошница с храна да обядваме, бях поканен и аз да похапна. Никой досега не ми беше оказвал такава чест, господинът се отнасяше с мен като с равен и ме възприемаше "като голям" – тъй като много хареса работата ми. Похапнахме каквото Бог дал, спомням си, че ядохме домати, краставици, сирене, кашкавал и много, много вкусен хляб. Господинът беше много приветлив и аз през цялото време се чудех откъде съм го виждал, изглеждаше ми все по-познат. Когато стана дума за войната и казах, че ме е страх за татко ми, той ми каза да не се боя, няма да е страшно: той се грижел всичко да стане "най-леко" и "без страдания за войската и народа" (спомням си, че тези негови думи силно ме смутиха: защо ли се изрази така?!). Нещо ме преряза в сърцето, но едва когато на раздяла господинът ми пожела лека работа и бръкна в портфейла си да ми подаде една голяма банкнота да си купя нещо (зърнах за миг портрета на Царя върху нея!) аз изтръпнах: господинът пред мен беше Царят! Смутих се много, изчервих се, даже се разтреперих, не е шега – самият Цар да говори с тебе!

А той се усмихна с благата си усмивка, потупа ме по рамото и ми каза: "Ей, момче, напълни ми душата! Гледай ти, какъв стопанин си бил, да се не начудиш?! Истински, здрав българин, бъди все така прилежен! Обичай земята и наслука!" Стисна ми ръката и скоро автомобилът му се скри на завоя.

В болничната стая беше станало тихо, даже забързаният вечно млад лекар, който беше минал случайно, се беше заслушал, а старецът се беше развълнувал извънредно. Добави само това: "И друг път съм го виждал, но отдалече. А тази случка никога няма да забравя! Видях го за последно на погребението му; горкият, толкова млад си отиде!". Като каза това, старият човек се разплака, а ние мълчахме, не можехме нищо да кажем.
След няколко дни беше операцията на сърцето на стария човек. Сърцето му не издържало…

В тежките исторически обстоятелства Цар Борис ІІІ постепенно поема върху себе си цялата отговорност за страната. Превратът на звенарите през 1934 г. забранява всички партии, постепенно се налага "безпартийна система", при която в управлението участват личности, а не партии. С помощта на верни офицери Царят успява да се справи с превратаджиите и възстановява парламентарното управление. Към властта са привлечени умерени, разумни и уважавани хора от академичните среди, напр. Богдан Филов, и други от най-активните слоеве, напр. Ив.Багрянов. Времето е такова, че трябва да се забравят партийните ежби и да се работи всекидневно само с мисълта за България. Доверието към Царя е колосално, вярва се не без основание, че само той може да се справи с историческата задача за предпазването на страната и народа от пожара на безумната война, обхванала целия свят. Цар Борис ІІІ се нагърбва с тази задача и я решава блестящо, за което плаща и с живота си.

Неговото дипломатическо изкуство е несравнимо, поради което, преследвайки целта си Царят успява да постигне поредица от победи: България си възвръща Южна Добруджа от Румъния; ние влизаме последни в Тристранния пакт при липсата на друга алтернатива (когато германските войски са на Дунав и са готови да прегазят страната) и само след много уговорки и гаранции; във войната България запазва строг неутралитет, български войници не са воювали (докато Царят е жив – и дори година след смъртта му) на ничия страна, включително и срещу Русия (с която запазваме даже дипломатически отношения; "за благодарност" Русия ни обявява война и ни окупира през 1944 г., не зачитайки предложенията на законното правителство!); българските евреи са запазени от депортиране в Германия и от неизбежна смърт главно в резултат на усилията на депутати от мнозинството, на лица от правителството и най-вече поради волята на Царя; за няколко години България се обединява в историческите си граници, Македония става част от Отечеството след толкова борби в миналото, България излиза на Бяло море, Източна Тракия е присъединена, ентусиазмът на народа от този триумф е неописуем; при многото преговори с Хитлер Царят твърдо защищава българските интереси, единствено той не се поддава на натиска, "лисицата" Борис ІІІ поставя под контрола си всемогъщия диктатор (Хитлер изпитвал преклонението на парвенюто пред истинския аристократ, какъвто е Цар Борис!); Царят води изтънчена и опасна дипломация за излизане от тройния пакт, за мир с Обединеното Кралство и САЩ, за навлизане на западни войски в България с оглед запазването й от болшевишкото зло; за реализацията на тази стратегическа цел само смъртта на Царя попречва, а може би тъкмо за да не стане замисленото от прозорливия Цар е предизвикана и неговата смърт; Царят оставя на спокойствие т.н. "партизанско движение", за да има коз пред Хитлер за ненамеса във войната; в края на краищата България е запазена от разорението при пренасяне на войната на българска територия (до септември 1944 г. нито един наш войник не е загинал в пряко участие във военни действия на нечия страна; само терористите-агенти на Москва, т.н партизани или герои от мандрите, са проливали българска кръв); Царят удържа на клетвата си, дадена през 1914-18 година – България никога повече да не воюва – и т.н.

Можем да си представим каква трагедия очакваше Родината ни ако начело на държавата не стоеше такъв мъдър Цар, ако властта беше подхвърляна между партиите с различна ориентация към разните "външни приятели" (СССР, Англия, Франция). Заради личността на Цар Борис България има авторитет в международните отношения, думата й се чува в европейските столици, никой не съмнява в неговите дипломатически умения, той е достоен партньор на великите личности от това време и ги превъзхожда с непоклатимия си морал, с човечността си. Насилствената му смърт (в това можем да не се съмняваме, той имаше много врагове – Сталин, Хитлер – които съвпадаха с враговете на България) беше прелюдия към онова зло, което той приживе задържаше, но което без него сполетя Отечеството.