Истината ни прави свободни

неделя, 5 април 2009 г.

Възвръщането на свободната мисъл

Ще опиша сега някои събития, които са многозначителни предвид драматичния период, в който са се случили. В този именно период комунизмът у нас под влияние на горбачовата перестройка малко по малко започна да става смешен. И престана да бъде чак толкова страшен. Хората се отпуснаха и погледът им стана трезв: погледнахме на света с нови очи, а повратът в съзнанията беше невероятен. Спряхме да мълчим. Това озадачи крайно много мръсниците и те минаха в настъпление. В този именно период режимът се реши на някои от най-големите си глупости: “възродителният процес” срещу турците например.

Усещайки неминуемостта на краха си, комунистите започнаха да се държат като настъпена змия, която обаче се извива да те клъцне. Аз обаче тогава бях млад и, насърчен и вдъхновен от разкритията на гласността, направих някои неща, от които, както ми се струва сега, не мога да се срамувам. Но нека всичко да върви поред…

В предишен епизод писах за абсурдите на комсомола, с които ми се наложи да се сблъскам след като ме натикаха, естествено без да ме питат дали искам, в университетската организация на ДКМС. И когато младите натегачи в комсомола се захванаха с инициативата да правят “Паисиеви дни”, за да спрат апатията сред студентството, аз замислих нещо, което се разви постепенно в една доста интересна и показателна за тогавашните нрави история.

Понеже в тия няколко месеца, в които бях “секретар по идеологията”, не направих нищо и вече взеха да ме гледат все едно че съм извънземно, накрая предложих една своя инициатива. Захванах се да организирам “Философски дискусионен клуб”, в който студентите да обсъждат свободно най-горещите теми. Клуб, в който гласността да се реализира, но на местна почва. Понеже се беше създало странно положение: всички четяха руски вестници, тайничко ги коментираха по приятелски кръгове, но иначе у нас гласността си беше само една нищо особено не значеща дума. А руските вестници тогава започнаха да разкриват страшната истина за комунизма и пишеха все по-смело.

Горбачов, който още в самото начало махна цензурата, скоро изглежда се е видял пишман: понеже в един момент публицистите започнаха да навлизат в забранени и опасни територии. Пишеха за престъпленията на Сталин, за милионите убити без вина хора, започнаха да разсъждават за това, че комунизмът е така болен, че е съмнително дали може да се оздрави. Ние тук в България четяхме, ала мълчахме страхливо. И ето, аз реших да създам място, в което да се говори най-свободно, и то там, където за режима това е най-нежелателно: университетът. И сега ще опиша как се развиха събитията около тази моя идея за философски клуб в ПУ.

Най-напред трябваше да заблудя комсомолците, за да узаконя клуба, прикрепяйки го към казионна структура, каквато беше ДКМС-то. Иначе просто щяха ме уволнят и да разгонят клуба. Не че пак не ме уволниха, ама го направиха доста по-късно, след като години си бях играл и издевателствал над тях. Когато предложих да се създаде студентски философски клуб, активистите на УК (значи “университетски комитет”) на ДКМС реагираха като ударени с мокър парцал: просто не повярваха, че този странен асистент, дето мълча месеци наред на заседания, е решил да се обади. Аз се изказах доста фарисейски, за да ги заблудя, те се подведоха и гласуваха. Получих картбланш да се захвана с организацията на клуба. Аз точно това и исках.

Да, обаче вече беше наближило лятото и заедно с него и сесията. Паисиевите празници, които се изродиха в една казионна тъпа дандания, минаха, но моментът за създаване на клуб беше неподходящ. Отложих главното за есента, а през лятото реших да апробирам клуба по студентските бригади. Предложих на колегите от катедрата по “Марксизъм-ленинизъм”, в която работех (като асистент по философия), да дадат свои теми за по една-две лекции за бригадите. Аз знаех, че никой няма да се съгласи да си наруши спокойствието на ваканцията, и точно така стана: обещаха, предложиха, ама се направиха на ударени и тихомълком излязоха в отпуск след изпитите. Останах сам и реших аз да изнеса няколко свои лекции в бригадите, където нашите студенти помагаха на селското стопанство.

За тия бригади трябва малко да пиша, понеже младите сега едва ли точно знаят какво представляваха. Лятно време студентите не ги оставяха да почиват и скучаят, ами ги хващаха да работят. Безплатно и “доброволно”, разбира се, и по тази причина мнозина се уреждаха да не ходят на бригада като си набавяха фалшиви медицински бележки или по друг начин. Но повечето ходеха, иначе просто нямаше да ги допуснат да продължат образованието си. В бригадите се спеше, ядеше, работеше, а пък най-хубавото на тия бригади беше, разбира се, близостта с девойките. Някои и досега вероятно с умиление си спомнят за разврата, дето цареше по тия бригади. Комсомолските активисти, които ставаха шефове на бригади – за да не работят, ами да “ръководят”! – се натискаха, защото за тях беше манна небесна да имат за подчинени толкова много и така хубави студентки. Вероятно са си живеели както някога се е живеело в Содом и Гомора едновременно, та затова толкова и се натискаха.

Пиша тия неща неслучайно, защото в един момент и мен взеха та ме обвиниха, че съм ходел по бригадите не за друго, ами защото съм бил искал и аз нещо да намажа. Гаднярчетата от комсомола, като ме усетиха какъв съм, намериха този най-лесен начин да ме победят и дискредитират. По принципа “крадецът вика: дръжте крадеца!”. Но ето какво точно стана.

Аз си бях подготвил 4-5 лекции, като изпратих по бригадите списък с темите (тогава имаше 2-3 бригади в различни села и една в Пловдив, в руската гимназия базирана). Предложих най-демократично всяка бригада да си избере две теми, които да изнеса. Лошото беше, че никой друг от катедрата не се нави да изнася лекции, но нямах друг избор. Бригадите направиха своите заявки и аз тръгнах.

Спомням си, че беше ужасна горещина, едно задушно пловдивско лято. Хващах сутрин автобуса и тръгвах за съответното село, където е базирана наша студентска бригада. Пристигах по някое време, студентите още бяха на работа. Когато се връщаха, обядваха, и веднага след обяда трябваше да говоря пред тях. Съзнавах, че няма да им е приятно ей-така, както са изморени и мечтаещи за леглата, да слушат някакъв лектор. Ето защо се постарах да бъда колкото се може по-кратък. Темите ми бяха, доколкото си спомням, за “гласността”, за промяната в съзнанието, за “морала”, за демокрацията, ей-такива необичайни неща. Разбира се, бях прекалено откровен и говорех само истината.

И се случи чудо: изпотените и изморени студенти ме слушаха със зинала уста! Слушаха ме най-внимателно, защото такива неща не бяха чували. Като завършвах, се надпреварваха да ми задават въпроси. Разговаряхме като приятели, най-открито и без увъртания. В един момент възникваше обаче опасност да се минат всички граници: асистент по “марксистка философия” (всяка друга тогава беше забранена!) да говори така, дали пък не е провокатор?! Но младите хора се увличаха и забравяха за тия страхове, явно моята искреност ги е подкупила. Пък и аз бях млад, само на 27 години, някои студенти дори бяха по-големи по възраст от мен. Питаха все по-смело и сами казваха какво мислят. Имаше случаи, в които лекцията заедно с разискванията продължаваше 2-2,5-3 часа! Моите страхове че няма да искат да ме слушат се изпариха.

Разбрах, че има почва да се създаде философски клуб: тогава потребността да говориш свободно беше невероятно голяма защото дълги години това бе забранено. Всичко беше прекрасно, само дето шефовете, активистите, натегачите от комсомола седяха встрани и слушаха със злобни и замислени лица – нещо крайно необичайно за тях. Явно си правеха сметка че се налага немедлено да направят донос “там, където трябва”.

Така минаха моите лекции, само дето веднъж, признавам си, направих един гаф. Отидох в една бригада с моето момиче, просто ей-така, да й се похваля вероятно какви хубави лекции водя, я взех със себе си, пък и да се поразкара. По този повод после бяха писали в донос, че съм ходел по бригадите за да развратнича. Интересно е как изобщо може да развратничи от един лектор, говорещ на събрание на поне 100 човека. Така и не се разбра какво са имали предвид като са писали за “разврат”. Може да са имали предвид “словесен разврат”, знае ли човек? Факт е обаче, че когато есента се върнах в катедрата, на бюрата на партийните големци вече стояха подробно написани доноси за моите “прегрешения” по бригадите. Намериха доста мръсничък начин да ми отмъстят за това, което си бях позволил. А то беше невиждано: на лекция по “политпросвета” студентите да не се прозяват, изнемогвайки от скука, както е обичайно, ами да гледат със светнали очи и да питат, да се изказват, да слушат с часове, и то без никаква принуда!

Кой знае обаче откъде ми влезе в главата обаче и една друга муха. Когато казах на катедрата за тия лекции, аз предложих, за да намеря подкрепа, лекциите да се заплащат, както си е обичайно. Комсомолът като казионна (държавна) организация си имаше бюджет и разполагаше с много пари. Рекох си, тия пари ще накарат някой поне да се хване, но сглупих: моите колеги си бичеха достатъчно пари по други линии, та никой не се подлъга. Но вече бях направил нужното лекциите да се заплащат. И ето, само аз отидох по бригадите, и в резултат вместо да се откажа от парите, аз се овълчих да си ги искам. Рекох си, откъде-накъде, другите са си почивали, аз съм се пържил в тия жеги, искам си парите. Така дадох коз на “Партията” да ме обвини не само в “морално разложение”, ами и в корист. И да направи нужното да ме изкара най-подъл и лош човек.

Като и да е, парите си ги получих след месеци разследвания, доклади, обяснения. Имах си доста главоболия и относно “моралния разврат”. Но въпреки всичко в тия събития се настървих да доведа нещата докрай и да създам клуба. Още повече че вече се бях убедил, че студентите ще ме подкрепят.

Ето и идеята на самия клуб. Той щеше да бъде нещо като ония паметни мои лекции по бригадите, ама да се събира редовно един път седмично. Пак да има лекция, ама не само от мен (ако бях само аз, щяха да ме обвинят в корист, в “мания за величие” и в какви ли не други страшни грехове), а и от други хора. В катедрата имаше млади асистенти и аз си мислех, че поне някой ще ме подкрепи и ще се включи със свои лекции. Оказа се обаче, че те бяха много по-благоразумни от мен, и масово отказаха. За да си нямат ядове предпочетоха да стоят отстрани и да гледат сеир. Като нямах друг изход, аз се реших на дързък план: реших да каня от София най-големите и авторитетни имена в нашата философия! Сигурен бях, че тези хора ще ме подкрепят. За нищожен хонорар и пътните (които уредих да се плащат от комсомола, който и така не знаеше какво да прави с многото пари, които “Партията” щедро му отпускаше) те се съгласиха да идват да изнасят лекции. Разбира се, не за парите, ами заради идеята. Това е било есента на 1987 г., тогава се създаде клуба.

Доста време по-късно в София се създаде прочутият Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Много от създателите му обаче преди това бяха идвали в пловдивския философски дискусионен клуб към ПУ. В клуба дойдоха за период около две години философите: акад. Азаря Поликаров, акад. Кирил Василев, доц. Николай Василев (философ, сега професор), проф. Любен Сивилов, проф. Цочо Бояджиев, Здравко Попов, Красен Станчев, проф.Иван Славов, проф. Сергей Герджиков, ст.н.с. Иванка Райнова, Божидар Палюшев, сега академик от някаква Руска или Одеска “академия”, Иван Колев, ст.н.с. д-р Стефан Пенов, Алесиян Пацев, историкът Александър Долев (от Пловдив) и много други. Всяка седмица в някоя аудитория на ПУ студентите слушаха лекция от знаменит български философ и след това водеха най-открита дискусия по всякакви въпроси.

“Партията” онемя и озверя от наглостта ми. Вестниците започнаха да пишат за клуба, той стана събитие и симптом на така нежеланите от партийните бюрократи промени. Клубът се превърна в средище на свободната мисъл. Еуфорията на студентите беше невероятна: аудиториите бяха препълнени и с правостоящи. Всяка седмица на входа на университета стоеше огромно “дацзибао”, в което се обявяваше следващата тема. Започнаха да идват и всякакви хора от града за да слушат лекциите. ПУ малко по малко започна да приема образа на истински университет, а преди това винаги си е бил “висше педагогическо училище”. Но около клуба стана голяма история, която си заслужава отделен разказ, затова да спра сега дотук…

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ